Дейвид Балдачи
Бягството (75)

75

Пулър нагласи вратовръзката си и облече сакото. Закопча го догоре, опипа почетните лентички, за да се увери, че всичко е на място, а след това взе шапката си.

Брат му го чакаше в кухнята, също в парадна униформа и шапка в ръка. Другата беше бинтована.

— Гогов ли си, полковник Пулър?

— Технически погледнато, все още съм майор, младши. А следващият ми чин ще бъде подполковник.

— Въпрос на време. Бас държа, че скоро ще бъдеш най-младият генерал в историята на Военновъздушните сили.

— Ще видим — отвърна Робърт и махна някакъв конец от дрехите на брат си. — Предстои ми да наваксам цели две години.

— Готов ли си да тръгваме?

— Да поостанем още минутка.

— Не си размислил, нали? — изненадано го погледна Пулър.

— Не — поклати глава Робърт и седна на близкия стол.

— А какво тогава?

— Нокс ми каза, че си й говорил за мама.

— Тя не биваше да го казва на никого — намръщено рече Пулър.

— Аз съм виновен, младши. След като ви чух да спорите и ти я обвини, че е планирала убийството ми, реших да я попитам какво се е случило между вас.

— Нищо не се е случило!

— Но би могло да се случи, така ли?

— Да, би могло — отвърна с известно закъснение Пулър. — Но какво общо има това с мама?

— Нокс беше трогната от думите ти онази нощ. Дори не подозирала за тази част от характера ти.

Забил поглед в пода, Пулър не отговори.

— Тя много ми липсва, младши. Не минава ден, без да мисля за нея. Питам се дали още е жива и…

— И дали си е тръгнала по своя воля — довърши вместо него Пулър.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че това е една от загадките, които никога няма да разкрия.

— Но сега имаш мен и двамата можем да поговорим за това — сложи ръка на рамото му Робърт. — Както и за още много неща. Ще го направим дори без да летиш до Левънуърт.

— Една мечта се сбъдна, Боби — погледна го Пулър. — Брат ми най-сетне се върна при мен.

Робърт се изправи.

— И аз си мисля същото — прошепна той. — А сега да вървим да вършим работа.

Потеглиха на север.

Пулър остави колата на служебния паркинг и двамата влязоха в сградата с шапки в ръце. В коридора Робърт забави крачка.

— Наистина ли мислиш, че това е добра идея? — попита той.

— Да. Допреди две секунди и ти мислеше така.

— Малко съм нервен — призна Робърт.

— Добре дошъл в клуба. Аз съм нервен при всяка поява тук. Предпочитам да се бия с талибаните, повярвай ми!

Пулър докосна лакътя му и продължи напред, като поздрави една медицинска сестра.

— Той е горе — съобщи им тя. — Чака в стола си.

— Знае ли, че ще дойдем?

— Предупредих го, но не мога да кажа дали е чул думите ми. — Жената вдигна глава към Робърт и добави: — Радвам се, че отново сте сред нас, сър.

— Най-после — отговори той.

Спряха пред вратата и си поеха дълбоко дъх. Пулър влезе пръв, следван от Робърт.

Вратата се захлопна след тях. Двамата братя застанаха един до друг в безупречните си парадни униформи.

Седнал в инвалидния стол, баща им ги гледаше от отсрещния край на стаята.

Днес Джон Пулър-старши беше облечен по друг начин. Обичайната тениска, панталон и чехли бяха изчезнали, също както разрошената бяла коса и брадата.

Той беше избръснат и сресан, облечен в костюм и бяла риза, с официални обувки.

Робърт стрелна с очи Пулър, който изглеждаше изненадан.

— Днес ми се струва различен — прошепна той.

Несъмнено е така.

— Господин генерал — каза на висок глас Пулър. — Явяваме се по ваша заповед, сър. — Избута Робърт пред себе си и добави: — Днес ви водя нов подчинен, който ще докладва директно.

Пулър-старши се извърна към тях, но без да става от стола. Огледа униформите им и се взря в лицето на Робърт.

— Име?

Робърт погледна брат си, който окуражително му кимна.

— Майор Робърт Пулър от Военновъздушните сили на Съединените щати — представи се той.

Преди да премести поглед върху другия си син, генералът го гледа втренчено цяла минута.

За пръв път от дълго време насам в очите му се появи някакво чувство. Не просто гледаше, а разпознаваше тези, които вижда.

— Татко? — направи малка крачка напред Пулър.

Генералът бавно се надигна от стола. Краката му трепереха, коленете му пропукваха. В крайна сметка успя да се изправи в цял ръст и премести поглед от малкия към големия си син.

Направи една несигурна крачка към него.

Със свъсени вежди и строг поглед. Но в очите му Пулър видя нещо, което никога досега не беше виждал, дори и след изчезването на майка им. Сълзи.

— Боб?…

Когато чу името, Пулър протегна ръка и се опря на стената, за да се задържи прав.

— Аз съм… татко — каза Робърт.

Генералът прекоси стаята с изненадваща бързина и се изправи пред него. Отново го огледа, като докосна всяка една от лентичките на гърдите му. После ръката му бавно се вдигна към лицето на сина му. Макар и все още с едва набола коса, Робърт се беше погрижил да премахне всички следи от доскорошната си дегизировка.

— Аз съм, татко — повтори той. — Отново в униформа.

Старецът сграбчи здравата ръка на Робърт.

— Добре, сине. Много добре.

След тези думи Пулър-старши се обърна и бавно пристъпи към инвалидния стол. Лицето му се извърна към стената.

Робърт объркано погледна към брат си, който му направи знак да се приближи към баща им. Той се подчини, придърпа един стол и седна. Баща му продължаваше да гледа в стената, но до ушите на Пулър достигна тихият глас на брат му, който говореше нещо. Остана още известно време на място, после безшумно напусна стаята. В коридора спря, издиша и направи опит да възпре сълзите си.

Накрая се предаде.