Дейвид Балдачи
Виновните (44)

44

По пътя Роби бе позвънил на Тони Моузес и тя ги очакваше с Дан Роби в стаята за посещения в ареста.

Роби-старши изгледа с любопитство Рийл.

— Вие ли спасихте задника на Уил?

— Може и така да се каже — отвърна спокойно Рийл.

Дан заби поглед в стената и заяви:

— Радвам се, че сте тук, за да оправите неговата каша.

— Тъй като той се опитваше да спаси вас, може да се каже, че оправих вашата каша. И на двамата.

Дан я изгледа остро, а Моузес, която следеше размяната на реплики, реши да се намеси:

— Преди да сте стигнали твърде далече, бих искала да попитам дали открихте какво пише в тези файлове?

— Открихме какво изобразяват — поправи я Роби.

Той отвори лаптопа си и извика снимките на екрана.

— Мамка му! — възкликна Моузес. — Какво е това, по дяволите?

Роби погледна баща си.

— Познаваш ли този човек?

Дан поклати глава, но сякаш едва се сдържаше да не разбие с юмрук екрана.

— Не познавам никакви педофили — сопна се той.

— Смятаме, че Кланси го е изнудвал. От него са дошли парите му. А не от продажбата на фермата на енергийна компания.

Дан изглеждаше заинтригуван.

— Как разбрахте това?

— Всеки в града казваше, че Кланси е ударил джакпота, защото във фермата му са открили петрол или газ. Никой обаче не можа да ми каже дали е нефт или газ. Или за коя енергийна компания става въпрос. Двамата с Джесика днес обиколихме имота. Няма и следа някой да се е опитвал да прави някакви сондажи за нефт или пък за газ.

Дан се облегна на стола си.

— Снимките са използвани за изнудване на мъжа, който блудства с тези деца. Това ли е бил джакпотът на Кланси?

— Да — каза Роби.

— Дяволски добър мотив да го ликвидират — каза Моузес. — Обри Дейвис ще се пръсне от яд, когато чуе това в съдебната зала.

— Но ако Кланси е разполагал с тези снимки през цялото време и този човек не се е опитвал да го убие — каза Рийл, — защо ще го убива чак сега? Какво се е променило?

Може да е продължил да го изнудва и на онзи да му е писнало — отвърна Роби. — Може да се е страхувал Кланси да не се изпусне пред някого. От това, което се говори в града, разбрах, че той от години върви по наклонената плоскост. Пиел е почти непрекъснато.

— Според мен убийството е дело на този човек или на неговите горили — обади се Моузес. — Решили са да убият и Пит, защото са предположили, че знае за снимките. Искали са да ги вземат. Нищо чудно на изнудвания да му е омръзнало да плаща на Шърм. А сега и на сина му.

— Но кой е той? — каза Роби. — Трябва да е богат, щом е могъл да си позволи да плати на Кланси толкова пари.

— Може би ФБР ще ни помогне в това отношение — каза Рийл. — Могат да го проверят в базата данни с помощта на програма за лицево разпознаване.

— След което ще отидем и ще му зададем няколко въпроса — продължи Моузес. — Като например лично ли е убил Шърман Кланси, или просто е наредил да го убият.

— Жалко, че изпозастреляхме онези типове — обади се Рийл. — Трябваше да оставя някого жив, за да отговори на въпросите ни.

Моузес я изгледа с облещени очи.

— Трябва да запомня да не те ядосвам, момиче.

— Смяташ ли, че Сара Чизъм може да ни каже нещо повече за тях? — попита Роби. — Те са я причакали и тя е решила, че ще сключат сделка с нея. Може да е видяла или чула нещо.

— Заслужава си да опитаме — отвърна Рийл. — Как предлагаш да го направим?

— Деликатно. — Роби погледна баща си и попита: — Искаш ли сега да отговориш на моя въпрос?

— Кой?

— Ти ли караше роувъра в нощта, когато Кланси е бил убит?

— Прави каквото трябва — отвърна мрачно баща му. — И аз ще правя каквото трябва.

 

 

— Различен е от това, което си представях заяви Рийл.

Седяха в нейната кола пред участъка.

— А как си го представяше? — попита Роби.

— Не знам. Различен…

— Не иска да оставам в града. Каза ми да се върна там, откъдето съм дошъл.

— Какво очакваше, Роби? Да те посрещне с отворени обятия след двайсет години? За бога, та ти никога не си говорил за семейството си. Дори не знаех, че баща ти е жив.

— Е, върнах се. И се опитвам да му помогна. Би трябвало да го оценява.

— Наистина ли се вълнуваш от това?

Роби я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Питам дали става въпрос за баща ти или за неспособността ти да натиснеш спусъка, защото неволно си убил едно момиченце, а после ти се е привидяло момченце, и то когато е трябвало да произведеш нов изстрел.

— Синия добре те е информирал.

— Да не би да си очаквал да скрие това от мен?

— Защо си тук?

— Задачата, която приех, беше да дойда и да ти помогна.

— Но не си очаквала да попаднеш в престрелка като онази в гората?

— Не, това беше черешката на тортата.

При тези думи Роби се усмихна едва забележимо и се облегна на седалката.

— Не знам какво да правя, Джес.

— Минала съм по този път. Винаги можеш да се върнеш обратно.

— Затова непрекъснато питах Синия кога ще се върнеш. Аз… мислех, че можем да поговорим. Че ти ще разбереш.

— Всяка ситуация е различна. Не съм психоаналитик. Но мога да съм ти полезна с личния си опит, Роби.

— Сложно е.

— Разбира се. То е в главата ти. Как може да е просто?

— Върнах се тук не толкова заради баща ми, колкото заради самия себе си.

— Добре.

— Струваше ми се, че оставих недовършени неща.

— И това го разбирам. Ти ми помогна да се помиря със собственото си минало.

Роби разтри слепоочията си.

— След като ми се привидя онова момченце, преди да стрелям, започнах да си мисля, че за да продължа напред, трябва да се върна назад. Надявам се, че ме разбираш.

— Да.

— Преди да произведа изстрела при последната ми мисия… всичко се обърка. Реших, че ще получа сърдечен удар.

— Или по-скоро паник атака.

— Не можах да стрелям, Джес. А дори да бях стрелял, нямаше да улуча.

— За да си върнеш предишната форма, която ти позволява да си вършиш работата, трябва да оправиш нещата тук, в Мисисипи?

— За съжаление, не става въпрос за спокойна разходка в града на моята младост, която да ми позволи да подредя мислите си. Баща ми е обвинен в убийство. Разни хора стрелят по нас.

— Приеми живота такъв, какъвто е, а той рядко е идеален.

— Но нещата между мен и баща ми няма да се оправят.

— Сигурен ли си?

— Сама видя днес.

— Видях един объркан човек, който не знае какво да прави. Нямам предвид само теб.

— Това ли видя? — попита скептично Роби. — И в двама ни?

— Да. А сега ми кажи какво се е случило между вас?

Роби въздъхна дълбоко.

— Не става въпрос за един-единствен инцидент, а за години, изпълнени с инциденти. Баща ми беше морски пехотинец, върнал се от Виетнам. Един от най-коравите типове, които можеш да си представиш. Абсолютно безкомпромисен. Спукваше ме от бой за всяка дреболия. Но не от юмруците или от колана ме болеше най-много.

— А от думите.

— Да. Караше ме да се чувствам безполезен, неспособен на нищо. Каквото и да правех, за да остане доволен, никога не беше достатъчно. Накрая спря да ми пука. Вече не изпитвах никакви чувства към него. Престанах да го възприемам като мой баща, а като човек, с когото съм принуден да живея, докато стана достатъчно голям и замина някъде. Нямах търпение да се махна от Кантрел.

— А майка ти?

Роби въздъхна.

— Това е другата причина. Той просто я принуди да напусне. Обичаше ме, но омразата й към него беше по-голяма от любовта й към мен. Тя беше единственият човек, който правеше живота ми тук поносим. След като си тръгна…

— Видя ли я отново?

— Не — отвърна рязко Роби.

— И никога не е правила опит да се свърже с теб?

— Не.

— Смяташ ли, че те е изоставила?

— Разбира се, че не — сопна се Роби. — Баща ми е виновен.

— Но ти е напуснала дома ви.

— Защото той я принуди.

— Сигурен ли си?

Роби се изправи.

— Виж какво, чакат ни задачи. Трябва да поговорим със Сара Чизъм. Трябва да издирим Пит. И да установим самоличността на мъжа от снимките. Да започнем със Сара.

— Щом казваш — отвърна Рийл, явно обезпокоена от реакцията му.

Роби закопча предпазния си колан.

— Да, казвам.