Дейвид Балдачи
Бягството (7)

7

Безжичният интернет работеше добре. А заедно с него и Робърт Пулър. Докато огромната военна машина на САЩ го издирваше, подпомагана от големите разузнавателни октоподи ЦРУ и АНС, най-търсеният човек в страната отпиваше от голяма чаша кафе американо, а пъргавите му пръсти препускаха по клавиатурата на лаптопа. Беше тук от часове.

Нещата бяха малко рисковани, защото, както знаеха повечето американци, ползващи интернет, те ги наблюдаваха. И можеха да дойдат да ги приберат, когато пожелаят.

Но Робърт разбираше от компютри и владееше всички възможни начини за проследяване, хакване и шпиониране. Личният му лаптоп ползваше програми и софтуер с уникални защити, повечето от тях неизвестни на обикновените потребители. Беше тотално недостъпен за обичайните „задни вратички“, използвани от АНС за скрито наблюдение и контрол. Разбира се, с изключение на вратичките, които самият той беше отворил в чуждите бази данни и в момента използваше целия им капацитет. Годините, прекарани в СТРАТКОМ, му бяха дали уникалната възможност да хаква когото си пожелае. И да го прави със стил, призна пред себе си той, докато допиваше кафето си и оглеждаше останалите клиенти на „Старбъкс“. Тук кафето от остров Ява не беше обикновена ободрителна напитка, а начин на живот. Вече беше изчел всички новини, свързани с неговото бягство. Наистина беше извадил късмет. Но не всичко беше късмет.

Новините изобилстваха от конкретни факти. Без реални подробности за самото издирване освен онези, които бяха болезнено очевидни. Улични заграждения, претърсване на къщи, наблюдение по летищата, железопътните гари и автобусните терминали, призиви за помощ към гражданите и прочее. Снимките му буквално заливаха мрежата. Ако не друго, те му напомняха за огромните промени във външния му вид. Военните ченгета в онази закусвалня със сигурност бяха виждали лицето му, но онзи, който го погледна за миг, дори не си направи труда да задържи очите си върху него.

Мрежата съдържаше и подробности от биографията му. Блестящата кариера на първокласен учен, службата в армията, позволила му достъп до най-строго пазените тайни. Разработените от него системи с кодиран достъп, проявената далновидност в области, за които обществеността нямаше почти никаква представа. А след това падането от високия пиедестал, арестът и обвиненията, с които беше засипан. Военният съд, присъдата: доживотен затвор.

Сега и бягството.

Той изчете и анализира всичко до последния ред, но то продължаваше да му се струва пълна безсмислица.

Все пак имаше едно нещо, което прие като силен удар в корема.

Баща му и брат му. Споменаваха се твърде често. Легендарният воин, повален от деменция. Калта, с която го заливаха, беше внимателно забъркана. Най-вече по въпроса защо не е получил четвърта звезда и защо Медалът на честта така и не беше окачен на дебелия му врат.

След това подхващаха брат му ветеран от армията с многобройни ордени, избрал кариерата на следовател в ОКР и имащ всички шансове да се превърне в още една легенда с фамилията Пулър. Наблягаха на посещенията на Джон Пулър-младши във военния затвор. На близостта между двамата братя — единият пазител на закона, а другият — престъпник. Разбира се, Робърт Пулър не беше представен като обикновен престъпник, а като родоизменник. Той беше предал страната си, но по неизвестни причини бе успял да избегне смъртното наказание.

Нима искат да внушат, че брат ми е замесен по някакъв начин в моето бягство?

Нямаше представа къде е бил Джон вчера, но беше абсолютно сигурен, че се е намирал далече от Левънуърт. Това би трябвало да го има във вестниците. Би трябвало брат му да бъде освободен от подозренията, че има нещо общо с бягството. Би трябвало, разбира се! Той знаеше, че дори най-малкото съмнение за съучастие ще разбие живота на брат му, без значение колко силен изглежда. За Джон Пулър честта беше най-важното нещо на света.

Ами Джон Пулър-старши?

Въпреки синовната обич и възхищение Робърт искрено се надяваше, че вече нищо не може да проникне през гъстата мъгла на деменцията, блокирала блестящия ум на баща му.

Отново зачатка по клавиатурата. Преди да му забранят всякакъв достъп до компютри, те бяха неразделна част от живота му. Но хакерството беше като карането на колело. Не беше забравил нищо. Кодовете бяха сменени, защитата беше още по-голяма. Което не означаваше, че е непробиваема. Като всяко нещо на този свят. Всеки ден се раждаха нови и нови хакерски техники. Дори на най-добрите им беше трудно да бъдат в крак с тях.

Самият той беше хакер, може би защото служебните му задължения включваха търсене на пробив у своите чрез тестване на системите за сигурност, в чието изграждане имаше лично участие. Идеята беше проста, но логична — след като техният създател не може да ги пробие, значи и другите са обречени на неуспех. Понякога това наистина беше така, понякога не. Но Робърт винаги мислеше с няколко хода напред.

Погледна към улицата, по която шумно преминаваше хъмви с цветовете на армията. Войниците в него бяха с камуфлажни униформи и изследваха района.

Интересно. Нима все още мислят, че съм някъде наблизо?

Едва ли. Армията просто се презастраховаше. ФВЗ току-що беше претърпял първото си поражение. Следователно трябваше да се очаква военно присъствие. Загледа се в екрана, а пръстите му отново заиграха по клавиатурата, сякаш изпълняваше странна симфония — нота по нота, такт по такт, с почти неуловими движения.

Когато екранът потъмня, а миг по-късно се превърна в нещо съвсем различно, той затвори лаптопа и се изправи. Това, до което току-що беше получил достъп, не бе предназначено за четене в „Старбъкс“.

Въпреки че беше използвал уайфай за всеобща употреба, лаптопът му имаше толкова сложна защита, че всеки мошеник с компютърни умения, дебнещ за номера и ПИН кода на кредитната му карта, щеше да се изправи срещу гигантски дигитален пъзел.

Но протоколът си беше протокол. Макар да не носеше униформа, Пулър възнамерявате да се придържа към правилата, доколкото можеше. Такъв си беше и никога нямаше да се промени. Много хора твърдяха, че униформата променя човека. И беше точно така.

Дойде време за малко разузнаване, а може би и за пътуване. За това обаче му беше нужна кола. Автомобилите под наем отпадаха. Робърт възнамеряваше да плати с чек за един шевролет пикап от 2004 г., който беше забелязал в отсрещната автокъща, докато си почиваше от хакерските упражнения.

Пазаренето и попълването на документите отнеха около час. После той се качи в новата си придобивка и завъртя стартерния ключ. Осемцилиндровият двигател запали и забоботи по много приятен начин. Робърт махна с ръка на продавача, който със сигурност беше изкарал достатъчна комисиона, за да заведе жена си на ресторант. Човекът му беше показал няколко нейни снимки, може би за да го направи по-сговорчив в преговорите. Не се получи, разбира се. Затворът не те размеква, а те прави твърд като скала.

Следваща задача: намиране на подходяща квартира. Място, където да може да чете на спокойствие.

И да вдъхне живот на това, което беше намислил.

Робърт горещо се надяваше, че то ще си струва чакането, продължило с години.