Дейвид Балдачи
Виновните (62)

62

Оцелелите при престрелката в имението на Кланси явно бяха избягали пеша, тъй като бяха зарязали повредения джип.

Роби и Рийл разказваха случилото се с часове.

Когато пристигна Монда, Роби показа на шерифа и Тагърт дупката от куршум върху капака на паркирания в гаража рейндж роувър.

— Това ли е колата, по която си стрелял? — попита Монда и прокара длан по продупчената метална повърхност.

— Да. Което означава, че зад волана е бил убиецът на Сара Чизъм.

— Ще изпратя експертите да огледат това нещо каза Монда. — Какво друго?

— Боби Уендъл ни предупреди, че тези типове ще ни нападнат.

Монда остана изненадан от думите му.

— Следователно той си призна, че е замесен повече или по-малко?

— По-скоро по-малко. Към този момент вече е напуснал страната заедно със семейството си.

— Какво? — възкликна Монда.

— Тревожи се за своята и тяхната безопасност — обясни Роби. — Нямам представа дали ще се върне, но не мисля, че е убил, когото и да било. Затова можете да не го закачате.

— По дяволите, Роби! — каза Монда. — И аз имам началници!

— Нали нямахте намерение да го разследвате?

— Ситуацията се промени. Мястото е пълно с трупове. Това не ми харесва. Никак не ми харесва.

Роби потри ранената си ръка.

— Е, трябва да призная, че не ме е грижа какво ще стане с Боби Уендъл.

Тагърт забеляза жеста му и каза:

— Двамата с Рийл трябва да отидете на лекар.

— Ще ви закарам — каза Монда. — Така ще продължим разговора.

— Благодаря, шерифе, но сме с кола. Сами ще отидем.

— Ще позвъня на доктор Холоуей — отвърна Монда. — Той е от ранобудните. Знаете ли къде се намира кабинетът му?

Роби кимна.

Двамата с Рийл се качиха в колата си и потеглиха.

— Боли ли те? — попита тя.

— Не очаквай нищо добро от старите рани.

— Тази получи по моя вина. Но досега трябваше да си се погрижил за нея.

— Все не ми оставаше време.

Бръкна в джоба си и извади снимката. Рийл я погледна.

— Коя е тя?

— Лора Барксдейл.

— Ученическата ти любов? Къде я намери?

— В жабката на бентлито.

— Защо е била там?

— Нямам представа. Но трябва да има някакво обяснение.

— Смятат ли, че е свързано със случилото се? — попита Рийл.

— Отговорът е същият. Не знам, но трябва да разберем.

— Шърман е мъртъв.

— Но Пит не е.

— Тъкмо той може да е карал роувъра. Ти обаче не вярваш, че е убил Сара Чизъм.

— Не вярвах. Сега обаче не съм сигурен. Въпреки това искам да го попитам за снимката.

— Откри ли какво се е случило със семейство Барксдейл?

— Очевидно са напуснали Кантрел тайно — отвърна Роби.

— Възможно ли е едно семейство да напусне такъв малък град и никой да не разбере?

— Ами явно се е случило тъкмо това.

— Баща ти би трябвало да знае, не мислиш ли? Все пак е бил тук по онова време. И ги е познавал.

— Твърди, че няма представа какво е станало с тях.

— И ти му вярваш? — попита Рийл.

— Възможно е да ставам циничен с възрастта, Джес, но започвам да не вярвам на никого.

— Добре, защото аз никога не съм вярвала на никого. Понякога дори на самата себе си.

Продължиха мълчаливо към града.

 

 

Доктор Холоуей ги очакваше, облечен с бяла риза, вратовръзка и лекарска престилка. Медицинската му сестра я нямаше. Работното й време започваше в девет, а още нямаше седем.

Лекарят прегледа първо Рийл, почисти драскотините, порязванията и раните, където парчетата стъкло или метал, разхвърчали се в резултат на обстрела, се бяха забили в кожата й.

— Боли ли ви на друго място? — попита Холоуей, докато обработваше една по-дълбока рана на врата й.

— Нищо, което да не мога да изтърпя — отвърна тя.

— Къде пострадахте така? — попита той.

— Водя динамичен живот.

Дойде ред на Роби, чието състояние беше по-тежко.

— Напълно сте разкъсали тъканта на белега, а оттам и няколко сухожилия — заключи Холоуей. — Мога да зашия останалите рани, но специално тази изисква сериозна хирургическа интервенция.

Той повдигна бавно ръката му, после я изтегли назад и Роби се смръщи.

— Ще ви сложа митела на ръката. Налага се да я обездвижим, доколкото е възможно. Но непременно трябва да се подложите на операция, господин Роби, ако не искате уврежданията да станат необратими.

— Ясно, докторе, благодаря.

След като Холоуей почисти останалите рани, помогна на Роби да си облече ризата. Нагласи и превръзката на пострадалата му ръка. Докато прибираше инструментите, марлите и медикаментите, каза:

— Двамата с приятелката ви имате доста натоварена програма в нашето градче.

— Нямаше да сме тук, ако не се налагаше отвърна Роби.

— Чух, че баща ви е излязъл от ареста.

— Под гаранция.

— Кога ще започне процесът?

— Възможно е да няма процес.

— Наистина ли? Как така? — попита недоверчиво Холоуей.

— Няма да има, ако открием убиеца на Шърман Кланси.

— Доколкото разбрах, уликите срещу Дан Роби са доста сериозни.

— Уликите са странно нещо. Зависят от гледната точка.

— Служител на закона ли сте?

— Може да се каже.

— Станаха три убийства за относително кратък период. Кланси и двете сестри. Хората тук не са свикнали на подобни неща.

— Надявам се, че никъде не са свикнали на подобни неща.

— Смятате ли, че един човек е отговорен за всичко?

— Не знам — отвърна Роби и погледна изпитателно Холоуей. — А вие какво мислите?

— Аз съм лекар, не детектив.

— Лекарите също са нещо като детективи. Проучват симптомите и правят изводи за състоянието на пациента.

— Общо взето, да.

— Като стана въпрос за пациенти, да сте преглеждали наскоро Били?

— Били Фалконър ли?

— Да.

— Преглеждах го.

— И как е той?

— Били умира, господин Роби. Нищо не може да се направи.

— Струва ми се, че това се отнася за голяма част от жителите на Кантрел — отвърна Роби.