Дейвид Балдачи
Бягството (76)

76

Пулър крачеше между надгробните плочи във Форт Левънуърт и търсеше тази, заради която беше дошъл тук. Отново беше с униформа и с шапка на главата. Небето беше чисто, слънчевите лъчи бяха приятно топли. Наблизо шумолеше реката, почти преливаща от продължителните дъждове. Форт Левънуърт се беше върнал към нормалния начин на живот, ФВЗ — също. Въпреки че един затворник продължаваше да липсва и никога нямаше да се върне обратно.

Жалко, че не затвориха Ренълдс именно във ФВЗ, помисли си Пулър. Но тя беше жена, освен това цивилна. В момента се намираше в един затвор с максимално строг режим в Тексас, откъдето никога нямаше да излезе. Но той продължаваше да живее с чувството, че дори това положение е прекалено добро за нея.

Току-що беше посетил приюта за животни, за да прибере Дезо. Котаракът изглеждаше доволен да го види, макар че това можеше да се дължи и на храната, която му беше купил.

Пулър огледа небето и бавно сведе поглед към надгробната плоча в краката си. Секунди по-късно някой застана до него. Полуклекнал, той получи отлична възможност да огледа дългите крака.

Вдигна глава и срещна погледа на Нокс. Беше облечена с къса черна пола и бяла блуза с дълбоко деколте. Боса, стиснала в ръка елегантни обувки с високи токчета. Бинтовете ги нямаше, а косата й почти беше покрила следите от операцията. Е, изглеждаше малко по-рошава, но това беше без значение.

Пулър хареса това, което виждаше. Бохемският вид й отиваше. Той се изправи. Нокс вдигна глава да го погледне и разклати обувките под носа му.

— Острите токчета не вършат никаква работа в калните гробища — оплака се тя.

— Виждам — усмихна се Пулър.

— Е, казвай сега. Определи ми среща на гроба на Томас Къстър точно в този ден и час и ето ме тук.

— Благодаря ти, че дойде. Не бях сигурен, че ще го направиш.

— Как бих могла да откажа?

— Искаш ли да се поразходим?

Тръгнаха един до друг към паркинга.

— Заведох брат ми да се види с татко.

— И как мина?

— Той позна Боби.

— Толкова ли е необичайно това?

— Да — каза Пулър. — Ако вземем предвид факта, че от година насам ме нарича само „командире“.

— Май ревнуваш — усмихна се тя и закачливо го побутна по рамото.

— Може би — неохотно отвърна той. — Но съвсем малко.

— Това е хубаво, нали? Имам предвид, че е разпознал брат ти.

— Лекарите са на мнение, че е временно. От шока, че го вижда.

— Какво знаят те? Според мен трябва да си доволен, че баща ти има просветления. Е, от време на време ще изключва, но вие ще се радвате, когато идва на себе си.

Пулър спря и се обърна към нея.

Тя продължи с усмивка:

— Много съм щастлива, че брат ти е напълно оневинен и досието му е изчистено. Мисля, че военната му кариера ще се изстреля нагоре като ракета.

— И аз съм на същото мнение, а той е едновременно развълнуван и уплашен.

— На негово място и аз бих изпитвала същото. — Нокс помълча за момент, после добави: — Но всичко това можеше да ми го кажеш и по телефона. Вече не е нужно да летим чак до Канзас. — След което побърза да добави: — Не ме разбирай погрешно. И аз харесвам гробищата, като всяко момиче, което…

— Реших, че съм те изгубил — внезапно каза той.

— Значи пак си ме излъгал — усмихна се тя и почука слепоочието си. — Твърдеше, че си бил сигурен, че ще оживея. Но от мен да мине, няма да ти се сърдя. Лекарите твърдят, че всичко е наред.

— Много трудно изричам подобни неща — каза Пулър и направи крачка към нея.

— Тя погали бузата му.

— Знам, Джон. Повярвай ми… Огледа го и каза: — Синьото много ти отива. Ще ходиш ли някъде?

— Може би.

— Как така „може би“? Нима не си сигурен?

— Това зависи от друг човек.

— Кой друг човек? Може би прекият ти командир?

— Не. Зависи от теб.

— От мен ли?

Вместо отговор той бръкна в джоба на якето си и извади две правоъгълни картончета.

— Самолетни билети? — възкликна тя, после върху лицето и изведнъж се изписа паника. — Чакай малко!

— Нали не са за Вегас?

— Не, за Рим са.

— За Рим?! — смаяно възкликна тя.

— Била ли си някога там?

— Да, два пъти. Това е най-романтичният град на света.

— Имам една седмица отпуск и искам да я прекарам с теб. Само с теб. Желанието ми е да се махнем максимално далече от всякакви местопрестъпления и секретни операции. Искам да бъдем… нормални. Само една седмица заедно, Вероника. После ще видим какво ще излезе.

— Ние изобщо не се познаваме, Джон — прошепна Нокс.

— Познавам те достатъчно.

— Нищо подобно. Знаеш само това, което съм ти казала. А както сам правилно отбеляза, аз съм голяма лъжкиня.

— Ами…

— Не можеш да си представиш колко поласкана се чувствам! — сграбчи ръката му тя.

Пулър направи крачка назад и тялото му сякаш се смали. Сведе очи надолу.

— Поласкана? Това не е ли думата, която жените използват за отказ?

Тя повдигна брадичката му с показалец и той се принуди да я погледне в очите.

— Вече ти казах, че си най-праволинейният човек на света — каза Нокс. — Честен до болка. Моят живот обаче съвсем не е такъв…

— Говориш за професионалния си живот. Вършила си разни неща, защото си била принудена.

— Не съм сигурна, че за тези неща съществуват ясно очертани граници. Не и за мен. Вече не.

— Не ти вярвам.

— Няма значение дали ми вярваш или не. Фактите са си факти.

Пулър погледна самолетните билети в ръката си.

— Надявам се, че ще ти възстановят сумата — каза тя.

Той направи безуспешен опит да се усмихне.

— Но някой ден може и да ти потрябват — добави Нокс.

— Защо?

Тя се повдигна на пръсти и го целуна.

— Човек никога не знае, нали?

— Къде ще отидеш сега? — мрачно попита Пулър след дълго мълчание.

— Където ми заповядат. Точно като теб.

— Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Питай.

— Защо се разплака, когато бяхме в Шарлът? Защото говорихме за баща ти ли?

Тя сведе очи към босите си крака. Пръстите й машинално мачкаха тревата.

— Не. Отдавна съм преодоляна болката, както вече ти казах.

— Тогава защо?

— Бях наясно, че ще продължавам да те лъжа — отвърна с лека въздишка тя. — И ще те използвам.

— Е, и?

— Дотогава не ми пукаше. Но в онази сутрин нещата внезапно се промениха и ме връхлетяха като експресен влак.

— Какво се промени?

— Мисля, че знаеш какво се промени — прошепна тя и го погали по бузата.

Той запази мълчание.

— И аз съм човек, Джон — добави Нокс. — Независимо от това, което си мислиш за мен. И аз имам нужда да обичам…

Отново посегна да го погали, но той хвана ръката й. Стисна я здраво и двамата останаха така няколко секунди.

— Презаверка на билетите? — попита най-после тя. — За по-късна дата?

— Да, добре.

Тя отново го огледа.

— Мога ли да повторя нещо, което вече ти казах? В униформа изглеждаш страхотно.

След тези думи Вероника Нокс се обърна и започна да се отдалечава, като размахваше обувките в ръката си. Обърна се да го погледне само веднъж и коленете му изведнъж омекнаха от усмивката й. После тя се качи в колата си и потегли.

Пулър остана да гледа след нея.

Никога досега не беше постъпвал толкова импулсивно в личния си живот. Цялото му съществуване беше обмислено, структурирано и подредено. Дори не можеше да става въпрос за някакви прищевки. Но днес всичко изведнъж се подчини на спонтанността, без дори да подозира, че притежава това качество. Рисковете бяха неразделна част от професионалния му живот, но никога от личния.

Чак до днес.

Нокс обаче беше права за много от нещата, които спомена. Те наистина не се познаваха. Може би нейният живот беше съвсем различен от неговия. Или напълно несъвместим.

Той обаче не съжаляваше за това, което направи. Може би защото за пръв път в живота си беше пожелал някого толкова силно. Никога не бе изпитвал такива чувства.

Пулър прибра билетите в джоба на сакото си и тръгна към колата.

Беше успял да освободи брат си. Но едновременно с това беше изгубил жената, която би могъл да обича. Едното за сметка на другото.

Той свали шапката си и седна зад волана. Дълго време остана неподвижен. Загледан в мътните води на реката, се опитваше да си представи какво се крие под повърхността.

Нокс имаше своите задачи, свързани с националната сигурност, а той щеше да продължава да лови престъпници. Може би някой ден пътищата им щяха да се пресекат отново. А дотогава Джон Пулър щеше да върши това, което умееше най-добре.