Дейвид Балдачи
Виновните (11)

11

Роби се качи на верандата и почука на вратата. Горещината изпиваше силите му. Беше наситена с влага, за разлика от сухата жега в пустинята, откъдето се бе върнал неотдавна. Той предпочиташе сухия климат. Влагата направо го съсипваше. Помнеше как майка му си вземаше душ сутринта, а после отново в ранния следобед.

Чу стъпки по парадното стълбище, което се спускаше от втория етаж и завършваше точно по средата на огромното фоайе.

Вратата се отвори и на прага се появи лицето, което бе зърнал преди минута. Присила бе в началото на шейсетте, висока към метър и шейсет и пет, възпълна, с права черна коса, в която имаше сребърни нишки. Беше с бяла престилка и износени черни пантофи.

— Вие ли сте Уил Роби? — попита тя веднага, почти сърдито.

— Да.

— Аз съм Присила. Грижа се за дома на баща ви.

— Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен. Госпожа Виктория каза, че ще се отбиете. Щях да падна от изненада.

— Откога помагате на баща ми в домакинството?

— От четири години.

— Имате ли нещо против да вляза?

Тя отвори вратата по-широко и отстъпи встрани, а когато Роби влезе във фоайето, я затвори зад гърба му.

— Хубавец сте като баща си. Макар да не сте толкова едър. Но не сте и хилав. Приличате на човек, който се грижи за себе си.

Роби огледа стаите, в които се влизаше от входното фоайе. Обзавеждането бе елегантно, подбрано с вкус, всяко нещо изглеждаше на мястото си. Работа на баща му, почти сигурно. Тук-там се забелязваше и приносът на Виктория — свежи цветя във вазите, пъстри завеси, декоративни възглавнички. А и картините по стените — от творби на местни художници до шедьоври на големи творци — излъчваха ексцентричност, която той не свързваше с бившия морски пехотинец.

Погледът му се спря на Присила.

— Можете ли да ми разкажете какво се случи? Защо баща ми е арестуван за убийството на Шърман Кланси?

— Току-що направих цяла кана чай. Искате ли?

— Студен чай? С много захар?

Тя го изгледа странно.

— Че може ли чай без захар?

Присила го въведе в просторната слънчева кухня с почернели от старост греди на тавана. Наля две чаши студен чай и двамата седнаха на кръглата маса до прозореца, от който се откриваше гледка към задния двор.

Роби отпи от чая си и се намръщи, когато огромното количество захар заля вкусовите му рецептори.

Присила отпи дълга глътка и премлясна, преди да заяви многозначително:

— Май отдавна сте напуснали Мисисипи.

— Да, така е — отвърна Роби и остави чашата.

— Шърман Кланси — каза Присила и го изгледа изпитателно.

Роби се приведе, погледна я в очите и заяви:

— Ще ви бъда признателен за всичко, което можете да ми разкажете.

— Шърман Кланси не беше добър човек. Но, честно казано, не мога да си го представя като убиец.

— Защо не?

Тя отново отпи от чая си и попита:

— Искате ли нещо за хапване?

— Не, не съм гладен — отвърна Роби и я погледна подканящо.

— Кланси се сдуши с онези типове от казиното. Негодници, които ти обират и последния цент и се смеят самодоволно, докато ти наливат поредната чаша разредено уиски, което им струва десет цента, но ти го продават за десет долара.

— Но не беше убиец?

— Беше един дебел, тлъст пияница. Съмнявам се, че е имал енергията или каквото там е необходимо, за да убие човек.

— А Джанет Чизъм?

— Не я познавах. Семейството й е тук сравнително отскоро. Изглеждат ми свестни. Виждам ги да ходят на църква всяка неделя. Единствено това ги крепи сега. Божията любов. Само господ може да помогне на горките хора и със сигурност ще го направи. Когато изгубих бебето си, господ ме подкрепяше през цялото време.

Мислите на Роби за миг се върнаха към малката Саша, която се бе свлякла на пода.

— Как умря детето ви? — попита той миг по-късно.

— Тогава живеехме в Хатисбърг. Една голяма гърмяща змия ухапа моя Ърл още когато беше малко момче. Заведох го в общинската болница, но лекарят там каза, че не може да направи нищо и трябва да отидем в клиниката по местоживеене. Е, отидохме, но там заявиха, че единствено място, където имали серум против змийска отрова, била общинската болница. Ърл умря в ръцете ми в колата на път за общинската болница. Върнах се там, прегърнала мъртвия си син, и знаете ли какво каза същият този лекар?

— Какво?

— Че не си спомнял да съм идвала. Сигурно съм се объркала нещо. Най-вероятно не съм била наред с главата. Трябвало веднага да изнеса детето, защото съм разстройвала персонала му. — Тя поклати глава. — Разстройвала съм персонала му?! Няма да забравя тези думи, докато съм жива.

— Защо не са били серум на сина ви?

Тя го погледна с повдигнати вежди.

— На коя планета живеете? Чернокожо момче в болница за бели. Нали сте от Мисисипи? Май сте забравили как стоят нещата тук. А и това се случи преди четирийсет години.

— Могли сте да заведете съдебен иск срещу болницата, срещу този лекар. Да ги осъдите за престъпна небрежност или нещо подобно.

— О, много благодаря, че ми го казахте, господин Уил Роби — отвърна тя с престорено учудване. — Твърдите, че е трябвало да наема адвокат, да отида в съда и да накарам болницата да спаси детето ми? Как не съм се сетила за това? Е, разбира се, то не би оцеляло дотогава.

— Исках да кажа, че този човек е трябвало да понесе наказание за това, което е направил.

— Разбира се, че си понесе наказанието. Не ме оставихте да довърша историята. Умря внезапно няколко седмици по-късно.

— Как?

— Някой го застреля.

— Кой?

— Съпругът ми Карл. Затова нямам и съпруг. Екзекутираха го в щатския затвор. Бях там, видях всичко. Отиде си с усмивка на лицето.

— Съжалявам, Присила. Това не е трябвало да се случва.

Присила допи чая си и каза:

— Много вода изтече оттогава. Не мога да направя нищо друго, освен да се моля на господ отвъдният живот да е по-добър от този. Казват, че баща ти е убил Шърман Кланси, но аз не го вярвам.

— Как е бил убит Кланси?

Присила посочи шията си.

— Някой му е прерязал гърлото. Според вестника — с армейски нож.

— А баща ми е бил морски пехотинец.

— Много хора тук са служили в армията. И много от тях имат такива ножове.

— Къде са открили Кланси?

— В колата му, на брега на Пърл. Имаше бентли. Няма друга такава кола наоколо. Намерили са го на почти километър от дома му. На стария път за блатото. Че то друг път за там няма.

— Време на смъртта? — попита Роби.

— Към един сутринта според вестника.

— Не е ли имало други заподозрени? Ами семейството? В голяма част от убийствата са замесени роднини.

— Той нямаше никакви роднини в Кантрел, освен Пит. Децата му от първия брак пораснаха и напуснаха града.

— От първия брак?

Тя кимна.

— Разведе се с първата си жена, ожени се отново. Тогава се роди Пит. После Кланси се разведе и с втората си жена, но Пит остана при него.

— А „негодниците“, с които с въртял хазартен бизнес? Възможно ли е те да са го убили?

Тя го посочи с късичкия си възпълничък пръст.

— И аз това се питам! Предполагам, че полицията ги е проверила. Но може да са имали алиби. Е, това не пречи да са наели някого да свърши работата вместо тях. Може да са се скарали с Кланси, може да са го хванали да бърка в касата. Или са вършили нещо незаконно, а той е разбрал. Възможности много.

— Но са арестували баща ми.

— Да, доста бързо при това.

— Защо? Той е бил съдия. Бил е на страната на ченгетата.

— Всъщност… чувах разни истории, че съдия Роби Създава проблеми на ченгетата и не раздава присъди с лека ръка. Особено когато става въпрос за цветнокожи.

— Искате да кажете, че е отсъждал обективно и не е накланял везните нито в едната, нито в другата посока? — попита Роби.

— Точно това казвам. Други обаче не споделят мнението ми.

— Доколкото разбрах, доказателствата срещу Кланси относно убийството на Джанет Чизъм са били доста солидни. Чух, че се е измъкнал, защото имал приятели и пари.

— Мога да ви кажа как точно се измъкна.

— Как?

Изражението й се промени.

— Защо ви интересува всичко това?

— Баща ми е арестуван за убийство.

— Е, и? Не сте идвали толкова време. А сега се появявате изведнъж! — Тя поклати глава и го изгледа неодобрително. — Не мога да кажа, че уважавам подобно поведение.

— Имах си причини.

— Това не ми звучи сериозно, Уил Роби — каза Присила и се надигна. — А сега имам работа. Трябва да поддържам чиста тази голяма къща. — Тя посочи към входната врата и добави: — Очаквам сам да намериш изхода. Между другото, защо не се върнеш там, откъдето си дошъл, и не забравиш за баща си? Едва ли ще ти е трудно. И бездруго не си се сещал за него през по-голямата част от живота си.

С тези думи Присила излезе.

Той я проследи с поглед и си каза, че е права.