Дейвид Балдачи
Виновните (72)

72

Когато Роби се върна в „Дъбовете“, завари Рийл на задната веранда в компанията на баща му и Виктория.

Дан Роби го посрещна с думите:

— Партньорката ти ни разказа последните новини. Значи Емит Барксдейл е мъртъв?

Роби седна и погледна за миг Виктория, преди да кимне на баща си.

— Изчакваме полицията да идентифицира трупа. Така изглежда.

— Но защо? — попита Виктория. Кой би искал да го убие?

— Нямам представа. Бил е попечител на жена на име Джейн Смит. Може да е свързано с нея.

— Попечител? — възкликна Дан. — Каква е връзката между Емит и тази Смит?

— И това не знаем. Отидохме да я видим. Настанена е в психиатрична клиника в Лансет.

— От какво е болна? — попита Виктория.

— От шизофрения — отвърна Рийл. — Не е с всичкия си въпреки лекарствата, които взема. Говори като четиригодишно дете.

Виктория погледна Дан и каза:

— Предполагам, че сме късметлии. Вярно, че Тай не може да говори, но поне знаем, че всичко друго му е наред.

Дан кимна и хвана ръката й.

— Точно така, скъпа. Тай ще се оправи.

— Кой ще се грижи за нея сега? — попита Виктория.

— Не е ясно. Ако няма роднини, щатът ще трябва да поеме тази отговорност. Тя определено не е в състояние да се справя сама.

— Смятате ли, че е свързано със случилото се в Кантрел? — попита Дан.

— Убеден съм — отвърна Роби. — Макар все още да не знам как.

— Така е — съгласи се Рийл, — но работим по въпроса.

— Къде е Тай? — попита Роби.

— С Присила — отвърна Виктория.

Телефонът на Роби иззвъня. Беше Тагърт. Изслуша я, затвори и стана. Погледна Рийл и каза:

— Трябва да вървим.

— Още някоя жертва ли? — попита боязливо Виктория.

— Не, важна информация.

Докато прекосяваха фоайето на път към входната врата, се появи Присила с Тайлър на ръце. Момченцето като че ли току-що бе станало от сън.

— Подремна ли си? — попита Рийл.

Присила кимна.

— Обича да поспива и още как! Намърдва се в леглото ми дори когато пътуваме с майка му. Мисля, че просто търси топлина като малко мече, а аз разполагам с топлина в излишък! — Тя се засмя и плесна широкото си бедро със свободната си ръка. — Като разпалена печка. Яхнията може да къкри цяла нощ.

Тайлър се усмихна и обви ръце около врата й.

— Да, това дава възможност на Виктория да си почине — каза Рийл. — Малките деца изискват доста грижи.

— Определено ми дава възможност да си почина. — Всички се обърнаха и видяха Виктория във фоайето. Наистина не знам какво щях да правя без Присила.

— Имате ли деца, госпожо? — обърна се към Рийл усмихнатата Присила.

Тя се поколеба.

— Имах. Но вече не.

— Разбирам, скъпа — отвърна Присила, чиято усмивка помръкна.

Когато Роби и Рийл стигнаха до колата, тя го попита:

— Какво е станало?

— Съдебната лекарка е открила следа на врата на Барксдейл, за която предполага, че е оставена от игла на спринцовка. Вероятно така отровата е проникнала и организма му.

— Какво друго?

— Резултатите от токсикологията не са готови, но по време на аутопсията тя е открила в органите следи от отравяне с цианид. Това се връзва с кървавата пяна, която забеляза в устата и горната част на трахеята.

Рийл кимна.

— Следователно Барксдейл е бил убит, съблечен и поставен във ваната, след което пенисът му е бил отрязан.

— А после убиецът е оставил онова загадъчно послание на гърба на снимката с изрязаните членове на семейството.

— Бащата и дъщерята.

— Точно така — каза Роби. — Хенри и Лора Барксдейл.

— Която най-вероятно седи в лудницата и мечтае за „Биг Мак“ и пържени картофи.

— А той? — попита Роби.

— Кой знае? Ами жена му? Възможно е Емит да е убит от мъж и жена. Дали не са собствените му родители?

— Нямам представа. Възможно е, ако тя е жива. Или той.

— А връзката с Шърман Кланси може да е онова, което са правили с малките деца. Както ти предположи, сестрите Чизъм може да са научили от Кланси. Затова се е наложило да умрат. Предполагам, че в това има логика. Запазване на честта на семейство Барксдейл.

Роби кимна.

— Но ако е бил той, как ще го открием? Него или тях? И как ще предотвратим още едно убийство?

 

 

Срещнаха се с Тагърт и шериф Монда в полицейския участък. Тагърт изглеждаше уморена и потисната. Монда беше просто ядосан, вероятно защото в града му се случваха подобни неща, а той не можеше да ги спре.

— Още една жертва. Поне този път не е в Кантрел — каза той с известно облекчение.

— Инжекция във врата? — попита Рийл.

Тагърт кимна.

— Състоянието на вътрешните органи показва наличието на изключително мощен токсин. Според съдебната лекарка жертвата е починала за броени минути.

— Без дори да се събуди? — попита Роби. — Дори след като е усетил убождането от иглата?

— Според доклада от аутопсията е напълно възможно отровата да го е парализирала. Нищо чудно да е направил няколко движения с иглата във врата си, но едва ли е бил в състояние да се защити.

— Открихте ли нещо друго за тази Джейн Смит? — попита Рийл.

— Работим по въпроса — отвърна Тагърт. — Макар че не е лесно. Конфиденциалност по отношение на пациента и прочие. Наложи се да подадем молба до съда. Ще отнеме време.

— Не съм сигурен с колко време разполагаме — каза Роби.

— Мислите ли, че този човек ще убие отново? — попита Монда.

— Вече е убил четирима души и ако колегите ви от ФБР са прави и нашият убиец и техният маниак са едно и също лице, броят на жертвите му е доста по-голям.

— А възможно ли е това, Роби? — попита Тагърт. — Би било невероятно съвпадение.

— Съвпаденията нерядко са въпрос на гледна точка — отвърна Роби.

Тагърт го изгледа, сякаш нямаше представа какво означават тези думи.

— При другите убийства имаме по-възрастен мъж и по-млада жена — продължи той. — Това е моделът. В нашия случай имаме Кланси и две по-млади жени.

Възможно е да има и други причини за убийството на Шърман Кланси — каза Рийл. — Както и на сестрите Чизъм. Може да са се опитали да изнудват убиеца.

— И така да са изпълнили две цели — каза Роби — Позволили са му да следва досегашния модел, но може да е имал и други мотиви да ги убие.

— Който и да го е направил, не е наред — намеси се Монда.

— Открихте ли в дома на Емит Барксдейл нещо, което може да ни бъде полезно? — попита Роби.

— Не съвсем. Предполагаме, че убиецът е взел телефона му и лаптопа му, ако е имал такъв, тъй като са съдържали инкриминираща информация.

Открихте ли роднини или приятели, които са поддържали контакт с него?

— Още не. По всичко изглежда, че е водил затворен живот. А съседите не са чули или видели нещо. Който и да го е направил, сякаш е бил невидим. Нищо чудно да е станало късно през нощта, след като Барксдейл вече е бил в леглото.

— А нещо за местонахождението на родителите му?

— Не — призна Тагърт. — Правим проучвания. Но те са напуснали Кантрел преди повече от двайсет години. Не знаем къде са отишли, дори не знаем дали са живи.

— Спомняш ли си кога заминаха? — попита Роби.

— Не и конкретния ден. Имах чувството, че изчезнаха за секунди, в един миг бяха тук, в следващия ги нямаше. Помня, че не бях виждала Лора и Емит доста време. Все едно бяха спрели да слизат в града.

— Знам, че Лора искаше да напусне Кантрел и да постигне нещо повече в живота.

— Имаш предвид, да замине с теб? — попита Тагърт, без да откъсва очи от него.

— Защо казваш това? — усъмни се Роби.

— Кантрел е малък град, Роби. Трудно е да запазиш нещо в тайна. Двамата с Лора бяхте влюбени, всички го знаеха. И после ти замина, а тя остана. Нещо не беше наред.

— Може да не се е получило между нас и да сме се разделили — отвърна напрегнало той.

— Следователно тя не е заминала с теб, а сега е затворена в психиатрия. Мисля, че е направила грешен избор.

— Вината не е на Роби — намеси се Рийл.

— Никой не твърди противното — отвърна Тагърт. — Всеки трябва да поеме отговорност за собствения си живот и да живее съобразно решенията, които взема.

— Звучиш като човек, който говори от собствен опит — отбеляза Рийл.

— Скъпа, живеем ли достатъчно дълго, всички започваме да говорим от собствен опит.