Дейвид Балдачи
Виновните (22)

22

Заплашителният жест на Пит Кланси в съдебната зала бе навел Роби на мисълта, че той може да го причака отвън с приятелите си.

Не го видя никъде. Чакаше го някой друг.

Бащата на Сара Чизъм се бе облегнал на парапета на стълбите пред сградата на съда. Когато на входа се появи Роби, той тръгна към него.

— Аз съм Лестър Чизъм — представи се и протегна ръка. Двамата се здрависаха. — Разбрах, че вие сте Уил, синът на съдия Роби.

— Да.

— Като божи служител не мога да оправдая стореното от него.

— Евентуално стореното — поправи го Роби.

— Евентуално стореното. Но като баща не мога да кажа, че съжалявам.

— Ясно е, че Шърман Кланси не е убил дъщеря ви — възрази Роби.

— Така ли?

Роби го изгледа с любопитство.

— Нали е имал алиби?

— Хората лъжат непрекъснато, господин Роби. Работата ми ме е убедила в това. Човекът е слабо създание. Прекалено често избира най-лесния път. Лъжата вместо истината. Понякога може да се окаже много трудно да признаеш истината.

— Защо й е на Виктория да лъже? Самата й поява в съдебната зала я е поставила в изключително неудобна ситуация. Имала е достатъчно основания да замълчи и да остави съдебните заседатели да осъдят Кланси. За нея това признание наистина е било много трудно.

— Освен ако нещо друго не я е принудило да го направи. Нещо, което се е оказало по-силно от естественото й желание да не свидетелства.

— И какво е това?

— Нямам представа. Просто не изключвам и подобна възможност.

— Разбрах, че дъщеря ви е познавала Кланси.

— Дъщеря ми беше грешница. Блудница, с други думи. Както и по-малката й сестра. Проумях то едва сега. Не ги обвинявам. Обвинявам себе си. Очевидно съм се провалил като баща. Понякога отделям прекалено много време на паството си. Може да съм бил и прекалено строг към тях. Тяхното грехопадение е и мое. Не съм спрял да се моля от смъртта на Джанет насам. Започнах да се моля още по-усърдно, когато научих, че дъщеря ми е била… замесена в разни… недостойни неща. Ако баща ви или някой друг не беше убил Кланси, щях да го направя със собствените си ръце.

— Внимавайте Обри Дейвис да не ви чуе.

— Осъзнавам, че не подобава на божи служител да изрича подобни думи, но и аз съм човек. Загубата на дете е толкова противоестествена. Децата би трябвало да погребват своите родители, а не обратното.

Мислите на Роби се насочиха за миг към мъртвата Саша, чиято майка вероятно я бе погребала.

— Това е самата истина.

Чизъм се взря в него.

— Предполагам, че сте се върнали в града заради баща си.

— Да.

— Преместихме се тук едва преди три години. Живеехме в Мобил, Алабама, макар да съм роден и израснал в Мисисипи.

Роби се канеше да отвърне, че е научил това от Сара, но се спря навреме.

— Мобил е хубав град — отбеляза той.

— Определено е доста по-голям от Кантрел. И предлага много повече възможности за прекарване на времето. Тук обаче ми предложиха моя собствена църква. В Мобил щях да остана помощник-пастор чак до пенсия.

— Взели сте решение да се преместите тук заради кариерата си?

— Да. А трябваше да помисля първо за семейството си.

— Животът е сложен — каза Роби.

— Животът не би трябвало да бъде сложен, ако човек следва божието слово.

Възможно е понякога бог да иска от нас да нравим грешки, за да си извлечем поука за в бъдеще.

Чизъм се замисли за миг, преди да отвърне:

— Може би тъкмо това е направил и с мен.

— Ще останете ли в Кантрел? — попита Роби.

— Съмнявам се. Ще изчакаме да разберем какво точно се е случило с Джанет, разбира се. Мисля, че след това ще заминем в някой по-голям град. Дори това да означава отново да стана помощник-пастор. Остават ми две дъщери. Не искам да погреба още някоя.

— Големите градове предлагат големи изкушения — отбеляза Роби.

— Но помощник-пасторите разполагат с повече свободно време, което да прекарват със семействата си.

Лестър Чизъм се сбогува с кимване, обърна се и си тръгна.

Роби слезе по стъпалата пред съдебната зала, озова се на улицата и го видя.

Микробусът, който превозваше арестантите до съда. Единственият пътник бе Дан Роби. Беше на последната седалка. Погледна през прозореца в мига, в който шофьорът намали, за да вземе завоя.

Баща и син се взряха един в друг. Този път Роби извърна поглед, докато баща му продължаваше да го наблюдава с неразгадаемо изражение. Миг по-късно микробусът се скри зад ъгъла.

Роби стоеше на улицата и гледаше мястото, където преди секунди бе видял лицето на баща си. Част от него изпитваше чувството, че живее нечий чужд живот. Сякаш някой друг, а не той се бе върнал в Мисисипи.

Бе напуснал щата преди двайсет и две години. Хората може би смятаха, че никой семеен разрив не може да е толкова дълбок, та синът да не потърси контакт с баща си през цялото това време.

След като Роби бе пристигнал на Източното крайбрежие, животът му се бе променил драстично. Беше се надявал да започне нов живот с Лора Барксдейл. Това не се бе случило. Бе пристъпил към новия живот сам, разгневен и объркан.

Бъдещето му бе спасено от случайно стечение на обстоятелствата, което го бе насочило към началото на кариерата му. Няколко пъти през годините се бе сещал за баща си. Работата му обаче изискваше такова ниво на секретност, че не му позволяваше да се свърже с него или да се върне в родния си дом.

Но нещата се бяха променили. Баща му бе обвинен в убийство, а това послужи като катализатор на желанието му да разреши проблемите от миналото. Освен това се бе провалил на последната си мисия. Пръстът му не бе натиснал спусъка. И не лицето на малкото момиченце му бе попречило да го направи.

Изглежда, че за да продължа напред, трябва да се върна назад.

Затова съм тук.

Изпълнил съм толкова много мисии през годините. Но никога не съм пристъпвал към осъществяването им без предварителен план.

А сега нямам никаква представа как да се справя с това.