Дейвид Балдачи
Виновните (4)

4

Роби се поклащаше от подрусването на камиона, в който се возеше. По гърлото му бе полепнала прах. Слънцето напичаше през брезентовото покривало. Чувстваше се като в сауна.

Пътуваше заедно с още един човек. Със своя наблюдател. Обикновено не използваше услугите на наблюдател, но Синия бе настоял да вземе помощник на тази мисия. Роби нямаше желание да спори с него.

В армията снайперистите почти винаги действаха в екип с друг човек. Наблюдателят добавяше сигурност и огнева мощ, правеше изчисленията за съответния изстрел, отчиташе въздействието на външни фактори като вятър и влажност на въздуха, които можеха да повлияят на изстрела. Когато стрелецът се умореше, което се случваше често, тъй като чакането в засада бе изтощителна задача, двамата можеха да разменят ролите си и наблюдателят да се превърне в снайперист.

Но в мисии като тези, които изпълняваше Роби, рядко се използваха наблюдатели. Причините бяха много, но основната се криеше в обстоятелството, че Роби не действаше в зона на бойни действия редом с други войници, където използването на екипи от по двама души бе напълно оправдано от тактическа гледна точка. Той и колегите му действаха нелегално, проникваха зад вражеската линия с помощта на някаква измислена история и местни агенти. Достатъчно трудно бе да вкарат един човек, какво оставаше за двама, особено когато ставаше въпрос за страни, където никой не приличаше на американец.

Роби погледна към своя наблюдател. Ранди Гедърс, едва прехвърлил трийсет, с пясъчноруса коса и лунички. Беше среден на ръст, слаб и жилав. Доскоро бе служил в армията като почти всички останали снайперисти. Двамата с Роби се бяха срещнали предварително, за да обсъдят и най-незначителната подробност от мисията. Отношенията между снайпериста и наблюдателя наподобяваха тези между голфъра и неговия помощник, наричан „кеди“, с тази разлика, че в света на Роби „дупките“ бяха много различни от тези на голф игрището.

Планът им бе готов, прикритието им работеше безупречно. Бяха пристигнали с товарен кораб под турски флаг, след което се бяха качили на раздрънкан автобус, който още по тъмно бяха сменили с този камион.

Сега беше светло и след двайсет минути щяха да пристигнат на определеното място.

Роби отметна брезента и надникна навън. Огледа небето, което бе относително ясно, но според прогнозите наближаваше буря. Гедърс бе извадил айпада си.

— Ще е довечера — каза той. — Вятър, дъжд и гръмотевици.

— Каква ще е силата на вятъра? — попита Роби.

— Достатъчна. Да свирим ли отбой?

Роби поклати глава.

— Не зависи от нас. Поне за момента.

Камионът продължи да трополи по пътя и в крайна сметка ги остави, където трябваше. Там се качиха в колата, която ги очакваше. В багажника откриха нещата, нужни за изпълнение на мисията.

Роби седна зад волана и потегли по маршрута, който бе запомнил наизуст още по време ма подготовката. Ако някой ги спреше, което не бе изключено, разполагаха с всички необходими документи, за да преминат през контролно-пропускателните пунктове, без никой да надникне в багажника. Не се ли получеше, щяха да прибегнат към резервния вариант. Да убият хората, които ги спрат.

Минаха две проверки безпроблемно и достигнаха целта си необезпокоявани.

Смрачаваше се и вятърът се усилваше.

Роби насочи колата към ролетната врата на голям склад на брега на някаква река. Гедърс слезе, набра кода на панела до вратата и тя се вдигна. Роби влезе вътре, а Гедърс затвори вратата и я заключи с масивно резе. Извадиха оборудването си от багажника, след което Роби и Гедърс почистиха колата старателно и заличиха всички следи от своето присъствие.

Когато приключиха. Роби огледа двуетажния склад. Мястото бе огромно като пещера и напълно празно. И което бе най-важното, никой не можеше да ги види отвън.

По ламаринения покрив на склада затрополиха дъждовни капки.

Роби вдигна глава, сякаш се опитваше да прониже с поглед покрива и да надзърне навън. После се извърна към Гедърс, който проверяваше оборудването им. Той изглеждаше леко унил от перспективата да осъществят мисията си в такива неблагоприятни условия.

Роби погледна часовника си, след което изпрати кодирано съобщение по мобилния си телефон. Отговорът дойде, докато се изкачваше по стълбата за втория етаж.

ИМАТЕ ЗЕЛЕНА СВЕТЛИНА.

Той прибра телефона и стигна до тясна метална пътека, която водеше към предната част на склада. Гедърс го последва с оборудването, натъпкано в два платнени сака. Седнаха на пода и се заеха да сглобяват приборите, от които щяха да имат нужда. Оптичен далекомер за наблюдателя, уреди за анализиране на времето и вятъра и, разбира се, снайперска пушка.

Нуждаеха се и от още един инструмент. Тук нямаше прозорци, затова Роби трябваше да направи отвор.

Използва флекс на батерии, за да изреже в металната стена две дупки с различни размери. Помагаше си с вакуумна ръкохватка, която да държи метала, и когато изряза първото парче, го дръпна и го прибра в сака си. Така направи и с второто.

Едната дупка бе достатъчно голяма, за да провре през нея и цевта, и оптиката на своята пушка. Другата бе предназначена за мерника на Гедърс.

Всеки от тях взе съответния „инструмент“ и го пъхна през своята дупка. Докато Гедърс използваше своя далекомер. Роби огледа околността през оптичния мерник. Налагаше се да стреля от доста по-голямо разстояние, отколкото при последната мисия. Този път от две хиляди и двеста метра.

Рекордът за снайперски изстрел от най-голямо разстояние беше на британски войник. През 2009 г. той бе ликвидирал двама афганистански терористи от близо две хиляди и петстотин метра. Разстоянието бе толкова голямо, че двата куршума „Лапуа Магнум“, калибър .338, бяха летели почти пет секунди, преди да достигнат целите си.

Разстоянието, от което щеше да стреля Роби, бе с около триста метра по-малко. Метеорологичните условия обаче съвсем не бяха благоприятни, освен това куршумът щеше да прелети между две сгради, където можеше да се образува силна въздушна струя и траекторията да се изкриви. Това бе още една причина, наложила участието на наблюдател. Гедърс щеше да подава на Роби цялата необходима информация, така че той да се фокусира единствено върху изстрела.

Най-хубавото нещо в тази мисия бе фактът, че охраната на мишената изобщо не бе разглеждала изоставения склад като потенциална заплаха. Той просто се намираше прекалено далече от мястото на мероприятието — на повече от два километра.

Е, тази вечер Уил Роби щеше да им покаже, че са допуснали грешка.

Провери оръжието си веднъж, втори път и се увери, че е в безупречно състояние. През това време Гедърс събираше и анализираше всички данни, които можеха да повлияят на изстрела на Роби.

Когато и двамата приключиха, се облегнаха на стената, изядоха по едно енергийно блокче и изпиха по бутилка тонизиращ „Гаторейд“.

— Чух за последната ти мисия — каза Гедърс.

Роби сгъна станиола на енергийното блокче и го прибра в сака заедно с пластмасовата бутилка. По станиола оставаха отпечатъци, а от бутилките можеше да се извлече ДНК. Макар да не присъстваше в нито една база данни по света, основният му принцип гласеше, че никоя подробност, дори най-дребната, не е за пренебрегване.

— След изстрела имаме трийсет секунди да се изнесем от тук — отвърна Роби. — Ще ни чакат с надуваема лодка. Ще пътуваме десет минути по вода, после ще се качим на хеликоптер. Той ще ни откара до пристанището. Там се мятаме на товарен кораб, който потегля три минути след като стъпим на него.

Гедърс кимна. Знаеше всичко това, но нямаше нищо против да го повторят още веднъж.

През следващите няколко минути Роби забеляза, че Гедърс го наблюдава крадешком, и реши да изясни въпроса.

— Проблем ли има? — попита той и впери поглед в своя партньор.

Гедърс сви рамене.

— Досещаш се защо съм тук.

— Защото ми трябва наблюдател.

— Ти работиш сам, Роби, всички го знаят.

— Невинаги.

— Почти винаги. Случайно си убил дете. Може да се случи с всеки от нас.

— Но не се е случило с теб.

— Тук съм, защото…

— Изпитваш съмнения? Съмняваш се, че ще поразя мишената?

— Не и ако си същият Уил Роби. Не.

— Ами ако не съм същият?

— Тогава заповедите изискват аз да произведа изстрела.

Роби се сепна. Никой не му бе казал това.

Гедърс очевидно го разбра по лицето му, защото каза:

— Реших, че трябва да знаеш. Всъщност… можем да си разменим ролите, ако искаш. Никой няма да разбере.

— Стрелял ли си от над две хиляди метра, Гедърс?

— От почти две хиляди. На полигона.

— Почти. И то на полигон, където условията са идеални. — Роби посочи покрива над главата си, където дъждът продължаваше да трополи по ламарините. — Тези условия не са идеални. Могат да провалят всеки изстрел на голямо разстояние. Мислиш ли, че можеш да поразиш мишената тук и сега?

Гедърс си пое въздух и отвърна:

— Да, мисля, че мога.

— Добре, да се надяваме, че няма да се наложи да проверим това, защото „мисля, че мога“, току-виж, се окаже недостатъчно.