Дейвид Балдачи
Виновните (13)

13

Роби влезе в „Мама Лулу“ в пет часа и трийсет секунди. Едва една четвърт от местата бяха заети и той си спомни, че повечето хора в Кантрел, които вечеряха навън, правеха това доста късно. Работният им ден продължаваше дълго, а те нерядко се трудеха в такава горещина и влага, че им трябваше поне един бърз душ, преди да отидат на обществено място.

Огледа се, но не видя Тагърт. Забеляза, че мъжът на касата го наблюдава. Направи едва забележим знак с глава и Роби отиде при него.

— Върнете се по пътя, по който сте дошли, и завийте надясно в първата пряка. Тръгнете по нея. Тя ще ви чака там.

— Кой сте вие? — попита Роби.

— Неин приятел, господин Роби. Просто приятел.

Роби изпълни инструкциите на мъжа, макар част от него да очакваше да попадне в засада веднага щом влезе в сумрачната пряка. Тя обаче бе права като свещ и не предлагаше укритие за евентуални нападатели. Продължи все така нащрек, но видя Тагърт да седи в личния си автомобил, макар и облечена в полицейската си униформа. Посочи му дясната врата и той се качи. Когато закопча колана си, тя включи на задна, излезе на платното и старият ръждив форд се понесе на юг.

Роби огледа купето и забеляза детското столче отзад. На пода лежаха захвърлени опаковки от бургери и пластмасови чаши от кафе. В ламарината имаше дупка, през която се виждаше асфалтът.

Вътре вонеше на мухъл и забравени памперси.

— Колко деца имаш?

— Четири.

Роби погледна към детското столче. Тагърт забеляза това.

— На внука ми, Сами е — каза тя.

— Вече си баба? — възкликна изумено Роби. — Та ти си едва на… колко? Четирийсет и една?

— Родих първото си дете на деветнайсет. А тя роди на осемнайсет. Можеш сам да пресметнеш.

— Да.

— Ти имаш ли деца, Роби?

— Не.

— А женен ли си?

— Не.

— А бил ли си?

— Не.

Тя го изгледа.

— Да не си гей?

— Не, доколкото знам.

Когато се отдалечиха от центъра на градчето, Тагърт каза:

— Чух, че си имал неприятности в „Данби“.

— Това се случи преди няколко минути! Как е възможно да си чула?

— Новините в малкия град се разпространяват със скорост, която дори Туитър смята за невъзможна. Получих две обаждания още преди да проснеш на пода втория нападател.

— Държа да отбележа, че те ме нападнаха.

— Никой не го оспорва. Пит Кланси е пълна отрепка.

— Доколкото разбрах, той е от втория брак на Шърман.

— Скоро след като Шърм забогатя, се разведе с Касандра, ожени се за някаква кифла, която срещнал в Билокси, докато най-вероятно е бил безпаметно пиян, и, бам-бам, появи се Пит. После се разведе с нея и тя си замина, но Пит остана.

— След като баща му е мъртъв, не би ли трябвало Пит да наследи всичко?

— Старият Шърм обичаше хубавия живот и пръскаше парите си с щедра ръка. Съмнявам се, че ще остане много, особено след като децата от първия му брак получат своя дял. По всичко изглежда, че Шърм не е оставил завещание. Което само усложнява ситуацията.

— След като поиска да се срещнем, предполагам, че представлението, което изигра в ареста, беше заради колегите ти.

— Донякъде. Наистина се ядосах, като те видях да стоиш пред онази врата. Ти се измъкна от Кантрел, а повечето от нас не успяха. Предполагам, че съм проявила завист.

— Каква е другата причина?

— Тук ти си персона нон грата, Роби, не бива да се заблуждаваш. Ние не обичаме чужди хора. Никой никога не идва в Кантрел. Е, почти никога. Баща ти е обвинен в убийството на гражданин на това скромно място. Не става въпрос за популярен и уважаван гражданин — не, в никакъв случай, но все пак Шърм беше един от нас.

Роби се облегна на седалката си.

— Защо тогава пожела да се видим?

— Трябва да разбереш някои неща. А и предполагам, че търсиш отговорите на определени въпроси.

— Пълен съм с въпроси.

— Позволи ми аз да ти задам един.

— Добре.

— Изправи се срещу трима едри типове в „Данби“ и направо ги размаза. Как? С какво си се занимавал през всичките тези години?

— Е, последният избяга, което означава, че съм се справил само с двама.

— Престани да остроумничиш, ако не искаш да те изритам от колата още сега.

— Изучавах самоотбрана, след като напуснах Кантрел. Нищо особено, няколко хватки, а и тези типове бяха пияни.

— Аха — каза тя.

Явно не му вярваше, но предпочете да не настоява.

Роби погледна пътя пред тях.

— Къде отиваме?

— Има едно място на Мексиканския залив, където обичам да ходя. Струва ми се подходящо за разговор.

— Защо правиш това, помощник-шериф Тагърт?

— Наричай ме Шийла, за бога! Не съм на служба!

— Ти можеш да ме наричаш Уил.

— Не, не важи и за двама ни. Не искам да се сближаваме прекалено.

— Добре, Шийла, защо правиш това?

— Предполагам, че се дължи на вродената ми склонност да помагам на аутсайдерите. А ти си аутсайдер тук, Роби, не го забравяй!

— Не знаех, че това е състезание.

— Кантрел е малък град в Мисисипи. Всичко тук се възприема като състезание. Само се правим на лежерни и безгрижни, само се преструваме, че не ни пука за едно или друго. Истината е, че следим резултата не само на футболните мачове, но водим сметка и за всичко останало. Предполагам, че това е един вид компенсация за празните джобове, които ни съпътстват през целия проклет живот.

Продължиха в мълчание, докато стигнаха брега на Мексиканския залив. Тагърт паркира на тясната ивица земя и те слязоха от колата. Роби я последва до водата. Двамата впериха погледи в хоризонта. Слънцето бе съхранило голяма част от горивото си и продължаваше да пламти, преди да потъне в другата половина на света.

Мислите на Роби го върнаха към август 2005 г., когато ураганът Катрина бе връхлетял тази част от Америка. Стихията се бе стоварила върху крайбрежието, официално обявена за трета категория, но опустошенията, които бе оставила на сушата, бяха като за десета. Помете всичко по пътя си и след като проби дигите, наводни жестоко Ню Орлиънс. И макар Безгрижния град, както бе известен той, да привлече огромната част от медийното внимание, обширни райони от Мисисипи също бяха опустошени.

Шийла погледна към Роби. Сякаш прочете мислите му, защото каза:

Катрина пощади Кантрел. Нямам представа как се получи. Някои откриват божията намеса в това. Градовете на другия бряг на реката не извадиха късмет. Изгубих добри приятели. Всеки от нас изгуби някого.

Роби закима бавно. По това време беше в Афганистан и използваше уменията си на снайперист, за да убива талибани от голямо разстояние. От ЦРУ го бяха прехвърлили временно към Пентагона, за да помогне на армията да се справи с терористите, които бяха разрушили Световния търговски център, използвайки като оръжие пътнически самолети с невинни американски граждани. Избиваше джихадисти през деня и се опитваше да спи през нощта, когато температурите спадаха до трийсет и осем градуса на сянка. Мисията му бе продължила безкрайно дълго. Рядко бе получавал новини от Щатите, но целият свят бе научил за Катрина. Намираше се на петнайсет хиляди километра от дома и не си бе направил труда да провери какво се случва в Кантрел или с баща му, въпреки че имаше възможност да го направи.

Но тогава това изобщо не го интересуваше. Градът и баща му не бяха вече част от живота му. И след като ликвидираше по една дузина талибани дневно със снайперската си пушка, придоби имунитет срещу проблемите на масовата смърт. Не харесваше тази си черта, но не можеше да отрече, че именно така се бе чувствал тогава. А може би и днес.

— Къде беше, Роби? — попита тихо Тагърт. — Къде беше, когато Катрина ни удари?

Той продължи да се взира във водата. Мексиканският залив изглеждаше толкова спокоен — гладка като полирано стъкло повърхност в цвят аквамарин вместо разпенена маса от яростни вълни, понесла разрушителната мощ на дузина атомни бомби. Най-пагубното оръжие на майката природа, най-опасното, най-поразяващото в целия й арсенал.

— Бях зает — отвърна Роби. — И бях много далече. Но се радвам, че Кантрел не е пострадал. — Обърна се към нея и каза: — Баща ми живее в „Дъбовете“. Запознах се с жена му и сина му.

— Много изненади ти се събраха.

— Как е могъл да си позволи подобно имение?

— Наистина не си в час.

— Ще ми помогнеш ли да наваксам?

— Защо ти е да го правиш? Защо изобщо си дошъл тук? И, моля те, не ми пробутвай тези глупости, че се притесняваш за баща си, който лежи в ареста по обвинение в убийство, защото няма да се вържа.

Роби понечи да каже нещо, но се спря. Промени онова, което се канеше да изрече, като вложи в него повече истина, отколкото бе възнамерявал първоначално.

— Бях достигнал до етап от живота си, когато някои неща нямаха значението, което имат сега.

Когато Тагърт го погледна, той не извърна очи.

— Това може би е първата истина, която устата ти изрича, откакто си дошъл в града — каза тя.

Роби не отговори. Предпочиташе да чуе онова, което имаше да му каже.

— Баща ти можа да си позволи „Дъбовете“, защото забогатя като адвокат.

— Как? Поемаше дребни дела, а хонорара си получаваше предимно в пилета и зеленчуци.

— Докато ти беше тук, да. После обаче прие да представлява четири семейства, дали жертви при експлозия на петролодобивна платформа в залива. Оказа се, че компанията е нарушавала мерките за безопасност, съкращавала е разходите, подправяла е документацията, служителите са работили извънредно, а допълнителните часове не са били отразявани никъде. С една дума, типична корпоративна практика, ръководена от принципа „да изкараме колкото се може повече пари и да прецакаме всички останали“. Когато видяха, че баща ти не се отказва, от петролната компания изпратиха едни много лоши типове. Подпалиха кантората му. Стреляха по колата му. Една нощ го нападнаха и счупиха ръката му, но той прати двама от противниците си в безсъзнание. Всичко това само го накара…

— … да се бори още по-упорито — довърши Роби.

Можеше да си представи как баща му се впуска в битка с нищожни шансове за успех. Петролната компания си бе избрала неподходящ противник. Баща му не се страхуваше от нищо, освен може би от сина си, когото така и не бе успял да разбере.

Нито да обикне.

— Да, точно така постъпи — потвърди Тагърт. — Отне му години да спечели това дело, но накрая семействата получиха десетки милиони долари за всяка от жертвите. Баща ти също получи своя дял. Тогава се кандидатира за окръжен съдия и спечели.

— Кога се ожени за Виктория?

— О! Преди малко повече от четири години.

— Как са се запознали? Тя не е от Мисисипи. Познах веднага щом ме заговори.

— А ти си от Мисисипи, но не говориш като нас.

— Вярно е.

— Виктория наистина не е от тук. Чух, че са се срещнали на някаква правна конференция някъде на север.

— Тя адвокат ли е?

— Не, не ми се вярва. Да речем, че никога не ни е показвала дипломата си. Но е била на въпросната конференция. Любов от пръв поглед, така казват.

— Кой го казва?

— Всички, Роби, всички. Баща ти се върна с преизпълнено от любов сърце. Не говореше за нищо друго. Чувахме само: Виктория това, Виктория онова. Не след дълго се ожениха и той я доведе тук. Тогава купиха имението. После се роди Тайлър.

— Който не говори?

— Точно така. Водиха го по какви ли не лекари, но засега без резултат. Може би няма какво да каже за момента. Може, като порасне, така да се разприказва, че да не могат да му затворят устата.

— Говорих с Присила.

— Тя е умна жена. И доста наблюдателна, не пропуска нищо.

— Знае защо Кланси е получил оправдателна присъда, но не пожела да ми каже.

— Е, това не е кой знае каква тайна. Имаше алиби.

— Кой му го е осигурил?

— Кой според теб?

— Нямам представа.

— Днес сте се запознали.

Роби трепна.

— Присила?

— Не. Новата ти майка, Виктория.