Дейвид Балдачи
Виновните (38)

38

Роби и Рийл седяха срещу шериф Кийт Монда в кабинета му в участъка. Помещението беше по-тясно от гараж за две коли. Бяха прекарали цялата нощ тук. В момента минаваше единайсет сутринта.

Монда бе едър, възпълен мъж, прехвърлил петдесет, с прошарена коса, зализана назад с гел. Бе в униформа, от устата му стърчеше незапалено цигаре, а челото му бе прорязано от дълбока бръчка.

Кабинетът му бе задръстен с мебели, стените бяха от циментови блокчета и на една от тях бе окачен старомоден календар.

На бюрото нямаше нито компютър, нито каквото и да било друго доказателство, че шерифът живее в двайсет и първи век.

Когато се облегна на стария си стол на колелца, той изскърца под тежестта му. До него стоеше Тагърт. Тя се бе преоблякла в униформа и следеше ситуацията с напрегнато изражение. Монда извади цигарето от устата си и каза:

— Тагърт ми предаде какво е станало. Позвъних във ФБР, но от там още не са ми върнали обаждането. Сега бих искал да чуя вашия разказ, защото не си падам по хора, които организират престрелки в града.

Роби му разказа всичко, което се бе случило до момента. Монда погледна намръщено Рийл.

— А вие как се вписвате в тази картина?

— Като партньорка на Роби. Работим заедно.

— Но не ни казвате къде и какво. С какво всъщност се занимавате?

— Мога да ви дам един телефонен номер, на който да позвъните — отвърна Роби.

Шерифът се намръщи още повече.

— Нямам намерение да звъня на никого. Искам да го чуя от нас. Още сега!

Рийл каза търпеливо:

— Номерът е във Вашингтон. На федералното правителство е. Там ще ви обяснят някои неща по свое усмотрение.

— А вие не можете ли да го направите?

— Нямаме право — обясни Рийл. Можете да ни арестувате, ако искате, но това няма да промени нищо.

Монда отново лапна цигарето и я измери с поглед.

— Според Тагърт сте застреляли четирима въоръжени мъже в мрака.

— Те стреляха по мен. Аз пък не харесвам хора, които стрелят по мен.

— Не се съмнявам. Какви сте вие двамата? Да не сте от специалните части?

— Нещо подобно — отвърна Роби. — Позвънете на този номер и ще научите всичко.

— До определена степен уточни Рийл.

Монда кимна и поиска телефонния номер. Роби му го продиктува и той си го записа.

— Добре каза шерифът, — нека сме наясно. Няма да публикуваме никаква информация за случилото се. Не искам паника в града. Казах на Сара Чизъм да си държи устата затворена, за да не загази. Вие двамата също трябва да запазите мълчание.

— Това е Кантрел — каза Роби. — Малък град, където всички се познават. Подобен инцидент трудно може да остане в тайна.

— Поне ще се опитаме.

— Може да се наложи да поставите Чизъм под охрана.

— Направя ли го, ще дам храна за много слухове.

— А ако онези типове се върнат? — изтъкна Роби. — Не можете ли да я охранявате у дома й?

Не разполагам с подобни ресурси. Но ще наредя на заместниците ми да я проверяват периодично. И дискретно.

Роби не остана доволен от отговора, но не разполагаше с механизми за влияние върху шерифа.

Монда се облегна на стола си и заяви:

— Доколкото знам, вие сте син на съдия Роби. Напуснали сте Кантрел, преди да дойда в града. Допреди десет години работех в Хатисбърг.

— Заминах преди повече от двайсет години.

— И сега се върнахте заради баща си?

— Да.

— Той беше добър съдия. Беше строг към нас, полицаите, но справедлив. Надявам се всичко да се оправи, ако, разбира се, не е убил Шърм Кланси.

— Аз също.

— Доколкото разбирам, онези… мъртъвци са проявявали интерес към Пит Кланси.

— Точно така. Както казах на помощник-шериф Тагърт, баща му е имал делови отношения с тези хора. Пит очевидно се е опитал да заеме мястото му в тази комбинация. Предполагам, че става въпрос за хора, свързани с „Ребъл Йел“. Те обаче не са приели идеята му с ентусиазъм. Искаха Пит да им предаде онова, с което баща му е разполагал. Предполагам, че става въпрос за информация, свързана с бизнеса им. След като получеха каквото им трябваше, щяха да го убият.

— Смятате ли, че е възможно те да са убили Шърман Кланси?

— Напълно е възможно. Струва ми се, че са имали сериозен мотив.

— Не открихме у никого от тях документи за самоличност. Проверяваме отпечатъците им, но още нямаме резултат. Истината е, че не знаем кои са те. И може никога да не разберем. В такъв случай няма да успеем да ги свържем с „Ребъл Йел“.

— Какво всъщност знаете за тази компания? — попита Роби. — Аз съм чувал само местните клюки.

Монда забарабани с пръсти по бюрото си. Изражението му издаваше предпазливост.

— Голяма компания е. В съвета на директорите има и местни хора, които отговарят за част от дейността им. Истинските собственици обаче са загадка. Може да са китайци или саудитци, нямам представа.

— По всичко изглежда, че бизнесът им носи огромни печалби. След като са успели да построят всичко това благодарение на собствените си приходи — отбеляза Роби.

— Да, така се говори. Те обаче са голям работодател. Плащат много данъци. Доста политици в Джаксън ги подкрепят. Говорим за десетки милиони долари и хиляди работни места, а това означава много за щат като Мисисипи.

— Ами ако са замесени в някаква незаконна дейност? — попита Роби.

— Ще трябва първо да го докажем. А за момента не виждам нищо, което да подкрепя подобни твърдения.

— Информацията трябва да се провери — каза Роби.

— Не разполагам нито с човешки, нито с финансови ресурси за подобно разследване, освен ако не получа солидни доказателства възрази Монда.

— Нещо против ние да ги потърсим? — попита Роби.

— Не искам никой да пострада, включително вие двамата.

— Ако някой, свързан с „Ребъл Йел“, е имал мотив да убие Шърман Кланси, това би засилило позициите на защитата на баща ми по време на процеса.

— Разбирам — отвърна Монда. — Просто се опитвам да ви кажа, че ако си пъхате носовете на места като „Ребъл Йел“, не бива да очаквате полицейското управление на Кантрел да ви защити, ако ситуацията излезе извън контрол.

— Никога не сме го очаквали — отвърна Рийл със зле прикрито отвращение. Стана от мястото си и попита: — Свободни ли сме? Искам да подремна. Нощта беше дълга.

Монда впери поглед в нея.

— Не знаех, че използват жени за специални операции. Мислех, че това е свят, в който доминират мъжете.

— Не сте ли чували онази стара пословица: „Ако искате някоя работа да бъде свършена, възложете я на мъж, ако искате да бъде свършена както трябва, възложете я на жена“?

Рийл му обърна гръб и излезе. Тагърт трябваше да се извърне, за да скрие от Монда усмивката си. Шерифът погледа Роби и попита:

— Винаги ли е толкова…

— … решителна? Да — каза Роби и стана. — Ако ви потрябва още нещо, Тагърт може да се свърже с нас.

— Роби, стоя зад думите си. Работата ми е да следя за спазването на закона. Но да разследвам онези от „Ребъл Йел“? Не мисля, че сме подготвени за подобно нещо.

— Разбрах ви — отвърна Роби. — Но залогът е животът на баща ми. Ще направя каквото е необходимо, за да го спася. Дори това да означава да разследвам „Ребъл Йел“.

След като той си тръгна, Монда се обърна към Тагърт:

— Какво смяташ за всичко това, Шийла?

Тя се замисли за миг.

— Ако бях на мястото на хората, след които ще тръгнат тези двамата, щях да се подмокря от страх.