Дейвид Балдачи
Виновните (16)

16

По времето, когато Роби се върна в „Данби“, Пит Кланси и приятелят му се бяха свестили и изчезнали. Момичето зад бара се направи, че не го вижда, когато той влезе. Заведението бе пълно и когато се появи на прага, всички погледи се насочиха към него. Роби не се съмняваше, че хората в таверната до един знаят какво се е случило.

Тръгна към стаята си и отключи вратата. Напрегна се в очакване да види пълен хаос. Никой обаче не бе влизал тук.

Управителят на „Данби“ го бе последвал по стълбите.

— Мисля, че трябва да си тръгнете. Не искаме неприятности — каза той и подаде на Роби парите, които бе платил за стаята.

Роби не възрази, тъй като и бездруго бе решил да си тръгне. Отнесе сака си до колата. Щеше да намери друго място, където да пренощува, за предпочитане извън града.

Седна зад волана и плъзна ръка под арматурното табло. С помощта на тиксо бе закрепил там два деветмилиметрови глока. Потупа всеки от тях, за да се увери, че е на мястото си, и запали двигателя.

Отне му половин час да стигне до „Дъбовете“ по криволичещи пътища, покрити с груб асфалт или чакъл, а понякога дори само с отъпкана пръст. Наближи имението и продължи по алеята под преплетените корони на блатните борове. Зеленият тунел му даде възможност да си отдъхне от жегата. След конфликта с Пит Кланси и разходката с Тагърт ризата му бе залепнала за тялото. Имаше чувството, че е излязъл от сауна.

Добрият стар щат Мисисипи.

Волвото бе паркирано пред къщата. Когато Роби спря до него и излезе от колата, видя масата и столовете, подредени на верандата. По средата на масата имаше кана, пълна с червеникава течност, и няколко чаши. По протежение на цялата веранда бяха окачени вентилатори, които се опитваха да разхладят въздуха. Когато Роби стъпи на дъсчения под, почувства приятния им полъх.

Вратата се отвори, преди да успее да почука. Очакваше да види Присила, но се оказа Виктория. Беше с дълга пъстра рокля и ниски сандали, които разкриваха червения й педикюр. Косата й бе привързана с панделка в един от цветовете на роклята.

— Добре ли си? — попита тя и огледа лицето и тялото му за наранявания.

— Кой ти каза?

— Присила. Пит Кланси е побойник като баща си.

— Значи познаваш Шърман Кланси? — попита Роби.

Виктория не отговори, а посочи масата и наля две чаши от каната.

— Сангрия — каза тя. — Чудесно средство за противодействие на горещината и влагата. Като всеки алкохол всъщност.

Роби отпи от чашата си. Вкусът на напитката бе едновременно сладък и солен.

Виктория седна и той я последва. Погледна през прозореца зад тях тъкмо навреме, за да види как Присила се отдръпва от него с Тайлър в ръце.

— Всички в Кантрел, а може би и всички по крайбрежието познават Шърман Кланси. Познаваха Шърман Кланси — поправи се тя. — Той кръстосваше из района, срещаше се с много хора.

Роби се чудеше откъде да започне, но реши в крайна сметка, че директният подход е за предпочитане.

— По някое време и ти си се наслаждавала на компанията му.

Тя отпи от сангрията, остави чашата си и попи устни с ленена салфетка. Облегна се назад в белия ратанов стол и го огледа изпитателно.

— Виждам, че си чул всички клюки в Кантрел. Не си си губил времето.

— Чух само част от тях. В случая обаче не става въпрос за клюка, а за собствените ти показания пред съда. Нали така?

— Прекарах една пиянска нощ в компанията на Шърман Кланси. И не, не съм спала с него. Просто пихме заедно. По едно време той заспа. Наложи се да го будя.

— Защо изобщо сте пили заедно? Очевидно нямаш високо мнение за него. И макар да те познавам съвсем отскоро, не ми приличаш на… такава жена.

— Щом толкова те интересува, имах малък проблем и се нуждаех от помощта на Кланси, който можеше да го реши.

— И какъв беше този малък проблем?

— Не ти влиза в работата — отвърна рязко тя.

— Спомена ли го в свидетелските си показания?

— Не. И на тях не им влизаше в работата. Достатъчно им бе да узнаят, че съм била с Кланси по времето, когато Джанет Чизъм е била убита. Не им трябваше да знаят защо.

— Разбрах, че ти е трябвало доста време, за да се решиш на подобен ход.

— Ами да. Това ме изяждаше отвътре. Съпругът ми беше съдия по делото. Трябваше да свидетелствам, че съм била с друг мъж в онази нощ. Човек като Дан не би го приел с лека ръка. И макар да не съм спала с Кланси, бях сигурна, че всички в Кантрел, в това число вероятно и баща ти, ще предположат тъкмо това.

— Но в крайна сметка се реши да дадеш показания.

— Да, така е. Прокурорът искаше смъртно наказание за Кланси. Не ми пукаше за него, но не можех да позволя щатът да го екзекутира за престъпление, което не е могъл да извърши. Признах, че съм излъгала полицията при първоначалния разпит. Впоследствие стигнах до извода, че съм длъжна да кажа истината. Истинският убиец беше на свобода. Осъдеха ли Кланси, никога нямаше да го хванат.

Очевидно развълнувана, тя пресуши чашата и си наля нова.

— Може би трябваше да си замълча — каза тя. — Тогава Кланси щеше да бъде в затвора, а не съпругът ми.

— Как прие баща ми новината за теб и Кланси?

— Зле — отвърна тя лаконично. — Понякога… не знае собствената си сила.

— Значи те е ударил?

— Нямам предвид физическа сила, макар да я притежава в излишък. Не, говорех за това, което се крие тук. — Тя почука челото си. — Умее да борави с думите по много жесток начин.

Аз ли не знам, помисли си Роби и попита:

— Смяташ ли, че е убил Кланси?

Погледът й му подсказа, че е очаквала въпроса.

— Не искам да го повярвам.

— Какво казва той?

— Нищо. Когато го посещавам в ареста, той ме пита как е Тай, как се чувствам аз. Иска да знае какво се случва в „Дъбовете“. Не желае да говори за делото.

— Трябва да се срещна с него.

— Само ако той се съгласи, Уил. В противен случай няма да те пуснат.

— Можеш ли да го попиташ? Да му кажеш, че искам да го видя.

Тя се поколеба.

— Защо? Каква полза?

— Нямам представа дали ще има полза. Но съм длъжен да го направя.

— Не знам нищо за конфликта между вас. Нито защо си напуснал града. Дан никога не говореше за това.

— Не съм и очаквал.

— А майка ти? Никога не говори и за нея.

— Беше толкова различна от баща ми. Двамата нямаха нищо общо.

— Казват, че противоположностите се привличат.

— Но могат ли да съществуват заедно в дългосрочен план?

— Бил ли си женен?

— Не.

— А искал ли си?

Роби не отговори веднага. Замисли се за жената, която бе смятал, че обича. До момента, в който бе пуснал куршум в главата й.

— Може би.

— Аз пък поисках да се омъжа за баща ти в мига, в който го видях.

— Запознали сте се на някаква правна конференция, така ли?

Тя кимна.

— Аз не съм адвокат. Не съм достатъчно умна за това. Години наред работих като търговски представител на фармацевтична компания, доста успешно, бих казала. Трябваше да флиртувам с лекарите и да ги карам да купуват каквото продавах. Вземах участие в различни национални конференции и научих доста за начина им на организиране. Така започнах собствен бизнес по организирането на различни мероприятия, също успешен. А когато баща ти влезе в онази зала — божичко! — беше висок, силен, с хубава бяла коса и слънчев загар. Кралят на съдиите. Всички други пърхаха около Дан Роби. Такова излъчване имаше. — Помълча и добави. — Сигурна съм, че хората тук ме мразят заради случилото се. Ревнивият ми съпруг убива предполагаемия ми любовник.

— Така ли гледаш на ситуацията?

— Няма значение как гледам аз. Така мислят всички останали, това е реалността.

— Ще му кажеш ли, че трябва да поговорим?

Тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Ако наистина го искаш, ще го направя.

— Благодаря.

— Рано е за благодарности. Не е изключено да откаже. А дори да се съгласи, това може само да влоши нещата.

— Защо мислиш така?

— Защото ще се озовеш в епицентъра на цялата тази бъркотия. Да влезем вътре за вечеря.