Дейвид Балдачи
Виновните (35)

35

Роби позвъни на Синия и му разказа последните събития.

— Уърцбъргър ме изненада. Някой му е позвънил. Останах учуден, че агенцията споделя с такава лекота информация, свързана с мен.

— Ако наистина си учуден, това означава, че не си доловил същината на последния ни разговор. По всичко изглежда, че онези типове от казиното са попаднали на дирите ти и ще потърсят разплата.

— Подготвен съм за това.

— Ами ако направят нещо на Виктория? Или на детето й?

— Казах, че съм подготвен за това.

— Едно е да го кажеш, друго е да си подготвен наистина.

— Какво прави тук Уърцбъргър? Предполагам, че разследва „Ребъл Йел“ и вероятността собствениците му да изкарват повече пари, отколкото може да се очаква от едно казино.

— Нямам представа, а и не съм питал. Интересувам се единствено от участието на агенцията в събитията там, тоест от теб. Какво ще правиш сега?

— Не съм сигурен.

— На твое място вече щях да съм наясно. Колкото по-рано, толкова по-добре, Роби. Това е най-ценният съвет, който мога да ти дам. И последният.

Този път Синия затвори и остави Роби да гледа втренчено телефона си и да се чуди дали не прави огромна грешка. Това бе начинът Синия да изрази гнева си. С което го разтърси повече от дузина крещящи хора.

Роби обмисли следващия си ход и взе решение. Купи шест кутийки бира и се отправи към дома на Били Фалконър.

 

 

— Мамка му, страхотен вкус!

Били току-що бе пресушил една бира и бе сплескал кутийката в челото си.

Или се бе опитал. Нямаше достатъчно сила да довърши започнатото. Леко смачканата кутийка бе паднала на пода.

Роби седеше срещу него и отпиваше от бирата си. Огледа вътрешността на караваната. Явно Анджи беше идвала и поразчистила малко. Мръсните чинии бяха изчезнали, подът и лавиците вече не бяха покрити с боклуци и всичко миришеше на белина и ароматизатор.

Били отвори нова бира.

— Не трябва ли да го даваш по-полека? — попита Роби. — Не бива да пиеш, когато вземаш лекарства.

Били го погледна изненадано.

— Че аз не вземам никакви лекарства, ако не смятаме кислорода.

— Не изпитваш ли болки?

Били се усмихна слабо и надигна бирата.

— А това за какво е? — каза той, отпи голяма глътка и остави кутийката на гърдите си.

— Как са нещата при теб, Уил?

— Добре. Чу ли, че къщата на Кланси изгоря?

— Малкия Бил ми каза. От много години не е имало подобен пожар. Пит добре ли е?

Роби сви рамене.

— Нямам представа. Не съм го виждал. Между другото, баща ми пледира невинен. И си взе адвокат. Тони Моузес.

— Много е добра. И ужасно скъпа.

— Какво значение имат парите, когато човек се бори за живота си?

Роби съжали за думите си в мига, в който ги изрече.

— Предполагам, че си прав. — Били седна на канапето и залита малко по-тежко. — Когато човек се бори за живота си — повтори тихо. — Само че аз вече не се боря. Каквото било, било.

Той се опита да се засмее, но смехът заглъхна в гърлото му.

— Кажи ми пак името на твоя лекар.

— Ъъъ… доктор Холоуей.

— Къде се намира кабинетът му?

— Защо, да не си болен? — зяпна го Били.

— Имам проблем с ръката, искам да я погледне.

— О, да, той е много добър. Ще го намериш на Райт стрийт. Близо до ресторантчето „Гълф Коуст“. Помниш ли го? Халба бира струваше един долар и вървеше със скариди на корем.

— Помня го. Колко пъти ни гониха от там, защото се тъпчехме?

— Поне пет. Но после пак ни пускаха.

— Защото печелехме мачовете. Задници!

Били се засмя толкова силно, че се задави. Роби скочи, изправи го, за да възстанови дишането си, и отново го подпря на възглавницата.

— Значи имаш проблем с ръката? — едва изрече Били с хриптящ глас.

Роби кимна.

— Нищо сериозно. От възрастта е.

— Хубаво е да можеш… да остарееш — промълви Били.

После пресуши втората си бира на един дъх.

 

 

Роби си тръгна час по-късно и отиде право при доктор Холоуей.

Лекарят се оказа петдесетинагодишен, с буйна посребрена коса и гъсти мустаци. Над сините му очи бяха надвиснали рунтави вежди.

Холоуей бе дошъл в Кантрел, след като Роби бе напуснал града, но познаваше баща му или поне заяви така.

Роби му показа ръката си. Холоуей огледа раната му и отсече:

— Нуждаете се от операция.

— Познавате ли добър хирург?

— Не и в Кантрел. Ще трябва да отидете в Билокси. Мога да ви препоръчам няколко добри. Как се е случило? Изгарянето е доста тежко.

— Озовах се прекалено близо до огъня.

Холоуей го изгледа снизходително.

— Да, предположих нещо подобно.

— Бях на гости на Били Фалконър. Мъчно ми стана, като го видях в това състояние.

Холоуей свали очилата си и ги почисти с хартиена кърпичка.

— Дааа… всеки избор, който хората правят, се отразява на здравето им.

— Рак на белите дробове. От пушене?

— Не мога да го обсъждам с вас. Лекарска тайна.

— Добре, но Били сам ми каза, че има рак на белите дробове.

— Не мога да оспоря думите му, след като сам ви е казал, но не мога и да ги обсъждам.

— Сигурно, ако беше дошъл по-рано и се беше изследвал на рентген, позитронен томограф, компютърен томограф, ако му бяхте направили биопсия, може би щяхте да хванете болестта в начален стадий. Но предполагам, че резултатите от всички тези изследвания са потвърдили наличието на рак на белите дробове.

Холоуей записа нещо върху лист хартия.

— Ето контактите на няколко хирурзи в Билокси. За момента пазете раната чиста и избягвайте физически натоварвания. Струва ми се, че част от съединителната тъкан вече се е разкъсала.

Роби взе листчето.

— Благодаря.

Той излезе от кабинета с мисълта, че Холоуей или спазва стриктно правилата и не желае да обсъжда болестта на Били, или изобщо не е направил изследванията, необходими да удостоверят дали наистина има рак на белите дробове в терминален стадий. И в двата случая Роби не бе сигурен какво може да направи.

Върна се обратно в „Дъбовете“. Волвото на Виктория бе паркирано отпред. Явно посещението й в ареста бе приключило. Той влезе в къщата и се огледа. Присила излезе от кухнята, бършейки ръцете си в кърпа.

— Трябва да заключвате входната врата — отбеляза Роби.

— Откога? Никой в Кантрел не си заключва вратата. Особено през деня. Ами ако някой дойде на гости?

— Ще почука и вие ще дойдете и ще му отключите.

— Трябва да попитам госпожа Виктория.

— Не си правете труда. Аз ще поговоря с нея. Къде е тя?

— В стаята си.

Той се качи по стълбите и почука на вратата на Виктория.

— Кой е? Присила?

— Уил.

— О! Влизай!

Той отвори вратата и влезе вътре.

Виктория лежеше на леглото, а обувките й бяха на пода до него. Изправи се на възглавницата. Лицето й бе подпухнало от сън.

— Явно съм задрямала.

Роби пристъпи към леглото.

— Как мина свиждането?

Тя се изправи още малко, разтри лице и отметна кичурите на челото си.

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Добре изглеждаш. Как е баща ми?

— Горе-долу. Ядоса ми се, че съм завела Тай, но в мига, в който го прегърна, всичко беше наред.

— Това е добре.

— Разказа ми за Пит Кланси и за онези мъже от казиното. Божичко, Уил, могли са да те убият!

Тя протегна разтрепераната си длан и го хвана за ръката.

— Затова дойдох да те видя. — Той седна на ръба на леглото. — Трябва да вземеш предпазни мерки. За начало можеш да започнеш да заключваш вратите, за да не може никой да влезе.

Наистина ли смяташ, че тези типове ще се опитат да ни навредят?

— Видяха ме в града да разговарям с теб. Видяха и Тай.

Виктория се изправи в леглото.

— О, по дяволите!

— Да. Лош късмет, но не можем да го променим. Това е положението.

— Само косъм да палне от главата му…

Роби постави ръка на рамото й.

— Това няма да се случи, Виктория.

— Не можеш да бъдеш сигурен!

— Имаш ли оръжие?

— Всички в Мисисипи имат оръжие.

— В такъв случай започни да го носиш, а и вкъщи го дръж подръка. Но не го оставяй така, че Тай да се натъкне на него.

— Никога не бих го направила, Уил! Нито съм глупава, нито небрежна.

— Знам. Просто съм прекалено предпазлив.

Виктория вдиша дълбоко няколко пъти и каза:

— Ще проверя как е Тай.

— Съжалявам, че ви причиних всичко това.

— И аз съжалявам, Уил — отвърна тя, макар гласът й да не прозвуча никак дружелюбно.

— Мога да се изнеса — каза той.

— Прекалено с късно. Видели са те с нас. Ще съберат две и две. Нищо чудно вече да са го направили. Те ли са източникът на въпросните „сериозни заплахи“?

— Нямам представа, не знам нищо за тези заплахи. Прокурорът все още не е разкрил никакви подробности пред Тони Моузес.

Тя стана, обу се и отиде да провери как е Тай.

Роби се върна в стаята си и седна на леглото, потънал в размисли. Не му бе хрумвало преди, но като се огледа сега, осъзна, че някога това бе спалнята на Лора Барксдейл. Трябваше да го забележи по-рано. В късните вечери често се бе катерил до верандата на втория етаж, а оттам се бе промъквал в стаята й.

Леглото и се намираше на същото място и с оглед на разположението на стаята това бе най-логичното място. Бюрото й стоеше до стената, обърнато към предната фасада. Тя беше отлична ученичка, за разлика от Роби. Той обаче смяташе, че оценките му са достатъчно добри, след като спортуваше целогодишно, а животът му у дома нямаше нищо общо със семейната идилия.

Надигна се и отиде до прозореца, който гледаше към предната градина. Същият прозорец, на който бе видял силуета й. Мислите му се върнаха към онази нощ преди двайсет и две години. Тогава бе преживял най-големия шок, който съдбата му бе поднесла: Лора бе предпочела да остане, вместо да замине с него. Ако някога си бе направил труда да отиде на психоаналитик, най-вероятно щеше да стигне до извода, че корените на проблема му да създава по-близки отношения с хората се крият именно в онази нощ. Той обаче не си бе направил този труд и съответно не бе стигнал до въпросния извод.

Телефонът му иззвъня. Непознат номер.

— Ало?

— Уил Роби?

— Да, кой е?

— Сара Чизъм.

Роби замръзна, но само за миг. Тя бе последният човек, от когото очакваше да му позвъни, особено след сцената, разиграла се пред по-малката й сестра.

— Какво има, Сара?

— Нали каза да ти се обадя, ако си спомня нещо?

— И ти спомни ли си?

— Да… честно казано, никога не съм го забравяла.

— Какво е то?

— Свързано е с Джанет. И с човека, с когото имаше среща в нощта, когато беше убита.

— Кой е той?

— Не мога да ти кажа по телефона.

— Защо не?

— Виж какво, Роби, Ема ми каза какво си направил.

— Имаш предвид, че й дадох пари?

— Точно така.

Едва сега Роби разбра причината за позвъняването. Малката сестра бе изкарала пари, сега и голямата искаше своя дял. По дяволите, каза си Роби, сестрите Чизъм се оказаха прекалено предприемчиви.

— Добре, кога и къде?

— Където се срещнахме миналия път. Тази вечер. Към единайсет.

— Защо толкова късно?

— Защото не мога да се измъкна, докато нашите не заспят. Баща ми ме дебне като ястреб.

— Добре, колко?

— Три пъти повече от това, което си платил на Ема.

— Ами ако информацията ти не си заслужава парите?

— Повярвай ми, заслужава ги!