Дейвид Балдачи
Виновните (64)

64

— Как мина? — попита Рийл.

Двамата с Роби стояха на задната веранда на „Дъбовете“.

— Не ми се говори за това — отсече Роби.

Сърцето му биеше ускорено, кръвното му беше скочило, стомахът го присвиваше. Състоянието му можеше да се определи като пълна противоположност на онази студена пресметливост и невъзмутимо спокойствие, които може би никога нямаше да постигне отново.

Роби извади бавно снимката на Лора Барксдейл.

— Баща ти разказа ли ти какво се е случило? — попита Рийл.

— Не го бях очаквал.

— Какво означава това?

— Не сега, Джес — поклати глава Роби.

Тя взе снимката и я разгледа.

— Била е много красива.

— Да, така е.

— Разбирам защо един младеж се е влюбил до уши в нея.

Роби дръпна снимката от ръката й.

— Предполагам, че по онова време си бил чест гост в тази къща.

— Не толкова чест.

— Защо?

— Родителите й не биха одобрили връзката ни.

— Защото във вените ти не тече синя кръв?

— Харесваше им, че съм млад, обещаващ куотърбек на отбора, спечелил щатското първенство. Но като изключим това, да, кръвта ми не бе достатъчно синя.

— Когато говорихме с Пит, ти спомена, че е имала брат.

— Да, Емит. Беше с две години по-голям от нея.

Рийл огледа имението.

— Едно богато, видно семейство изчезва внезапно и никой в Кантрел не знае?

— Очевидно не — отвърна Роби.

— Все пак са продали къщата, нали?

— Точно така. Но не на баща ми. Очевидно е имало междинен собственик.

— Защо тогава не потърсиш агента, осъществил сделката? Или можеш да провериш в имотния регистър. Когато продаваш имот, оставяш някаква документна следа, нали?

— Така е — кимна той.

— И докато ти се занимаваш с това, аз ще се заема с нещо друго.

— С какво?

— Ще поговоря с нашия приятел Пит и ще го разпитам за онази дупка в роувъра.

Напуснаха „Дъбовете“ с две коли.

На прозореца на втория етаж стоеше Виктория. Дан пристъпи към съпругата си и обви ръце около нея. Проследиха с поглед двете коли, които изчезнаха в зеления тунел от блатни борове.

 

 

Пит Кланси седеше на масата и ту сплиташе, ту разплиташе пръсти, а Тагърт и Рийл седяха срещу него.

Намираха се в стаята за посетители в ареста. Пит беше облечен в собствените си дрехи, тъй като официално не бе арестуван. Тагърт му напомни, че това лесно може да се промени.

— Разкажи ни още веднъж — започна търпеливо Рийл. — Къде беше в нощта на убийството на Сара?

— Вече ви казах, че не помня, бях пиян. Вероятно съм се скрил някъде, нали бягах от онези типове. Бях уплашен до смърт.

— Бил си уплашен до смърт, напил си се, не си бил в състояние да се защитиш или да разсъждаваш логично, защото…? — попита Рийл.

— Защото съм глупак — отвърна Пит.

Придружи това признание с предразполагаща усмивка, която най-вероятно вършеше работа при повечето момичета, които бе срещал. В интерес на истината, голяма част от тях бяха пияни. Когато видя неумолимите погледи на двете жени срещу себе си, усмивката му се спихна като спукан балон.

— Това не е достатъчно добро обяснение, Пит — каза Тагърт. — На колата ти има дупка от куршум.

— Това не е моята кола! Беше на баща ми! Никога не съм я карал, по дяволите. Имам си порше.

— Къде държеше той ключовете?

— Нямам представа. Някъде в къщата, предполагам. Всеки би могъл да ги вземе. Никога не заключвам проклетите врати.

— И нямаш алиби за времето, когато е била убита Сара? — попита делово Тагърт.

— Ако имах, щях да ви кажа, но не, нямам. Искам вече да се върна в килията и да поспя. И… може ли да получа една бира? И барбекю.

Той се надигна от стола си, но Рийл се пресегна и го дръпна надолу.

— Не можеш да си тръгнеш, защото не сме приключили.

— Искам адвокат.

— Нямаш право на адвокат — отвърна Тагърт.

Пит насочи пръст към нея.

— Не си играйте с мен. Гледам телевизия. Когато човек каже, че иска адвокат, вие трябва да се ометете от стаята и да не ми задавате глупави въпроси.

— Нямаш право на адвокат, защото не си арестуван — поясни Рийл.

— Точно така — кимна Тагърт.

— Какви са тези глупости? — възкликна Пит. — В такъв случай искам да изляза!

— Ами добре — каза Рийл. — Онези типове без малко да те убият. Не се съмнявам, че дебнат отвън. Поздрави ги от мое име.

— Не мога да повярвам! — извика Пит.

— Светът не е съвършен, нали? — отвърна спокойно Рийл. — Защо не си поемеш дълбоко дъх и не събереш мислите си, за да ни разкажеш къде беше в нощта, когато беше убита Сара?

— Вече ви казах…

Рийл го сграбчи за китката.

— Хайде, напъни се да си спомниш, след което можеш да се върнеш в килията. Не изпускай тази възможност. В противен случай ще се превърнеш в основен заподозрян за убийството на Сара.

Тя дръпна ръката си и Пит се отпусна на стола. Прокара пръсти през рошавата си коса, въздъхна дълбоко и чертите на лицето му сякаш омекнаха.

— Добре, кажете ми кога точно е била убита.

Рийл му каза.

— Да. — Пит се приведе напред. Направи опит да се съсредоточи и толкова силно сбърчи чело, че веждите му почти се докоснаха. — Да, сетих се! Бях в Ню Орлиънс. В бар „Корал“ на Бърбън стрийт. Качих се на механичния бик пет пъти и той все ме хвърляше на земята.

— По кое време отиде там и кога си тръгна? — попита Тагърт.

— Пристигнах към единайсет вечерта. Тръгнах си към четири сутринта.

— Има ли кой да го потвърди?

— Един от барманите ми е приятел. Освен това се запознах с едно момиче там. Тръгнахме си заедно. — Пит се усмихна и добави: — Нали разбирате какво имам предвид?

— Имена и телефони, ако обичаш — каза Тагърт.

— Името на приятеля ми е Кайл. Ако позвъните в бара, ще го откриете. Той ми донесе последното питие, доколкото си спомням.

— А момичето?

Пит затършува в джобовете си и откри квадратно парче фолио. Плъзна го по масата. Върху него с дебел черен флумастер бяха написани телефонен номер и име: Лу Ан.

Двете жени впериха погледи във фолиото, без да го докоснат.

— Това е опаковка от презерватив — отбеляза Тагърт с отвращение.

— Знам. Но не намерих къде другаде да пиша.

— Добре, поне си практикувал безопасен секс — каза Рийл. — Искрено съм учудена.

— Не искам да ставам баща. Знаете ли с какви разходи е свързано отглеждането на едно дете? Направо ужас!

Тагърт въздъхна и излезе, за да проведе няколко телефонни разговора. Пит бе отведен в килията.

Помощник-шерифът се върна след трийсетина минути и седна до Рийл.

— Кайл от бара си спомни Пит съвсем ясно. Каза, че е дошъл към единайсет и половина. Запомнил е часът, защото го е очаквал в единайсет. Тъкмо погледнал часовника и започнал да му пише есемес, когато Пит се появил. Тръгнал си малко преди четири, което съответства на показанията на Пит. Може би беше излишно, но говорих и с Лу Ан, която заяви, че двамата с Пит са останали заедно до осем сутринта, когато той излязъл да донесе кафе и кроасани, но така и не се върнал. И тъй като съм жена и не използвам подобни думи, няма да повторя как го нарече. „Кучи син“ би прозвучало твърде благоприлично.

— Следователно не е възможно Пит да е застрелял Сара и да е шофирал роувъра.

— Няма как — съгласи се Тагърт. — Дори да имаше частен самолет.

— А това означава, че някой друг е взел колата и е убил Сара.

— Така изглежда.

— С други думи, продължаваме да се въртим в омагьосан кръг — въздъхна Рийл.