Дейвид Балдачи
Виновните (32)

32

— Ти глупак ли си или какво?

Тони Моузес се взираше смаяно в Роби иззад бюрото си. Той току-що й бе разказал за случилото се през нощта. Реакцията на адвокатката бе напълно предсказуема.

— Не знам какво друго бих могъл да направя — възрази той.

— Например да позвъниш на деветстотин и единайсет. Как ти звучи?

— Идеята не ми се стори особена подходяща в онзи момент. Поради куп причини.

Тя направи недоволна гримаса.

— Поставяш ме в много неудобно положение. Това не ми харесва. Аз поставям другите в неудобно положение. Никой не ми погажда такива номера. Най-малкото пък човек, който работи за мен. Изрично ти наредих да не правиш нищо, което би могло да застраши успеха ми в това дело!

— След като не ми плащате, не съм сигурен, че работя за вас.

Тя се изправи в пелия си ръст, който едва достигаше до гърдите на Роби.

— Ти да не се опитваш да се правиш на адвокат? Сериозно? Защото веднага ще ти сритам задника.

— Вижте какво, работата е там, че има и други хора със сериозен мотив да убият Шърман Кланси.

— Но нямаш представа кои са те?

— Можем да разберем.

— Освен това си оставил Пит да се измъкне. Той можеше да ни разкаже повече за тях.

— Можем да го намерим.

Тя седна зад бюрото си.

— Ами трябва да помисля, Роби. Трябва добре да помисля.

— Но не сте длъжна да уведомите Обри Дейвис, нали?

— Вероятно би трябвало да го направя. Все пак става въпрос за престъпление. Някакви хора са се опитали да убият теб и Пит.

— И някой е подпалил къщата.

— Чух за това преди малко. Смяташ ли, че са същите хора?

— Не убих никого от тях. Трябва да са се измъкнали по някое време. Ако са искали да прикрият следите си или да унищожат доказателства, които ги уличават, пожарът е една от възможностите да го направят.

Тя го изгледа подозрително.

— Справил си се сам-самичък с трима въоръжени мъже?

— Успях да ги изненадам. Знаете какво голямо значение може да окаже една малка доза късмет.

— Да, а когато късметът ти изневери, ще те отведе право в гроба.

— Чувал съм го и преди — отвърна Роби и вдигна флашката. — Свалих от компютрите му всичко, което ми се стори интересно.

— Сдобил си се с въпросната информация, след като си проникнал с взлом, а това е престъпление не само в Мисисипи, но и в целия цивилизован свят. Съмнявам се, че съдът би взел под внимание каквото и да си открил. Уликите са компрометирани, както се казва.

— Въпреки това можем да ги използваме, за да се доберем до истината.

— Май си твърдо решен да ме изкараш извън нерви.

— Нямам подобно намерение.

— Какви според теб са били онези мъже? — попита намръщено тя.

— Струва ми се, че са били бизнес партньори на Шърман Кланси.

— Това означава ли казиното „Ребъл Йел“?

Роби повдигна рамене.

— Освен ако той не е имал и друг бизнес. И други партньори.

— Чувала съм разни слухове.

— Какви по-точно?

— Че това казино изкарва доста повече пари от останалите.

— И как го постигат?

— Предполагам, че си мислиш за същото, за което и аз. Оръжия, наркотици, график на хора… Всичко това го има в изобилие тук.

— А полицията дори не подозира?

— И да подозира, не си мърда пръста, за да го спре.

— Защо?

— Най-вече заради работните места. Компанията „Ребъл Йел“ притежава три казина, два курорта, увеселителен парк и е инвестирала в куп други начинания, включително във филмови и телевизионни проекти. Тя осигурява работа на три хиляди трудолюбиви граждани на Мисисипи. И е един от най-големите работодатели в щата, между другото.

— И няма значение, че част от дейността й е незаконна?

— Трудно е да се докаже. А когато няма желание, е направо невъзможно. Пратят ли собствениците зад решетките, много хора остават без работа. А в щата има достатъчно безработни.

— Струва ми се, че сте си написали домашното относно „Ребъл Йел“.

— Познавам адвокати, които работят за тях. Хора, които уважавам.

— И какво споделиха те?

— Това, което очаквах. Нищо. Изкарват добри пари, вършат си работата, прибират се у дома при семействата си и си траят.

— Това не ви ли притеснява?

— Не съм казала, че не ме притеснява. Но разбирам ситуацията. Много компании правят лоши неща. Производителите на цигари замърсяват белите ни дробове, въгледобивните компании замърсяват земята и въздуха, производителите на храни замърсяват онова, което слагаме в устата си. Онези гадове от Уолстрийт ни обират до шушка и с парите ни си купуват по пет яхти и четири самолета. Богопомазаната една хилядна от населението на страната трупа милиони, без да й пука от нищо. По-голямата част от това, което правят, е напълно законна, защото плащат на законодателите да го узаконят. Друга част обаче си остава незаконна, но те разполагат с достатъчно пари, работни места, адвокати, лобисти и политици, затова никой не ги закача. Същото се отнася и за добропорядъчните собственици на „Ребъл Йел“. Добре дошъл в Америка. Роби, където единственото, което е такова, каквото изглежда, е цветът на кожата.

— Добре. Мисля, че схванах ситуацията.

— Знаят ли кой си?

— Досега би трябвало да са разбрали. И ще тръгнат след мен.

— И какво ще направиш по въпроса?

— Ще се подготвя за срещата отвърна той.

Тя седна и събра дланите на ръцете си.

— Мога ли да попитам как точно си изкарваш прехраната?

— Можете да попитате — каза Роби.

— Но няма да получа отговор?

— Прегледайте файловете на флашката и ми кажете какво мислите. Отивам да се видя с баща ми.

— Какво ще му кажеш?

— Истината. Надявам се да ми отвърне със същото.

 

 

Тагърт не беше в участъка, затова Роби бе ескортиран до сектора с килиите от същия помощник-шериф, който го бе посрещнал при металдетектора.

Баща му седеше на нара. Този път не се нахвърли срещу сина си. Роби се облегна на вратата и с кратки и ясни изречения спокойно описа събитията от изминалата нощ. Когато приключи. Дан Роби не пророни нито дума в продължение на няколко минути. Синът реши, че баща му обмисля възможните сценарии, както бе правил като морски пехотинец, а после и като адвокат.

Накрая Дан Роби се покашля и заяви:

— Ще се опитат да те убият заради това, което си направил.

— Предполагам.

— Няма какво да предполагаш отвърна рязко Дан Роби.

— Познаваш ли тези хора?

— От „Ребъл Йел“? Не съвсем.

— Тони Моузес смята, че се занимават с незаконни неща.

— Възможно е. Тук това не е нещо необичайно.

— Което означава, че имат сериозен мотив да убият Шърман Кланси. След онова, което чух снощи, мисля, че те са основните заподозрени.

— Пожелавам ти успех в опитите да го докажеш.

Роби наклони глава.

— Не е необходимо да го доказваме. Можем да го използваме, за да предизвикаме основателно съмнение у съдебните заседатели. Това е достатъчно, за да не те осъдят. Нали така работи правосъдната система?

— На теория, да. На практика, не.

— Обясни ми разликата.

— Ще отърва присъдата поради причина, която местните ще приемат за дребна формалност. Ще продължат да вярват, че съм убил онзи тип само защото жена ми е спала с него.

— Откога те е грижа какво мислят хората?

— Грижа ме е какво мислят хората в Кантрел, защото това е моят дом. Те са мои съседи. Мои приятели.

— Истинските ти приятели не биха повярвали, че можеш да убиеш някого.

— А твоите „истински приятели“ биха ли повярвали, че не можеш да убиеш някого? — отвърна баща му.

— Не — призна Роби.

Защото ме познават достатъчно добре, добави той наум.

— Значи казваш, че искаш неопровержимо доказателство за твоята невинност. Което означава, че не си убил Шърман Кланси.

— Никога не съм казвал, че съм го убил!

— Но и никога не си казвал обратното. И докато обсъждаме темата, бих искал да те попитам: ти ли си карал роувъра в онази нощ?

— Как е Тай? — попита баща му.

Роби си пое дълбоко дъх и го задържа, преди да издиша. Трябваше да си напомня непрекъснато, че няма да успее да свърши всичко днес, утре или вдругиден. Налагаше се да върви стъпка по стъпка, като при изпълнението на мисия. Отмяташ една точка от плана и продължаваш към следващата. А после към по-следващата.

— Изглежда ми добре. Виктория каза, че ще го доведе при теб.

За пръв път Роби видя някакво объркване в погледа на баща си.

— Мисля, че това не е добра идея.

— Защо?

— Не съм длъжен да ти обяснявам каквото и да било. Дори не знам защо, по дяволите, си тук.

— Чака ме работа. Имаш ли нужда от нещо?

Баща му понечи да отговори, но само поклати глава и извърна поглед.

— Не съм наранил ръката ти, нали? — попита Роби.

— Пострада толкова, колкото и лицето ти. А това не е много.

Роби тръгна към вратата.

— Внимавай с онези типове от казиното — предупреди го Дан.

Роби се обърна, но баща му продължавате да гледа в другата посока.

— Ще внимавам — обеща Роби.