Дейвид Балдачи
Бягството (52)

52

Разделиха се пред Централата на Управлението за разузнаване и сигурност, намираща се във Форт Белвоа. Нокс обяви, че има доста несвършена работа там. По-късно щяха да се срещнат в хотела й.

Преди да потегли обратно към Куонтико, Пулър се отби в едно кафене и измъкна телефона, който си беше купил наскоро. Друг, абсолютно същия, беше дал на брат си. Поръча си кафе, набра едно дълго текстово съобщение и натисна бутона за изпращане.

Дойде време да проверим доколко неразбиваем е шифърът на Боби, помисли си той. Всъщност беше убеден, че всичко ще е наред, тъй като имаше пълно доверие в техническите умения на брат си.

Новият телефон изпиука, преди да влезе в жилищния комплекс. Той паркира и го извади. Отговорът на брат му се оказа не по-малко дълъг от неговия есемес. Той побърза да се прибере в апартамента, където извади химикалка и хартия. Дешифрирането му отне около трийсет минути.

Брат му беше измислил този шифър още когато бяха момчета. Той се базираше върху концепцията за гъвкав код за еднократно ползване, за който беше чел, но с тази разлика, че неговият можеше да се използва многократно.

Беше наистина непробиваем, тъй като заместващият шифър се базираше на една измислена от Робърт история, която дълго време набиваше в главата на Джон, дума по дума. В резултат Пулър я запомни толкова добре, че нямаше никакви проблеми да я извика в съзнанието си дори след толкова години. Никой не беше в състояние да разбие кода, без да знае тази история до последния детайл.

В своя есемес Джон беше докладвал за резултата от срещите им с Ренълдс, Картър и Съливан, плюс фактите около финансовото състояние на Ренълдс. Дешифрираното съобщение на Робърт беше сбито и ясно: Прикрила е следите си много добре. Проучи обстоятелствата около смъртта на съпруга й, доколкото това е възможно. Фактът, че е бил агент на ФБР, ми се струва доста интригуващ. Тя не го е споменавала нито пред мен, нито пред някой друг от общите ни познати. Колкото повече вниквам във враждебността й към мен, толкова повече нараства убеждението ми, че именно тя е човекът, за когото Найлс Робинсън намекна при последния ни телефонен разговор. Мисля, че завистта не е била водещ мотив. Целта е била на моето място да бъде назначен Тим Дофри. Налага се да го проучиш много подробно. Постарай се да разбереш всичко, което е свързано с кариерата му. Наистина всичко. Джон.

Втората част беше колкото изненадваща, толкова и интригуваща: Много важно е и участието на Ренълдс в преговорите за съкращаване на ядрените оръжия. При нашата „среща“ тя го спомена, но аз не обърнах нужното внимание. Направих го едва сега, след като тя го е казала и на теб. Опитай се да разбереш каквото можеш, защото вероятно има пряка връзка със сегашното й назначение. Тоест контактите на високо ниво, които търсим.

Преди да изтрие съобщението, Пулър остана известно време с втренчен поглед върху втората му част. Добре разбираше какво иска да каже брат му. Ако Ренълдс е шпионин, задачите й през годините със сигурност не са били еднократни. Всеки шпионин се стреми да проникне там, където пораженията от предателската му дейност ще са най-големи.

Същевременно съзнаваше, че Ренълдс не е могла да действа сама. Зад нея би трябвало да стои личност с достатъчно авторитет и власт. А такива личности не бяха много.

Твърде възможно беше Донован Картър да е един от тях.

На снощната среща в бара шефът на АОЗС ги бе изслушал, за да разбере какво знаят. А след това бе запознал Ренълдс, за да се подготви за днешната среща с тях. Въпреки че финансовото й състояние беше изяснено, Пулър продължаваше да мисли, че тази жена лъже.

Написа кратък отговор на брат си и прибра телефона. Трябваше да се залавя за работа.

Първата задача щеше да бъде покойният бригаден генерал Тим Дофри.

* * *

След многобройни телефонни разтвори, интернет проучвания и едно кратко отскачане до базата на ВВС в Болинг, Пулър успя да събере изобилие от материали, свързани с убития генерал. В момента седеше във фоайето на хотел „Дабълю“ и преглеждаше записките си. Все още не се беше чул с Нокс, но очакваше, че тя всеки момент ще се появи.

Кариерата на Дофри се беше развивала по доказаната формула упорит труд, изпълняване на всички изисквания за повишение, постоянство в търсенето на шансове за реализация. В това отношение той по нищо не се беше различавал от хилядите мъже и жени, които правят същото. Но неговите качества и умения не бяха свързани с бойното поле, а с технологиите. Поне такова беше убеждението на много от колегите му в Пентагона. Те бяха категорични, че Дофри е бил харесван от всички, а смъртта му е огромна загуба за отбраната на страната.

Пулър систематизира всичко това и го изпрати на брат си.

След това се зае с мъртвия съпруг на Ренълдс. Изрови в интернет куп материали, свързани с неговата смърт. Адам Ренълдс беше работил във вашингтонското оперативно бюро и още ненавършил трийсет години, беше блъснат и убит на място от кола в близост до дома си.

Пулър се свърза със свой познат в оперативното бюро, който добре си спомняше случая и преди години дори беше работил с Адам. Оказа се, че съпругът на Сюзан е бил сред малцината агенти на ФБР, застигнати от насилствена смърт, макар и не при изпълнение на служебните си задължения.

— Прибирал се е пеша от кафенето в близкия мол — уточни неговият контакт.

— Откъде знаеш?

— Доколкото си спомням, открили са чашата му от кафе на три-четири метра от тялото. Впоследствие един от сервитьорите е казал, че го е видял да влиза.

— Къде точно се е случило това?

— В Бърк, Вирджиния. Съпругата му каза, че често се отбивал там. Адам обичаше кафето, като повечето от нас.

— Тя била ли си е вкъщи по време на инцидента?

— Не. Била е в чужбина, не помня къде. Тя също работеше за армията.

— Но по онова време децата им са били малки — отбеляза Пулър. — На кого са ги оставяли?

— Не мога да ти кажа. Може би са били достатъчно пораснали, за да останат за няколко минути сами. Знаеш, че в онези години нещата бяха различни. Всеки можеше да остави децата си за известно време без надзор, без да го хулят във Фейсбук.

— Не са открили шофьора, така ли?

— Не. Било е доста късно вечерта. Ударен е на място, където няма къщи. Никой нищо не е видял.

— Ти помисли ли си, че може да е бил предварително избрана мишена? За нещо, свързано с работата му?

— Винаги допускаме подобна възможност. Но официалното заключение беше, че е бил блъснат от пиян шофьор, който е избягал. Жалко, защото Адам беше добро момче.

— Имаше ли щастлив брак? Знаеш ли нещо повече за личния му живот?

— Мисля, че бракът му беше като всеки друг. Но ние с него не бяхме близки приятели. Виждал съм жена му няколко пъти, стори ми се нормална. Според Адам тя постоянно пътувала. Защо питаш?

— Без причина. Просто изяснявам някои неща.

— За смъртта на Адам ли? След толкова години?

— Може би ще изскочи нещо, което е свързано със сегашното ми разследване. Предполагам, че не знаеш къде са децата им днес. Чух, че синът им е станал юрист.

— Така е. Всъщност той работи за Бюрото. Явно е пожелал да тръгне по стъпките на баща си. Поне частично…

— Имаш ли координатите му?

— Пред очите ми са. Но ще ти ги предоставя при условие че някой ден ще ми разкажеш за какво, по дяволите, става въпрос.

— Обещавам. Благодаря ти.

Пулър си записа информацията и прекъсна връзката. После набра номера на Дан Ренълдс, който работеше в централния офис на ФБР във Вашингтон. Представи се и обясни причината за обаждането си. Очакваше, че младежът или ще го затрупа с въпроси, или ще му затвори.

Но Ренълдс го изненада.

— След двайсетина минути мога да се срещна с вас в „Дънкин Донътс“, който се намира точно срещу офиса — обяви той.

Изненадан от предложението, Пулър побърза да се съгласи и тръгна към колата си. По пътя към паркинга успя да напише есемес до Нокс, в който обясняваше какво се е случило.

Заведението беше доста оживено, но Пулър нямаше проблем да открие Дан Ренълдс, който поразително приличаше на майка си не само по чертите на лицето, но и по изправената стойка. Представи му се, взеха си кафе и излязоха да седнат на една от масите на тротоара.

Освен стойката и чертите Дан Ренълдс беше наследил от майка си и проницателния й поглед.

— Защо един агент на ОКР проявява интерес към смъртта на баща ми след толкова много години? — попита той. — Татко никога не е служил в армията.

— Защото е възможно да има връзка с друг случай, който е от военен характер.

— Бихте ли ми обяснили по-точно?

— Бивш колега на майка ви беше убит на Юниън Стейшън — отвърна след кратко замисляне Пулър.

— Найлс Робинсън.

— Точно така.

— Това ли е случаят? Но и Робинсън не беше военен.

— Вярно, но беше дал показания срещу човек под пагон.

Дан се вторачи в лицето на Пулър.

— Какво общо има това със смъртта на баща ми?

— Нямам представа — призна Пулър. — Затова ходя и разпитвам с надеждата да открия някаква улика. — Замълча за момент, после небрежно добави: — Предполагам, че бих могъл да разговарям и с майка ви…

Ръката на Дан решително разсече въздуха.

— На ваше място не бих си губил времето с нея.

— Защо? Тя работи в района.

— В АОЗС — каза мъжът. — Но няма да научите от нея нищо.

— Не разбирам. Все пак става въпрос за нейния съпруг.

— И какво от това?

Пулър леко се приведе напред.

— Много искам да разбера какво точно ми казвате — тихо, но твърдо рече той.

Дан насочи поглед към преминаващите коли.

— Бях на единайсет, когато татко загина. А сестра ми на девет.

— Трябва да ви е било ужасно трудно.

— Истински ад. Татко отскочи до магазина и не се върна повече.

— До любимото му кафене.

— Не, той отиде до магазина да купи някои неща — каза Дан.

— Но нали са открили чаша от кафенето близо до тялото му? Поне така разбрах.

— Не знам такова нещо. Той отиде до магазина. Обикновено не ни оставяше сами, но майка ми се обади.

— И какво му каза?

— Да отиде да купи разни неща от магазина, които ни трябвали. Поне по думите на татко. Не беше никак щастлив, защото, както вече споменах, не обичаше да ни оставя сами. Но тя си беше такава…

— Каква?

— Винаги получаваше това, което иска. Татко беше твърд човек и добър федерален агент. Но пред майка ми сякаш се смаляваше. Мисля, че се страхуваше от нея.

— Доколкото ми е известно, тя е била отличен стрелец.

— О, нейните пистолети! — с отвращение каза Дан. — Адски се гордееше с тях. Обичаше ги повече от нас. Един ден, когато бях на седем, влязох в „стаята с трофеите“ и обърнах всичко наопаки. Исках да привлека вниманието й, нищо повече. Бях сигурен, че ще ме пребие, но за мой късмет татко си беше у дома.

— Излиза, че е неуравновесена — поклати глава Пулър. — Цяло чудо е, че е издържала на детектора на лъжата, за да получи достъп до поверителна информация.

— Джекил и Хайд, — господин Пулър. — Умееше да сменя ролите, както си пожелае. Това, което се случваше у дома, беше съвсем друга работа. Никога не сте виждали по-добра актриса от майка ми. Мерил Стрийп е нищо в сравнение с нея.

Преди да отговори, Пулър прехвърли някои конкретни въпроси в главата си.

— В онази вечер баща ви е можел да ви вземе със себе си в магазина, нали? — попита той.

— Не. Същото лято сестра ми си беше счупила крака и беше в гипс. Всъщност тя вече спеше, когато майка ми се обади. Татко за нищо на света не би я оставил сама и по тази причина не ме взе със себе си.

— А къде беше майка ви?

— Някъде в чужбина. Май в Източна Европа.

— Обадила се е късно вечерта. Което означава, че в Източна Европа е било много рано сутринта.

— Сигурно. Но се обади. Аз пръв чух телефона и дори поговорих с нея.

— След което баща ви е излязъл, така ли?

— Да.

— Защо не е използвал колата си, след като е имал желание да се върне час по-скоро при вас?

— Не успя да я запали. Върна се у дома бесен. Просто си грабна якето и тръгна пеша. Магазинът не беше чак толкова далече.

— Само една кола ли имахте?

— Не, но тази на мама беше на паркинга в службата й. Винаги я оставяше там, когато пътуваше в чужбина.

— Значи той се връща обратно, също пеша. На мястото на инцидента откриват чаша от любимото му кафене, но никакви покупки, направени в магазина. Как ще обясните това?

— Не знам. Казаха ни, че го е блъснала кола.

— Ще ви помоля да ме спрете, ако греша. У мен очевидно говори цинизмът на следователя… — Пулър се поколеба за момент, после започна, подбирайки внимателно думите си. — Вие изглеждате така, сякаш се съмнявате в цялата работа. Прав ли съм?

Дан отново се обърна да го погледне.

— Ако ме питате дали мисля, че майка ми е организирала убийството на татко, отговорът е „да“.

— Това е доста сериозно обвинение.

— Аз съм юрист и отлично знам какво е сериозно обвинение — твърдо отвърна мъжът.

— А кога стигнахте до това заключение? Едва ли веднага, когато сте били още дете.

— Не, това стана по-късно — мрачно се усмихна Дан. — Когато станах циник, също като вас.

— Разбирам — насърчително каза Пулър.

— Нещата не се връзваха. Защо ще му звъни посред нощ и ще го изпраща до магазина? Защо не отложи за по-нормален час? Освен това татко си беше взел един ден отпуск, за да закара сестра ми на лекар. Колата работеше перфектно, след което изведнъж отказа да запали…

— Тоест заключението ви е, че баща ви е бил принуден да отиде пеша до въпросния магазин?

— Да. И точно тогава е блъснат от кола.

— Споделихте ли с някого подозренията си?

— Не.

— Защо?

— Майка ми може да се държи заплашително със зрели хора, да не говорим за малки деца. А когато станах подозрителен, вече нищо не можеше да се направи. Бяха изминали години, доказателствата отдавна бяха изчезнали. Беше безсмислено да повдигам каквито и да било въпроси.

— Баща ви е имал голяма застраховка живот.

— Знам.

— Казахте ли на някого за късното телефонно обаждане на майка ви?

— Никой не ме е питал. Тя се прибра още на следващия ден и пое нещата в свои ръце.

— В смисъл че ви е забранила да разговаряте с чужди хора? Както на вас, така и на сестра ви?

— Да, малко или много. Освен това ченгетата бяха убедени, че нещата са ясни, и изобщо не разгледаха други версии.

— Ще призная, че вече разговарях с майка ви — рече Пулър. — Тя подхвърли, че е възможно произшествието с баща ви да има някаква връзка с неговите разследвания.

— А каза ли ви, че му е звъняла същата вечер?

— Не.

— Тогава?

— Струва ми се, че не се разбирате с нея.

— Така е. Тя не беше мила и грижовна майка и преди инцидента с татко. Да, беше ни родила, но според мен никога не е имала намерение да бъде истинска майка. Аз бях много близък с татко. След смъртта му ни отгледа баба. По тази причина отдавна нямам нищо общо с майка ми — един факт, който тя приема съвсем нормално.

— А знае ли, че я подозирате?

— Никога не съм й го казвал. Ако трябва да бъда откровен, страхувах се от нея.

— Мисля, че сте постъпили правилно — рече Пулър.

— Дори не бих си помислил, че мога да постъпя по друг начин.

— А допускате ли, че ако тя действително има пръст в смъртта му, го е направила заради парите?

— От време на време татко споменаваше подобно нещо, особено след като пийнеше някоя и друга чашка в кабинета си. Казваше го по-скоро на себе си, а не на мен.

— Какви точно бяха думите му?

— Двамата постоянно се караха. Той седеше в кабинета и си говореше сам.

— По-точно? — настоя Пулър.

— Хващах само откъслечни фрази, които почти нямаха смисъл. Все пак успях да разбера, че един от проблемите му с мама е свързан с нейната работа.

— Знаехте ли за какво става въпрос?

— Знам само, че тя прекара много време в Русия.

— Като част от екипа по преговорите за СТАРТ?

— Мисля, че да, макар да го разбрах доста по-късно. Тя никога не говореше с мен за работата си.

— Защо баща ви е имал проблем с работата й? Тя все пак е помагала в процеса по разоръжаването.

— Струва ми се, че не това го притесняваше. Нещата бяха по-лични.

— Притеснявал го е някой, който е работел с нея?

— Може би. Само веднъж го чух да се заканва, че ще види сметката на тоя тип в момента, в който се появи възможност. Имайте предвид, че татко беше много кротък човек. Не знам какво е разкрил или чул, но наистина беше бесен.

— А какво мисли сестра ви?

— Тя и до днес е много близка с майка ни. Виждат се постоянно. Не би приела нито дума от това, което ви разказах. Наскоро разбрах, че постоянно получава пари от нея.

— Къде живее сестра ви?

— В Гетисбърг, Мериленд. Има магазин за дрехи.

— Справя ли се?

— О, мисля, че няма проблеми. Както вече споменах, майка ми я подкрепя финансово.

— Това изненадва ли ви?

— Сестра ми няма да ухапе ръката, която я храни — сви рамене Дан. — Просто казва на майка това, което тя иска да чуе. Ако майка обича някого на този свят, това е сестра ми.

Пулър си записа нещо в бележника и вдигна глава.

— Тя ми каза, че е стигнала до олимпийския отбор на САЩ по биатлон и дори е имала шансове да спечели златен медал.

— А каза ли ви, че изобщо не е участвала в Олимпиадата?

— Да, заради някакъв медицински проблем.

Дан се изсмя.

— Защо се смеете? — попита Пулър.

— Аз бях медицинският проблем.

— Моля?

— Била е бременна с мен и по тази причина не са й позволили да се състезава.

— И това я е разстроило?

— Била е толкова бясна, че не е казала на никого. Аз го научих от татко.

— За тангото са нужни двама. Тя отлично е знаела какво прави.

— Според татко го обвинила, че е подменил противозачатъчните и хапчета.

— А така ли е било?

— Кой знае? Но тя при всички случаи е била наясно, че ако е в напреднала бременност, няма как да спечели олимпийски медал. Допускам, че татко може да го е направил, за да я накаже за властното й поведение. Това вероятно е една от причините тя да не ме допусне до себе си. Постоянно съм й напомнял за проваления шанс за слава.

— Може би има виновен за тази грешка, а може би не. Но това в никакъв случай не сте вие, защото дори не сте били роден.

— Звучи логично. Но някои хора не се интересуват от логиката.

Помълчаха известно време, всеки зает с кафето си.

— Изненадан съм, че говорихте с мен за всичко това — обади се най-сетне Пулър.

— Аз съм по-изненадан — нерадостно се усмихна Дан. — Но когато внезапно се обадихте, си помислих, че…

— Че истината може да излезе наяве и смъртта на баща ви най-после ще бъде възмездена?

Размениха си погледи.

— В края на краищата това беше истинската причина да постъпя в юридическия отдел на ФБР. Страшно много обичах баща си!

— Надявам се, че ще мога да помогна — тихо отвърна Пулър.

А едновременно с това да помогна и на брат ми.

Той благодари на Дан Ренълдс и тръгна към колата си. Телефонът му звънна. Беше Нокс.

— Питах се кога ще се обадиш — каза той, — послуша за момент, после подхвърли: — Шърлингтън, значи… Е, със сигурност си струва да хвърлим едно око. Ако искаш, остани при тях, а аз ще дойда да те взема. — Замълча в очакване на отговор, но Нокс каза две-три думи и спря насред изречението. — Нокс? Нокс!

Чу я да крещи нещо, но не на него, а на някой друг. Схванал част от думите й, той се затича. Следващият звук го накара да удвои усилията си. Отвори рязко вратата на колата и изкрещя:

— Нокс! Вероника!

Тя не отговори.

После връзката прекъсна.