Дейвид Балдачи
Виновните (67)

67

— Ама че мръсница! — възкликна Рийл, когато се качиха в колата.

— Предполагам, че хората са в състояние да оправдаят всяка своя постъпка — отбеляза Роби и хвърли поглед към голямата къща. — Срещу съответната цена, разбира се.

В мига, в който Рийл включи на скорост, телефонът на Роби издаде сигнал за имейл.

— От Синия.

Прочете го два пъти.

— Нещата приемат неочакван обрат.

— Какво? Да не би да е открил нещо за Барксдейл?

— Човек на име Тед Бънсън е попечител на пациентка в щатска психиатрична клиника, разположена на един час път от тук.

— Кой е Тед Бънсън?

— По всичко изглежда, че истинското му име е Емит Барксдейл.

— Братът на Лора?

— Да.

— Как ли е разбрал Синия?

Едно от нещата, за които го помолих, беше да издири семейство Барксдейл. Оказва се, че Емит е бил арестуван за шофиране в нетрезво състояние по времето, когато е живял в Кантрел. Тогава са му взели отпечатъци, които впоследствие са попаднали в някоя база данни. Синия е направил проверка и е установил, че отпечатъците на Емит съвпадат с тези на някой си Тед Бънсън. Въпросният господин също е бил арестуван за шофиране в нетрезво състояние преди няколко години.

— И той е попечител на пациентка, настанена в психиатрична клиника?

— На Джейн Смит.

— Джейн Смит? Смяташ ли, че това е истинското й име?

— Тед Бънсън не е истинското име на Емит. Може и тя да се крие зад фалшиво име. Макар и не особено оригинално. Джейн Смит?

— Синия изпратил ли е адреса на този Бънсън?

— Само стар адрес, на който той не живее вече. Но продължават да търсят актуалния. Ако е попечител, то би трябвало да посещава пациентката от време на време. Можем да използваме това, за да го открием.

— Заслужава си пътуването каза Рийл, подкара и ускори още на алеята.

 

 

Психиатричната клиника бе разположена в стара и мрачна на вид сграда. Тухлената й фасада бе покрита с големи петна от влага, а асфалтовата алея, която водеше към нея, бе осеяна с пукнатини и дупки; дори дърветата и моравите, които я заобикаляха, изглеждаха занемарени.

Когато спряха и излязоха от колата, Рийл отбеляза:

— Ако бях пациентка, това място определено нямаше да ме накара да се почувствам по-добре.

Влязоха през централния вход. След кратък разговор със служителката на рецепцията двамата бяха насочени към заместник-директора. Беше нисък и набит мъж на четирийсет и няколко, по риза с къси ръкави, с широка вратовръзка, очила с дебели стъкла и лошо настроение. Седеше зад бюрото в тесния си кабинет с царственото изражение на абсолютен монарх. На табелката, окачена на ризата му, пишеше ДУГЪН.

В отговор на въпроса им той заяви:

— Не, не можете да посетите госпожица Смит без съответното разрешение.

— Което можем да вземем от нейния настойник Тед Бънсън? — попита Роби.

Дугън го изгледа, без да отговори, и вдигна папката, която държеше така, сякаш се готвеше да я метне по тях.

— Или от лекуващия я лекар? — предположи Роби.

— Имате ли разрешение? — попита намръщено заместник-директорът.

— Не.

— В такъв случай не разбирам защо водим този разговор. А сега, ако ме извините, ме чака много работа.

— Има ли друг начин да се срещнем с нея? — попита Рийл.

— Разбира се. При наличие на съдебна заповед. Да носите случайно такава заповед в джоба си? — подметна саркастично Дугън.

— Не, но можем да я получим — каза Роби, извади телефона си и се отдалечи в един ъгъл на стаята, където можеше да проведе разговора на спокойствие.

Дугън остана изненадан от поведението му и погледна обвинително Рийл.

— Да не сте ченгета? Не ми се представихте. А сте длъжни да го направите.

— Всъщност ние сме повече от ченгета — отвърна Рийл.

— Хм, какво означава това? — попита заинтригувано Дугън.

Рийл извади напълно автентична служебна карта, която използваше на територията на Съединените щати. Въпросният документ удостоверяваше, че е служителка на добре известна федерална агенция.

Дугън изпусна папката.

— Вие сте… вие сте…

— Точно така — отвърна хладно тя.

— Но какво правите тук?

— Как е малкото ви име?

— Дъг.

— Добре, Дъг. Разследваме един случай. Той ни отведе до Джейн Смит. Може да е свързан със серия от много жестоки убийства, извършени във вашия прекрасен щат, в които може да са намесени и чуждестранни елементи.

— Чуждестранни елементи? — попита объркан Дугън. — Какво по-точно означава това?

— Означава тероризъм.

Дугън зяпна от изумление.

— Тук? В Мисисипи? Шегувате ли се?

— Ни най-малко, Дъг — поклати глава Рийл.

Той зашепна затворнически:

— За араби ли става въпрос? Или за други? Бих могъл да събера момчетата от ловната дружинка и да погнем тези пустинни плъхове.

— Нямам представа дали са араби. Надяваме се госпожа Смит да ни осветли по този въпрос.

Дугън махна с ръка.

— Няма да извадите късмет, щом разчитате на нея.

— Защо?

— Защото е изкукала, затова!

— В състояние ли е да общува?

— Да, може да говори. Но като четиригодишно дете.

— А може би това е някакъв шифър?

— Чакайте малко! Не разбирате ли какво ви казвам? Тя е… тя е… откачалка. Кой терорист би се хванал с такава като нея? Може да издаде всичко.

— Сигурен ли сте, че не е с всичкия си?

— Мисля, че докторите биха разбрали, ако се преструваше.

— Но ако страда, да речем, от аутизъм или синдром на Аспергер, може да е в състояние да помни информация в големи обеми. Тези данни могат да бъдат използвани за комуникация между отделните терористични клетки — за предаване на планове и заповеди например. А присъствието й тук може да е прикритие, с цел да не бъде заподозряна.

— Струва ми се доста невероятно. Араби и Джейн Смит! Освен това никакви араби не са я посещавали. Щяхме да ги забележим, не мислите ли? Това е Мисисипи. В този щат живеят богобоязливи американци, които почитат нашия бог, не техния — изтъкна той.

— Не всички терористи са мюсюлмани. Някои са родени тук. Като Тимъти Маквей, който взриви онази сграда в Оклахома Сити и уби близо сто и седемдесет души.

— Въпреки това… — възрази Дугън, изпълнен със съмнения. — Единственият, който я посещава, е Тед Бънсън.

— Не сме изключили Тед Бънсън от списъка на възможните заподозрени, особено като се има предвид, че това не е истинското му име.

Дугън пребледня.

— Добре, добре. Не знам нищо за това. Но все още не разбирам как мога да ви помогна.

— Вижте какво, Дъг, тръгнахме по следа, която ни доведе тук. Ами ако не ни позволите да се срещнем с Джейн Смит без съдебна заповед, а междувременно се случи нещо? — Тя извади химикалка и малък бележник. Първото ви име Дъглас ли е?

— Защо? — попита той, изпълнен с подозрения.

— Ще трябва да го включа в доклада си. Ако нещо се обърка и започнат да хвърчат глави, не искам някой да ме сочи с пръст. Разбирате какво имам предвид, нали? Ще трябва да им посоча някой друг. Вас например.

— Но тук има правила, които трябва да следвам. А и директорът е в отпуск тази седмица. Само аз съм…

— Решението е твое, Дъг — каза свойски тя. — Но трябва да ти кажа, че това оправдание няма да ти свърши никаква работа, ако рухне сграда или падне самолет. Какво ще кажеш по телевизията, когато някой репортер пъхне микрофона под носа ти? „Съжалявам, следвах правилата“? Пожелавам ти успех.

Дугън сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Какво да правя, по дяволите?

— Можеш да ни позволиш да видим Джейн Смит.

— Но така може и да загазя!

— Ще се погрижим за теб, ако някой се опита да ги създаде проблеми. А сега да проверим дали си истински патриот. Дали можеш да поставиш гражданския си дълг над някакви глупави правила.

— Не… не знам.

— Добре, Дъг. Надявам се да не се стигне дотам, но, честно казано, се съмнявам, защото дванайсет души вече изгубиха живота си и не мога да бъда сигурна, че няма да има нови жертви.

— Дванайсет души! В Мисисипи?

— Прочете ли във вестниците за събитията в Кантрел?

Дъг кимна.

— Да, прочетох за две убийства там.

— Броят на жертвите нарасна сериозно, но властите не желаят да се разчува. Не искаме населението да изпадне в паника.

— Мамка му! И смятате, че Джейн Смит е свързана със случая?

— Това е единствената причина да сме тук, Дъг. Не знам за теб, но аз лично нямам време за губене. Опитваме се да опазим Америка от враговете й.

— Да, разбира се. Ясно ми е…

— Следователно да разчитаме на твоята помощ, нали? Не искам да ми се налага да звъня по телефона и да викам подкрепления. Резултатът няма да ти хареса.

Дугън остави папката и изтри потта от челото си.

— Не, вижте какво… няма да е необходимо.

Тя го потупа по рамото.

— Знаех си, че можем да се разберем с теб. Веднага се вижда, че си свестен тип.

Дугън се усмихна.

— Ей, ако това се окаже част от някакъв заговор, ще получа ли медал или някакво отличие?

— Защо не?

Той засия.

— Страхотно! Нямам търпение да се похваля на приятелката ми!

— Какво трябва да направим, за да се срещнем с Джейн Смит?

Заместник-директорът й подаде два пропуска за посетители.

— Вземете ги. Аз лично ще ви заведа при нея.

Роби се върна и попита:

— Какво става?

— Дъг получи прозрение. Ще ни помогне да предотвратим потенциална терористична заплаха.

— Добре. Браво, Дъг. Благодаря ти.

— Няма проблем, сър — козирува Дъг.

Докато вървяха по коридора, Роби попита:

— Колко често идва Бънсън?

— Поне веднъж седмично, понякога и по-често.

— На колко години е Джейн Смит? — попита Рийл.

— На четирийсет според досието.

— А откога е тук?

— От две години.

Дугън спря пред една врата и извади ключ от джоба си.

— Какъв е проблемът й? — попита Роби.

— Както обясних на партньорката ви, тя е пълна откачалка.

— А какъв е медицинският термин, вписан в картона й?

— А, да. Шизофрения, ако не ме лъже паметта. Но ще проверя в досието.

— Имате ли адреса на Бънсън?

— Мога да проверя и това. Колко време смятате да останете?

Роби постави ръка на бравата.

— Колкото е необходимо.