Дейвид Балдачи
Виновните (19)

19

Прахта, която се вдигаше по черните пътища, се стелеше около прозорците на колата. Слънцето се издигаше на хоризонта и започваше да напича и да разпръсва омарата, която се вдигаше от топлата земя. Уил Роби подмина мястото, където полицаите бяха открили Кланси с прерязано гърло в бентлито, и продължи.

Използва общите указания, които Тагърт му бе дала по-рано, и само след три минути откри дома на Кланси. Не можеше да го сбърка, тъй като отговаряше на описанието на Тагърт: бе голяма и луксозна къща зад огромен портал. Предположи, че това е единственото имение в цял Кантрел, скрито зад подобна ограда.

Портата беше отворена. Роби паркира колата си встрани от пътя зад някакви храсти, преди да се промъкне през портата и да тръгне по алеята, която водеше към къщата.

Имението бе същински архитектурен миш-маш от камъни и тухли, забъркан от проектантите уж за да постигнат излъчване на вкус и стил. Прецени на око площта му на поне хиляда квадратни метра. Беше на три етажа.

От мястото, на което бе застанал Роби, къщата изглеждаше потънала в мрак. Отпред бе паркирана само една кола. Порше, на чиято регистрационна табела пишеше: ПИТ.

Явно синът на Шърман Кланси не се отличаваше със скромност, което не го учуди. Той вече бе видял това порше, паркирано пред „Данби“, където Пит и приятелите му се бяха нахвърлили върху него.

Роби постави длан върху задния капак на спортната кола. Беше студен. Ако човекът, скрил се в храстите около „Дъбовете“, бе Пит, той несъмнено щеше да отиде до там и обратно със своето порше.

Отне му минута да обиколи къщата и да стигне до извода, че имението, което първоначално бе струвало купища пари, се намира в окаяно състояние. Тревата бе избуяла и буренясала. Басейнът и многобройните фонтани бяха разкъртени и зеленясали. Боята по дървената фасада на горните етажи се лющеше, а каменните стъпала и плочникът бяха хлътнали. Околните сгради бяха също толкова занемарени, включително гаражът, в който имаше място за пет коли. Едната ролетна врата липсваше, а другата беше повдигната. Три от петте гаражни клетки бяха пълни с боклуци. Останалите две бяха заети от бентлито и тъмносин рейндж роувър.

Роби влезе в гаража и отиде при бентлито. И неговият двигател бе студен. Провери и роувъра със същия резултат.

Бентлито беше отключено. Отвори шофьорската врата и огледа купето. Нищо особено, освен няколко избелели червени петна, най-вероятно от кръв, на предната седалка. Югуларните вени и сънните артерии бяха супермагистрали на кръвообращението. Вероятно бяха опръскали цялата кола, преди сърцето на Кланси да спре да изпомпва кръвта.

Шум, прозвучал наблизо, го накара да приклекне и да се скрие зад стената до отворената врата на гаража. Надникна навън с ясното съзнание, че е влязъл незаконно в чужда собственост и Пит Кланси има пълното право да го застреля на място. Но Роби нямаше никакво намерение да предостави подобна възможност на тази отрепка.

Пит излезе с неуверена крачка от задната врата с бутилка бира в едната ръка и цигара в другата. Роби изпита известно задоволство, когато видя, че носът му е покрит с лейкопласт и той накуцва в резултат на удара в бъбрека. Пит се огледа, пое си дълбоко дъх, извърна се настрани и повърна върху стъпалата.

Седна тежко на верандата, допи бирата, захвърли цигарата и се излегна по гръб. Минута по-късно захърка.

Роби напусна имението, като следваше пътя, по който бе дошъл, и не след дълго се озова при колата си. Когато потегли, вече се бе съмнало. Не вярваше Пит да е мъжът, когото бе видял в храстите. Беше пиян и не бе напускал дома си.

Трябваше да се отбие на още едно място.

Няколко минути по-късно вече шофираше по черния път сред гората. Когато спря, погледна първо мястото на брега на реката, където бяха открили бентлито. Продължи да оглежда околността и го видя подпряно на едно дърво.

Старо колело. Излезе от колата и отиде до него. Озърна се, напрегнал слух.

Стори му се, че чува стъпки сред дърветата, и тръгна по посока на шума.

Няколко минути по-късно излезе на полянка. И за втори път тази сутрин зърна движение. Този път обаче не изпусна човека от погледа.

Беше млада жена. Много млада всъщност. Едва ли имаше осемнайсет.

Тя го видя и изпищя. Той вдигна ръка.

— Не исках да ви уплаша. Съжалявам — извини се Роби, без да помръдне от мястото си.

— Кой сте вие? — попита момичето. — Какво правите тук?

— Казвам се Уил Роби. Дойдох поради същата причина, поради която и вие вероятно сте тук. Искам да видя къде е бил убит Шърман Кланси.

Беше дребничка, с медноруса коса и чип нос, осеян с лунички. Носеше торбести джинси, маратонки и тясна розова тениска, която подчертаваше едрия й бюст. На рамото й висеше кожена чанта.

— Не съм дошла тук заради този боклук! — възкликна тя.

— Защо тогава?

— Чакай малко… Роби? Да не сте роднини с…

— Той ми е баща.

— Направи голяма услуга на обществото, като уби онова копеле!

— Ако го е убил! Но защо говориш така?

— Аз съм Сара Чизъм. Джанет беше по-голямата ми сестра.

— Съжалявам — отвърна Роби. — Въпреки това пак не разбирам защо си тук. Трупът на Кланси е бил открит в колата му на онзи черен път.

Тя се огледа. Лицето й изразяваше объркване.

— Аз… аз не знаех. Това е мястото, където идвахме двете с Джанет.

Роби се облегна на едно дърво и скръсти ръце на гърдите си.

— А защо идвахте тук?

Сара Чизъм се поколеба за миг. После го погледна предизвикателно и попита:

— Какво ти влиза в работата, по дяволите?

— И аз съм бил млад — отвърна Роби. — Имах любими места по брега на Пърл, където идвах да пия бира. И да правя други… неща.

Думите му като че ли угасиха гнева, пламнал у момичето.

Тя седна на едно паднало дърво.

— Пушехме трева. Криехме се тук от нашите. Мразя това място, в него няма какво да се прави.

— Защо семейството ти се е преместило тук?

— Заради работата на баща ми.

— А той какво работи?

Сара заби поглед в обувките си.

— Проповедник е в Йерусалимската баптистка църква. Дойдохме от Мобил. Той… той не знае какво правехме тук — каза тя с разтреперан глас.

— Спокойно, няма да те издам.

Тя го изгледа с любопитство.

— Не си от тук, нали?

— Някога бях. — Роби се замисли, за да подбере внимателно следващите си думи. — Казват, че сестра ти е прекарвала доста време с Кланси.

Опасяваше се, че може отново да я ядоса, но това не се случи. Сара продължи да се взира в обувките си дори когато ръката й се плъзна в чантичката и извади кутийка бира. Отвори я и отпи.

— Даваше й пари — отвърна тя и вдигна поглед. — И на мен също.

— Обичал е да раздава пари на хората?

Сара кимна.

— Но не току-така — продължи бавно тя. — Не, не ги даваше ей така. Трябваше да правим разни неща за него. — После добави тихо: — На него.

— Родителите ти знаят ли за това?

— Не знаеха, докато някои неща около Джанет не станаха известни по време на процеса. Трябваше да свидетелствам. Това едва не уби баща ми. А онези дори не осъдиха мръсника!

— Защото е имал алиби.

Сара отпи още няколко глътки от бирата и вдигна кутийката.

— Искаш ли малко?

— Не, благодаря.

— Точно така, имаше алиби. Тя го погледна с укор. — Жената на баща ти му го осигури. Била с него в нощта, когато беше убита Джанет. Така поне каза.

— Ако това е истина, то означава, че някои друг е убил сестра ти. Някаква представа кой може да е?

— Аз… аз… не бих могла да кажа нищо за това.

— Не те попитах дали можеш да кажеш или не. Попитах те дали имаш някакви подозрения. — Тя не отговори и Роби изчака няколко секунди, преди да добави: — Знам, че искаш убиецът на сестра ти да си получи заслуженото.

— Разбира се, че искам! — отвърна разпалено тя.

— От полицията разговаряха ли с теб по този въпрос?

— Още не. Но сигурно ще го направят. В момента са насочили цялото си внимание върху баща ти, защото смятат, че той е убил Кланси. Полицейското ни управление не е толкова голямо.

— Имаш още една сестра, нали?

— Ема. Но тя е само на тринайсет. Не знае нищо.

— Разговаряла ли си с нея?

— Тя не знае нищо! Ясно?

Роби вдигна ръце в знак на примирение.

— Добре.

Но не пропусна да си отбележи наум, че трябва да провери какво всъщност знае Ема Чизъм.

— Трябва да тръгвам — каза Сара.

— Наблизо ли живееш? Предполагам, че онова колело там е твое, но мога да те откарам с колата.

— Не, благодаря. Не е толкова далече. Тя го изгледа подозрително. — А и не те познавам.

— Добре, както кажеш. — Той понечи да си тръгне, но се спря и каза: — Ако си спомниш нещо, трябва да кажеш на помощник-шериф Тагърт. Тя ще ти помогне.

— Вече ти казах, че не знам нищо, абсолютно нищо.

— Паметта е странно нещо. Понякога човек знае повече, отколкото подозира.

Той извади листче хартия и химикалка и записа телефонния си номер.

— За всеки случай — каза й и го подаде.

Сара взе листчето и го прибра в джоба си.

Роби тръгна през гората към колата си и изчака момичето да мине покрай него с колелото, преди да потегли.