Дейвид Балдачи
Бягството (5)

5

Джон Пулър усети, че нещо не е наред, в мига, в който излезе от асансьора на етажа на баща си. Беше необичайно тихо.

Къде бяха гръмогласните заповеди, които генералът използваше като противопехотни мини, за да направи на пихтия иначе железните мъже в униформи? Чуваха се единствено нормалните за всяка болница звуци — гумени подметки по балатум, проскърцване на болнични легла и инвалидни столове, шепот на медицински лица, пристигане и оттегляне на посетители, от време на време писък на монитори.

Той пое по коридора, в който беше стаята на баща му. Видя трима мъже да излизат от нея и неволно ускори крачка. Мъжете не бяха лекари. Двама от тях носеха военни униформи, а третият беше с цивилен костюм. Униформените бяха генерали — единият от СВ, другият от ВВС с една звезда на нагона. Пулър успя да зърне името му, изписано на пластмасовия пропуск: Дофри. Генералът от СВ имаше три звезди на нагона, а на пропуска пишеше Райнхарт. Името му беше познато, но не можеше да се сети откъде. Колекцията от почетни лентички на гърдите му заемаше девет хоризонтални реда. Беше едър мъж с къса коса, а носът му изглеждаше така, сякаш е бил чупен поне веднъж.

— Моля да ме извините, господа — застана мирно Пулър.

Пропусна да козирува, тъй като се намираха под покрив и никой от униформените не беше с шапка на главата. Тримата се обърнаха едновременно.

— Аз съм старши армейски следовател Джон Пулър-младши, на служба към Седемстотин и първи отряд на ОКР в Куонтико — представи се Пулър. — Моля за извинение, че съм цивилен, но току-що се прибрах от мисия в Оклахома и бързам да видя баща си във връзка с конкретни новини, които получих наскоро.

— Свободно, Пулър — обади се Райнхарт. — Днес вие не сте единственият посетител на баща си.

— Видях, че излизате от неговата стая.

Мъжът с костюма кимна и му показа служебната си карта. Пулър й хвърли бърз поглед, тъй като искаше да знае с кого си има работа.

Джеймс Шиндлър, член на Съвета за национална сигурност.

За пръв път му се случваше да влиза в контакт с човек от тази служба. СНС беше политическа група, чиито членове не се занимаваха с разследвания. Повечето от тях бяха свързани директно с Белия дом — нещо, което бе на светлинни години от правомощията на един скромен армейски следовател. От друга страна обаче, ако някой наистина искаше да го сплаши, би трябвало да опре дулото на пистолета си в главата му. Без да има гаранции, че ще се получи.

— Имате новини, така ли? — попита Райнхарт. — Сигурен съм, че са същите, които станаха причина и за нашата визита в тази болница.

— Брат ми.

Дофри кимна.

— Баща ви не ни помогна много.

— Защото не знае нищо. Освен това е болен.

— Деменция, доколкото бяхме осведомени — рече Шиндлър.

— Той вече не е в състояние да се контролира — поясни Пулър. — А и не е имал контакти с брат ми от времето, преди да влезе в затвора.

— Но пациентите с деменция също имат просветления, Пулър — отбеляза Дофри. — В нашия случай дори най-малката улика ще бъде от полза. Вие и без друго бяхте следващият в списъка ни, затова предлагам да поговорим някъде на спокойствие.

— Моите уважения, сър. Готов съм да разговарям с вас където и когато пожелаете, но след като се видя с баща ми. А за мен е важно да го видя сега.

Тези думи бяха изречени с ясното съзнание, че в сравнение с него мъжете насреща му разполагат с цялата власт на света.

Генералът с едната звезда явно остана недоволен от реакцията му, но Райнхарт побърза да се намеси.

— Сигурен съм, че това може да се уреди, Пулър — рече той. — В днешно време едва ли има човек с униформа, който не дължи уважение на Джон Пулър-старши. — Погледна към Дофри и добави: — В дъното на този коридор има чакалня. Когато свършите, ще ни намерите там.

— Благодаря, сър.

Пулър влезе в стаята на баща си и побърза да затвори след себе си. Мразеше болниците. Беше прекарал доста време в тях. Там миришеше на чисто, но на практика имаше повече микроби, отколкото върху чинията на обществена тоалетна.

Баща му седеше на стол до прозореца. Някога Джон Пулър-старши беше висок почти колкото по-малкия си син, но с годините се беше смалил най-малко с пет сантиметра. Въпреки това си оставаше висок мъж, около метър и осемдесет и пет. Беше облечен в обичайната си напоследък униформа — бяла тениска, син панталон и болнични чехли. Остатъците от коса около голото му теме бяха снежнобели. Тялото му беше здраво и стегнато, с все още добре развита за годините му мускулатура.

— Здрасти, генерале — каза Пулър.

Почти веднага след поздрава баща му обикновено започваше с командите, убеден, че Пулър-младши е негов подчинен офицер, появил се да получи поредната порция заповеди. Но този път възрастният мъж запази мълчание и дори не го погледна, а остана извърнат към прозореца.

Пулър седна на ръба на леглото.

— Какво искаха от теб онези хора?

Баща му се надигна и почука с пръст по стъклото, за да прогони врабчето, което подскачаше на перваза. Пулър стана, пристъпи към него и погледна към двора на болницата.

Вече не помнеше кога за последен път баща му е излизал навън. Генералът беше прекарал по-голямата част от кариерата си под открито небе, в битки с врага. Нямаше нито едно поражение на бойното поле и едва ли някой би допуснал, че един ден ще бъде победен от собствения си мозък.

— Напоследък да си чувал Боби? — попита преднамерено провокативно Пулър.

Обикновено баща му изпадаше в ярост в мига, в който чуеше името на големия си син.

Сега единствената реакция беше някакво сумтене, но и това беше нещо. Пулър се изправи пред баща си и закри гледката му към двора.

— Какво те питаха онези мъже?

Брадичката на баща му бавно се повдигна и очите им се срещнаха.

— Изчезнал е — каза старецът.

— Кой, Боби ли?

— Изчезнал е. Дезертирал.

Пулър кимна. Технически погледнато, това беше неправилно, но той не винеше баща си.

— Да, наистина е изчезнал. Казват, че е избягал от ФВЗ.

— Глупости.

Думата беше произнесена спокойно, с равен глас. Като нещо, което е очевидно и не подлежи на съмнение.

Пулър коленичи до него, за да не трябва баща му да гледа нагоре.

— Защо да са глупости?

— Така им казах. Глупости.

— Добре де, но защо?

И друг път го беше хващал в подобни настроения, но напоследък те се случваха все по-рядко. Както беше казал Дофри, просветленията още бяха възможни.

Генералът погледна сина си с лека изненада, сякаш едва сега осъзнаваше, че не говори сам със себе си. Сърцето на Пулър се сви от изражението в очите му.

Нима това беше единственото, което възнамеряваше да му каже днес?

Глупости?

— Само това ли им каза?

Чака отговора цяла минута. Но баща му затвори очи и дишането му стана равномерно.

Пулър излезе и тръгна към чакалнята, където бяха военните и мъжът с костюма. И тримата седяха на столове в празното помещение. Той седна до Райнхарт, генерала с три звезди на пагона. Инстинктивно прецени, че службата в един и същ род войски може би ще се окаже по-силна от физическата близост.

— Добре ли мина посещението при баща ви? — любезно попита Шиндлър.

— В неговото състояние посещенията рядко минават добре, сър — отвърна Пулър.

— Тук едва ли е подходящо място за обсъждане на подобни въпроси — обади се Райнхарт. — По-добре елате с нас в Пентагона, а след срещата ще ви осигурим транспорт, за да си приберете колата.

 

 

Пътуването продължи трийсетина минути, след което влязоха в един от паркингите на най-голямата административна сграда в света, която беше само на седем етажа, два от които под земята.

Пулър беше идвал в Пентагона безброй пъти, но все още изпитваше трудности с ориентацията. Многократно се беше губил из безкрайните коридори — най-често когато си позволяваше отклонение от предварително начертания маршрут. Но всеки, който бе имал работа тук, се беше губил поне веднъж. Тези, които отричаха това, просто лъжеха.

Поеха по един от широките коридори, но твърде скоро бяха принудени да отскочат встрани, за да направят път на моторизирана количка, натоварена с кислородни бутилки. Пулър беше наясно, че Пентагонът разполага с определени запаси от кислород, които трябваше да бъдат използвани в случай на вражеска атака или саботаж. След 11 септември тук бяха въведени безпрецедентни мерки за сигурност, които едва ли някога щяха да бъдат сведени до по-нормално ниво.

В опита си да направи път на количката, Райнхарт леко се спъна и Пулър инстинктивно го хвана под мишницата. После мълчаливо изчакаха преминаването на количката.

— Пентагонът може да бъде опасен, сър — шеговито каза Пулър. — Дори и за генералите с три звезди.

— Е, понякога е като да прескачаш окопи — усмихна се Райнхарт. — Макар и огромно, това място често се оказва претъпкано.

Спряха пред вратата на кабинет, на чиято табела пишеше „Генерал-лейтенант Арън Райнхарт“. Райнхарт ги покани да влязат и ги поведе покрай кабинетите на сътрудниците си до вътрешната заседателна зала. Настаниха се около масата и изчакаха да напълнят чашите им с вода.

Заел място срещу тримата мъже, Пулър ги погледна очаквателно.

По време на пътуването не бяха говорили за нищо съществено и той все още нямаше представа какво ще искат.

Генерал Дофри се приведе напред. Примерът му явно беше заразителен, защото и останалите направиха същото.

— От баща ви успяхме да измъкнем една-единствена дума: глупости — обяви той.

— Лаконичен както винаги. И на мен каза същото.

— Виждате ли някакъв смисъл в това? — попита Шиндлър.

— Аз не съм психолог, сър — изгледа го Пулър. — Не знам какво е имал предвид баща ми.

— Кога за последен път ходихте на свиждане при брат си? — попита Дофри.

— Горе-долу преди месец и половина. Опитвах се да ходя при него максимално често, но понякога съм прекалено зает.

— Какво каза той последния път?

— Нищо, което да е свързано с бягство, уверявам ви.

— Но все пак какво ви каза? — настоя Дофри.

— Разговаряхме за баща ни, после ме пита за работата в ОКР, а аз — как я кара в затвора.

— А не говорихте ли за делото му? — обади се Шиндлър. — За това как се е озовал във ФВЗ?

— Това вече не е дело, а присъда, сър. Но не засегнахме тази тема. Какво бихме могли да си кажем?

— Имате ли теория за бягството на брат ви? — попита Райнхарт.

— Не съм запознат с всички факти и не мога да си съставя мнение.

— Фактите все още не са окончателни. Достатъчно е да кажем, че ситуацията е била твърде необичайна.

— Мисля, че е било абсолютно невъзможно да избяга без чужда помощ. Авария на резервния генератор? Колко вероятно е това? И кой е мъртвецът в килията му?

— По всичко личи, че разполагате с достатъчно факти — обвинително го изгледа Шиндлър.

— Но не с всички. Всъщност кой би могъл да организира подобно нещо там?

— Това е много обезпокоително — обади се ни в клин, ни в ръкав Райнхарт.

— Някакъв опит за контакт от страна на брат ви? — попита Шиндлър.

— Не.

— А ще информирате ли прекия си командир, ако бъде направен такъв?

— Длъжен съм.

— Не това ви питах, Пулър.

— Да, ще информирам прекия си командир.

Шиндлър му подаде една визитка и каза:

— Всъщност бих желал да информирате първо мен.

Пулър прибра визитката в джоба си, без да отговори.

— Предполагам, че вече сте предупреден по никакъв начин да не се забърквате в този случай — каза Дофри.

— Да, моят командир беше категоричен.

— Но вие сте следовател и това ме кара да си мисля, че проявявате жив интерес към случая. Не е ли така?

Пулър закова очи в лицето на Дофри. Доста интересно, каза си той.

— Дори не съм си помислял подобно нещо. Директната заповед си е директна заповед. Служил съм прекалено много години, за да разруша кариерата си заради това.

— Имате предвид заради брат си — рече Дофри.

— А нима вие искате да участвам в разследването? — засече го Пулър.

— Това би било в разрез с всички военни правила тръсна глава Райнхарт.

— Но не отговаряте на въпроса ми, сър.

— Страхувам се, че няма да получите по-конкретен отговор, Пулър — каза Шиндлър и се изправи.

Останалите последваха примера му.

— Очаква ме кратък отпуск — рече Пулър.

— На ваше място аз бих го използвал както трябва — усмихна се Шиндлър и потупа джоба, в който Пулър беше прибрал визитката му. — И не забравяйте да ми звъннете, ако изскочи нещо. Интересът към този случай стига толкова високо, че ще ви трябва кислородна бутилка, за да дишате.

— Още един въпрос, Пулър — обади се Дофри.

— Да, сър?

— Питали ли сте някога брат си дали всъщност е виновен?

Въпросът изненада Пулър, а той не обичаше да го изненадват.

— Да, веднъж — отвърна лаконично той.

— Какво ви отговори той?

— Нищо. Остана напълно равнодушен.

— А вие какво мислите? Виновен ли е?

Пулър не отговори веднага. Неговото мнение по въпроса беше без никакво значение, защото не можеше да промени нищо. Но тримата мъже насреща му очевидно очакваха с интерес какво ще каже.

— Не искам да вярвам, че брат ми е предател — отговори най-сетне той.

Тези думи бяха максималното, което беше готов да сподели, дори и пред висшестоящи офицери.

— Виновен е, Пулър — каза Дофри. — Защото военният съд го постанови с помощта на изобилие от доказателства. Вие може да не сте запознат с тях, но ние тук сме в течение.

— Това е всичко, Пулър — обяви Райнхарт. — Свободен сте.

Пулър напусна заседателната зала, питайки се какво, по дяволите, се беше случило току-що.