Дейвид Балдачи
Виновните (23)

23

Тиара стрийт.

Беше пълна с малки занемарени къщи с мръсни дворове и без следа от надежда на хоризонта. Уил Роби винаги бе смятал, че името на улицата отразява нечия представа за много, ама много неуместна шега.

Домът на Били Фалконър бе малък и занемарен като всички останали. Роби нямаше представа с какво се е занимавал бившият му съотборник след завършването на гимназията, но очевидно не бе изкарвал добри пари. А болестта, която го бе връхлетяла, означаваше, че вече не може да работи. Нищо чудно да бе задлъжнял към някоя болница. Тъжна ситуация за всеки човек, но особено за мъж, едва навършил четирийсет.

Роби почука на входната врата. Забеляза някакво движение вътре и малко по-късно на прага се появи чернокожа жена. Беше висока, слаба и с уморен вид. Дългите й ръце бяха набраздени от изпъкнали вени. Късата й къдрава коса бе започнала да побелява. Бръчките по лицето й говореха за труден живот.

— Какво мога да направя за вас? — попита тя и изтри ръцете си в неособено чиста кърпа.

Бих искал да се видя с Били Фалконър.

— Той не приема никого. Не се чувства добре.

— Знам. Синът му ми каза. Аз съм Уил Роби.

Жената ахна, закри устата си с длан и изпусна кърпата. Очите й се напълниха със сълзи и тя го хвана за ръката.

— О, боже. Малкия Бил ме предупреди, че сте в града и може да се отбиете, но не вярвах, че ще го направите.

— Много бих искал да поговоря с Били.

— Заповядайте, господин Роби, влезте.

— Наричайте ме Уил.

— Аз съм Анджи.

— Случайно да сме ходили заедно на училище?

— Не. Не съм от Кантрел. С Били се запознахме в Оксфорд. Беше шофьор на камион, веднъж мина през града и обядва в ресторанта, в който работех. После започна да идва отново и отново. Не след дълго се оженихме. Тогава дойдох да живея тук.

— Рано сте станали родители.

— Имаме само едно дете. Бях на двайсет, когато родих Малкия Бил. Искахме още деца, но явно господ е имал други планове за нас.

Без да спира да бъбри, тя го поведе през малката къща, прекосиха я и излязоха в задния двор.

— Кога се разболя Били?

— Преди година. Рак на белите дробове. От прекалено много цигари, предполагам.

— Къде се лекува?

Прегледа го местният доктор. Каза, че нищо не може да се направи.

— Не потърсихте ли второ мнение?

Анджи спря и го погледна.

— Не. Имам предвид, че докторът тук каза, че ракът се е разпространил и край.

— Подложи ли се на операция? На химиотерапия или лъчетерапия?

— Не направи нищо такова. Заяви, че предпочита да умре като мъж. Не иска да се вкопчва в живота и да страда, а ние да се терзаем, като го гледаме как се мъчи. А и всичко това струва купища пари. Пари, с които не разполагаме.

— Нямате ли здравна застраховка?

— Не. Когато Били изгуби работата си, изгуби и застраховката си.

— Можехте тогава да сключите нова. Не могат да му откажат, ако болестта се е появила преди това.

Изражението й стана напрегнато и тя отвърна хладно:

— Приели сме нещата такива, каквито са, Уил. Но все пак благодаря за загрижеността.

Вече бяха прекосили задния двор и свърнаха вдясно. Роби видя стара очукана каравана „Еърстрийм“.

Когато я погледна, Анджи извърна очи и каза тихо:

— Били предпочита да стои в караваната. Взе я от приятел на приятел. Постегна я и сега живее тук. Твърди, че иска да умре в нея. А когато това станело, можело просто да затворим вратата и да го оставим вътре, така казва.

Тя изрече всичко това с небрежен тон, но Роби видя неприкритата болка, изписана на лицето й при тази ужасяваща мисъл.

Анджи го поведе към караваната и почука на вратата.

— Били, имам изненада за теб. — Тя се обърна и се усмихна на Роби. — Водя ти някого, когото познаваш много добре. — Анджи отвори вратата и даде знак на Роби да влезе. — Благодаря ти, че дойде, Уил. Това означава много за него — каза тя, обърна се и забърза към къщата.

Роби влезе в караваната и погледна първо надясно, после наляво. Вдясно видя масичка, отрупана с мръсни чинии и чаши. Вляво бе тъмно, но въпреки това Роби се насочи натам и мракът като че ли отстъпи още след първата крачка.

— Мамка му, Уил Роби! — възкликна немощен глас.

Роби пристъпи и видя бившия си съотборник отблизо.

Били Фалконър бе един от най-едрите мъже, които Роби бе срещал през живота си. Сега приличаше на надуваема кукла, от която някой е изпуснал въздуха и тя се е смалила до една трета от първоначалните си размери. Кожата му бе с доста по-тъмен цвят, отколкото на съпругата му или сина му. Когато бяха тийнейджъри, хората от Кантрел идваха на всеки мач, за да подкрепят отбора. Отнасяха се към играчите по един и същ начин, независимо дали бяха бели и черни. Но когато футболният сезон приключеше, всичко продължаваше постарому, а това означаваше, че Били се превръщаше в обикновен чернокож, напълно изолиран от обществото на белите.

Сега лежеше на старо продънено канапе, облегнал глава на чувал за боклук, натъпкан с нещо. С нещо меко, надяваше се Роби.

Били бе облечен със стар прокъсан халат, под който стърчаха голите му прасци и огромните му стъпала. Късата му коса бе побеляла. Лицето му бе измъчено, хлътналите му гърди се повдигаха и спадаха бавно и продължително. Кожата му бе осеяна с капчици пот, а в погледа му не бе останал живец. От кислородната бутилка върху малка ръждясала количка, оставена до канапето, излизаха тънки маркучи, пъхнати в ноздрите му. Явно дишаше с големи усилия.

Роби се огледа. Видя малък стол, покрит с боклуци. Изсипа ги на пода, придърпа стола до Били и седна.

Били възкликна с дрезгав глас:

— Мамка му, човече, изглеждаш, все едно вчера си завършил гимназия!

— И двамата изглеждаме така, сякаш довчера сме били в отбора.

— Помниш ли онази комбинация пред голлинията във втората четвърт на финалния мач за щатското първенство?

Роби се замисли за момент.

— Финт надясно, лъжливо подаване към Кени Милър, лъжлив страничен пас по линията. Аз се втурнах наляво, ти се сблъска с техни играчи, но ти останаха достатъчно сили, за да събориш външния им защитник. Изпълнихме комбинацията точно както треньорът я бе рисувал на дъската.

Били се усмихна широко.

— Изпитах невероятно удоволствие. А после в третата четвърт? Помниш ли онова разиграване? — попита той. — Помниш ли? Кажи ми, че го помниш, човече!

Роби също се усмихна и се върна назад, много назад в спомените си.

— Твоят миг на слава. По време на едно прекъсване ти ми извика, че защитниците им са твърдо решени да спрат атаката ни. Когато се върнахме на терена, ти обмисли коя комбинация в нападение да приложим. Имитирах лъжливо подаване към Дони Дженкинс, който тичаше по крилото с по-малко нападатели, взех си топката обратно, обърнах се и ти метнах най-красивия пас към крайната зона на друго крило. А ти я улови с огромните си длани. После падна по задник!

На лицето на Били се появи дяволита усмивка.

— А около мен нямаше нито един техен защитник. Мислех си само за едно: „Не изпускай проклетата топка!“.

— Запознах се с Малкия Бил. Симпатичен младеж. Несъмнено си се справил отлично като баща.

Били извърна леко измършавялото си тяло, за да му е по-удобно да гледа някогашния си съотборник. Радостта в очите му помръкна, изражението му стана сериозно.

— Добро момче е, но трябва да се измъкне от това място.

— Смяташ ли, че ще успее?

Били кимна.

— Сключих застраховка „Живот“. Редовно си плащам вноските, затова сега не могат да ме прецакат. Това ще му осигури малко средства. Също и на Анджи. Ще се оправят. — Били докосна челото си. — Малкия Бил е умен. Много го бива с компютрите. Знае всичко за тях. Нямам представа на кого се е метнал. Аз дори не знам как да включа компютър.

— Аз съм същият.

Били го огледа.

— Изглежда, добре се оправяш. Къде живееш?

— На Източното крайбрежие. Нищо особено. Работя в офис, придвижвам документи от едно място на друго. Парите ми стигат да си плащам сметките.

— Избяга от тук веднага щом завърши гимназия.

— Исках нещо различно.

Били огледа караваната.

— Всички искаме нещо различно. — Взе пластмасово кошче и се изхрачи в него. Изтри устни в ръкава на халата си и каза: — Знам защо се върна. Заради баща ти. — Той посочи купчината вестници на пода. — Следя новините. Няма какво друго да правя.

— Предполагам, че е така. Анджи ми се стори много мила.

Били кимна и извърна поглед.

— Иска да се върна да живея в къщата.

— Защо не го направиш?

— За да гледа всеки ден красивото ми лице? — Били прокара пръсти през косата си и каза: — Човече, да не мислиш, че искам да ме запомни така?

Закашля се толкова силно, че Роби му помогна да се изправи и му наля чаша вода от каната, оставена на малката кухненска мивка. След като Били изпи водата и легна отново. Роби каза:

— Мисля, че ако не ти остава много време, най-добре да го прекараш с хората, които те обичат.

— Аз съм им бреме, Уил. Ритна ли камбаната, ще могат да продължат напред. — Преди Роби да успее да възрази. Били попита: — Как е баща ти?

— Не много добре, като се има предвид, че е в ареста по обвинение в убийство.

— Помниш ли Шърм Кланси?

— Да, по времето, когато беше обикновен фермер, беден като църковна мишка.

— Добре се уреди.

— Чух, че са открили газ в имота му.

— Петрол или газ, нещо подобно. А после удари джакпота с казината, когато ги разрешиха в щата.

— Как ли се е свързал с тези хора?

Били сви рамене.

— Нямам представа. Но успя да го направи. Започна да рине парите с лопата. Построи огромна къща. Купи си онази кола, дето умря в нея…

— С гърло, прерязано най-вероятно с тактически нож.

— Какъвто баща ти имаше. Помня, че съм го виждал, като бяхме деца.

— Добра памет.

— И аз си взех такъв.

Роби го погледна.

— Откъде?

— Чичо ми е служил в морската пехота. Още във Виетнам. Завеща ми го, преди да умре.

Роби кимна.

— Намериха ли ножа, с който е убит Кланси?

— Никой не го е споменавал. А аз не пропускам статия във вестника. Както вече ти казах, друго не ми остана.

— Какво мислиш за Джанет Чизъм?

Били понечи да се изправи. Роби стана и му помогна, като повдигна импровизираната му възглавница, така че да се облегне на нея.

— Какво те интересува?

— Ако Кланси не я е убил, кой може да го е направил?

— Той я е чукал. Плащал й за това. Така твърдят вестниците. Разбра се по време на процеса. Отвратително! Беше достатъчно стар, за да й бъде дядо.

— А втората ми майка му е осигурила алиби.

Били кимна.

— И баща ти може да го е убил именно заради това.

— Познаваш ли Виктория?

— Не. Виждал съм я в града, нищо повече. След като ти си тръгна, не размених и една дума с баща ти. Той се затвори в себе си, изолира се от живота, така да се каже. Не искаше да се вижда с никого. Посвети се изцяло на работата си. Спечели онова голямо дело. Един ден се върна с Виктория и купиха „Дъбовете“. Всички в града останаха много изненадани.

— Имат си момченце.

— Което изобщо не говори. Така казват хората.

— Знам. Наистина не говори.

— Видя ли се с баща си?

— Не мисля, че иска да ме види.

— Ти напусна града много отдавна. Разговарял ли си с него през всичките тези години?

— Не.

Били помълча, погледна стария си приятел и каза:

— За бога, Уил, баща ми също ме налагаше. Много бащи правят тази гадост. И аз съм пляскал Малкия Бил веднъж — два пъти по задника, когато беше хлапе. Но никога не съм го удрял с юмрук. Никога не съм използвал пръчка или тояга. Никога не съм разбивал бирена бутилка в главата му. Баща ми правеше всичко това. Зарекох се никога да не го причинявам на децата си.

— Радвам се да го чуя, Били. Децата си имат достатъчно проблеми, за да трябва да се справят с някого, който, вместо да им дава цялата си любов, ги спуква от бой.

— Имаше ли още нещо, Уил? Какво те накара да напуснеш?

Роби извърна поглед към кислородната бутилка.

— Кой лекар ти постави диагнозата?

— Доктор Холоуей.

— Онколог ли е?

Били се намръщи.

— Какво?

— Специалист ли е по ракови заболявания?

— А, не, не е. Но е добър лекар. Винаги се е грижил за нас през годините. Лекувал е всичко — от счупена ръка до някои от женските проблеми на Анджи. Знае много занаяти, като в онази пословица…

Но не е майстор в нито един от тях, помисли си Уил.

— Имаш ли нужда от нещо, Били? От пари?

Били махна с ръка.

— Оправяме се, Уил. Благодаря.

Роби стана.

— Трябва да тръгвам. Радвам се, че те видях. Ако се сетиш за нещо, от което може да имаш нужда, ще ми кажеш ли? Отседнал съм в „Дъбовете“.

Били кимна и се замисли.

— Ей, Уил, какво ще кажеш да дойдеш отново и да изпием по една-две бири, да си поговорим пак за доброто старо време.

— Чудесна идея, Били. Бирата е от мен.