Дейвид Балдачи
Виновните (5)

5

Два часа по-късно Роби получи ново съобщение.

— Окончателна зелена светлина — уведоми той Гедърс.

Гедърс кимна и сведе поглед към метеорологичните си уреди, като от време на време надзърташе в далекомера.

Роби взе пушката и прокара цевта през дупката, която бе изрязал. Дъждът намокри мушката, но оптичният мерник остана на сухо под покрива. Роби опря буза в приклада от синтетични материали и погледна през мерника. Този, който използваше, бе най-добрият в света, шедьовър на техниката, който му позволяваше да вижда на големи разстояния с невероятна точност.

— Подай ми информация — каза Роби.

Гедърс започна да му съобщава данни за метеорологичните условия и разстоянието. Роби ги анализира и направи съответните корекции в мерника. Настройването на оптиката съобразно времето навън играеше ключова роля при подобни изстрели. Куршумът трябваше да измине голямо разстояние и природните фактори можеха да го отклонят значително. Не биваше да забравя и гравитацията, която оказваше влияние върху всеки изстрел, но действието й бе напълно предсказуемо, за разлика от времето. Погледна отново през мерника и видя стъкления атриум.

— За нас е добре, че са поставили знаме на покрива на сградата — отбеляза Гедърс. — Играе ролята на онези ветропоказатели по летищата, които се веят като раирани чорапи, и ни улеснява да определим посоката и силата на вятъра.

— Тъкмо затова хората ни го поставиха там — отвърна рязко Роби.

Той погледна часовника си и нагласи слушалката в ухото си. Прозвуча глас, който му съобщи последната информация. Роби залепи око за мерника и пред погледа му изникнаха хора.

Приемът бе започнал току-що. Домакинът щеше да пристигне след двайсетина минути. Беше баснословно богат, но бе натрупал състоянието си, ограбвайки цялата страна. Ако се бе задоволил с това, никога нямаше да попадне в черния списък на набелязаните мишени. Той обаче бе извършил непростимия грях да финансира терористична дейност, насочена пряко срещу Америка и нейните съюзници. Именно затова Уил Роби бе натоварен със задачата да го убие и по този начин да убие амбициите му.

Приемът бе по случай петдесет и осмия рожден ден на богаташа. Последният, който щеше да празнува.

В една толкова бедна държава лимузините, които се нижеха по улицата, изглеждаха нереални, плод на въображението — или на кошмара — на местните. Тук обаче живееха и шепа богаташи и те пристигнаха до един тази вечер, защото отсъствието им от тържеството щеше да е проява на неуважение, която най-вероятно щеше да доведе до смъртта им.

И тъй като тези хора можеха да загубят много повече, отколкото останалите си сънародници, те се появиха един след друг като послушни домашни любимци. Каква ползва от богатството ти, ако си мъртъв?

— Вятър? — попита Роби.

Гедърс провери уредите и му съобщи данните. Роби направи съответните корекции в оптиката. Предполагаше, че най-голям проблем ще му създаде течението, което се образуваше между сградите. То можеше да повлияе на куршума по-силно, отколкото вятърът тук или около сградата, където се провеждаше тържеството. Както и при предишната му мисия куршумът щеше да премине през стъкло, но след като бе прелетял над две хиляди метра, стъклото щеше да окаже сериозно въздействие върху траекторията му.

Трябваше да изчисли много внимателно и точката на падане на куршума. В това отношение щяха да му помогнат наблюдателят, далекомерът и данните за вятъра.

Ако Роби поставеше кръстчето на мерника върху гърдите на мишената и натиснеше спусъка, куршумът щеше да лети в продължение на пет секунди и да се забие в пода. Изчисленията бяха доста сложни. Те включваха Нютоновата динамика, гравитационното притегляне и математически формули, които биха затруднили дори Айнщайн.

Когато наближи времето за изстрела, Гедърс приклекна вдясно от Роби, малко по-назад от него. Така щеше да използва същия отвор, през който Роби щеше да стреля, и да проследи траекторията на куршума. Това бе наложително, в случай че той не попаднеше в целта. В обикновена бойна зона снайперистите можеха да стрелят отново. Тук ситуацията беше по-различна. Ако първият изстрел бе неточен, хората щяха да се разбягат, а мишената щеше да бъде заобиколена от охранители, които да я отведат на безопасно място.

Но тъй като куршумът щеше да лети почти пет секунди, Гедърс може би щеше да успее да съобщи на Роби корекциите, необходими за втория изстрел, преди първият да е поразил мишената. Ако извадеха късмет, вторият изстрел щеше да попадне в целта. Ако извадеха голям късмет, вторият изстрел щеше да е ненужен.

Мишената пристигна и влезе в салона. Беше едър мъж, чийто апетит за храна и алкохол можеше да се сравнява единствено с жаждата му за пари и власт. Настани се на стола си начело на масата.

— Ве едно — прозвуча гласът в слушалката на Роби.

— Последни данни — реагира мигновено той.

Гедърс направи окончателните измервания, като обърна специално внимание на ветровия тунел и знамето между двете сгради. Погледна през далекомера. Предаде информацията на Роби, който направи леки корекции в оптичния си мерник и заяви:

— Готово.

Нямаше да прави повече промени. Погледна към знамето първо с невъоръжено око, а после през оптичния мерник. От този момент до мига, в който натиснеше спусъка, мерникът щеше да се превърне в единственото му зрение. Трябваше да му се довери като пилот, който се доверява на навигационното си оборудване, когато лети в мъгла.

Пръстът му се плъзна в скобата.

Повтори си наум командата, ве едно.

Домакинът бе взел чаша червено вино. Вдигаше я, сякаш за да произнесе тост в своя чест. Беше облечен в смокинг. Бялата риза със сребърни копчета за ръкавели играеше ролята на огромна десетка, в която Роби трябваше да попадне, но той не се целеше в нея. Тъй като траекторията на куршума не представляваше права линия, а т.нар. балистична крива, той се прицелваше в точка над главата на мишената. Всичко бе изчислено. Всичко бе готово. Гедърс щеше да му съобщи, ако мъжът помръднеше от мястото си.

Роби започна да се отпуска: кръвното му налягане трябваше да спадне, сърдечният му ритъм да се забави, дишането му да стане дълбоко и равно и той да достигне състоянието на абсолютен покой.

Би трябвало да го достигне.

Но нито едно от тези неща не се случи.

Кръвното му скочи, пулсът му се ускори, задиша на пресекулки. С изненада установи, че въпреки хладния въздух по челото му потича капчица пот, която след миг падна върху лявото му око.

Не можеше да я изтрие. Не и в този момент. Концентрира се отново. Пръстът му посегна към спусъка. Преди да докосне най-тънкото, най-важното парче метал в своето оръжие…

Уил Роби видя детето.

Момченцето претича през салона и протегна ръце към мъжа. Искаше той да го вдигне. Мъжът го взе в прегръдката си и го притисна към гърдите си.

— Стреляй, Роби! Стреляй!

Стори му се, че гласът прозвуча в главата му. Или пък идваше от слушалката.

— Стреляй! Веднага!

Но тази заповед не идваше нито от главата му, нито от слушалката. Идваше от Гедърс, който бе приклекнал до него.

Момченцето обаче продължаваше да стои в прегръдката на баща си. За да убие мишената. Роби трябваше да убие и детето.

— Стреляй, Роби, стреляй!

Пръстът на Роби замръзна на милиметър от спусъка.

Прозвуча изстрел. Секунди по-късно стъклото се пръсна и мъжът падна от стола си смъртно ранен.

Роби отлепи око от мерника и погледна показалеца си. Не бе докоснал спусъка.

— Изтегляйте се! Изтегляйте се! — извика гласът в слушалката.

Гедърс вече дърпаше Роби, за да го изправи на крака.

— По-бързо, по-бързо!

Замаяният Уил Роби последва като в мъгла Гедърс надолу по металните стълби. Двамата бяха нарамили саковете си. Миг по-късно вече тичаха с всички сили по тесните тъмни улички към реката.

Роби си спомняше как се качи на надуваемата лодка. Тя потегли рязко и полетя с бясна скорост по черната вода. После се качиха в хеликоптера. Полетът бе кратък, машината бе раздрусвана от турбуленция, тъй като бурята набираше мощ.

Десет минути по-късно вече крачеха по корабния трап. Три минути след като стъпиха на борда, товарният кораб се отдели от кея, насочи се към противоположния край на залива, ускори ход и навлезе в безкрайния океан.

Роби погледна към Гедърс, който седеше на койката срещу него в тясната им каюта.

— Изстрелът?

— Изпратиха резервен екип. За всеки случай.

— Каза ми, че ти ще стреляш, ако аз не успея.

Гедърс изглеждаше притеснен.

— Следвах изрични заповеди, Роби. Съжалявам.

Роби извърна поглед.

— Защо не стреля? — попита го Гедърс. — Всичко беше наред.

Роби го изгледа смаяно.

— Защо ли? Заради момченцето, затова! То скочи право в ръцете на мишената секунда преди да натисна спусъка. Щях да го убия, ако бях стрелял.

Гедърс го гледаше, без да крие искрената си загриженост.

— Там нямаше никакво момченце, Роби!

Като чу това, Роби го зяпна изумено. Но всъщност не виждаше него, а едно малко момченце. То му изглеждаше толкова познато, но не можеше да се сети къде го с виждал.

Роби се излегна на койката и не помръдна до края на плаването.

В съзнанието му упорито изникваше един въпрос.

Да не би да полудявам?