Дейвид Балдачи
Бягството (49)

49

Пулър остави Нокс пред хотела й и пое обратно към Куонтико. Спря да зареди на една бензиностанция, която се намираше съвсем близо до базата. Секунди по-късно на съседната колонка спря още един автомобил.

— Не се издавай по никакъв начин, младши — прозвуча глас. — Може би някой ни наблюдава.

Пулър дори не трепна. Сякаш беше очаквал това най-после да се случи. Извади телефона си и започна да преглежда получените съобщения. Изглеждаше така, сякаш не се интересува от нищо около себе си. Но с крайчеца на окото си успя да зърне пикапа, спрял до съседната колонка.

И мъжа, висок почти колкото него, който си наливаше бензин. Луминесцентната светлина беше достатъчна да се увери, че това наистина е брат му. Когото едва ли би познал, ако не беше обръщението „младши“. Само трима души на този свят го наричаха така. Баща му, майка му и брат му.

Бръсната глава, татуировки по ръцете, напълно различни нос и уши. Под задното стъкло на пикапа имаше стойка за пушка, а стикерът на страничното гласеше „Не ме мачкай“.

— Доста си се променил — каза полугласно той.

— Само външно. Отвътре съм си същият.

Робърт извади кредитна карта от портфейла си, прекара я през електронното устройство на колонката и натисна нужните бутони.

— Трябва да си поговорим — рече Пулър.

— Трябва.

— Разкрих много неща.

— Аз също.

— Натопили са те.

— Да.

— Но ще оправим нещата.

— И аз така мисля — каза Робърт.

— Но как?

— Не мога да ти дойда на гости. Би било прекалено очевидно.

Пулър се престори, че говори по телефона.

— Бих могъл да разкарам всички евентуални опашки, а след това да те видя.

— И аз си помислих същото.

— Някъде наблизо ли си отседнал?

— Ще отседна на три километра от тук. Знаеш къде се намира „Холидей Ин“, нали?

— Да.

— Ще паркирам пикапа точно пред стаята си. Няма начин да го пропуснеш. С канзаски номера.

— Ясно.

— Но направи всичко възможно да не те проследят.

— Бъди спокоен, Боби.

Джон Пулър приключи със зареждането и напусна бензиностанцията. Две минути по-късно Робърт потегли в обратната посока.

 

 

Пулър подмина комплекса, където живееше, и продължи навътре в Куонтико. Премина през КПП-то и продължи към сградата на ОКР.

Там прекоси един дълъг коридор и спря пред стаята, която делеше с няколко колеги. Вътре нямаше никой. Той придърпа лист хартия и започна да драска по него, за да успокои нервите си след внезапната, но очаквана среща с брат си. Това продължи двайсетина минути.

Макар и беглец, брат му звучеше спокойно и уверено. Пулър го остави да диктува условията просто защото винаги го беше правил. Робърт открай време беше лидерът.

Пулър си даваше сметка, че положението нямаше да се промени, дори ако по-големият беше той, а не Робърт. Така стояха нещата между тях.

Изчака още двайсет минути, като използва времето да свали парадната си униформа и да облече всекидневната. Напусна сградата през задния вход и се насочи към служебния гараж. Там се разписа за един седан с четири врати, с който напусна базата през друг изход.

Измина трийсетина километра по черни пътища, използвайки всички тактически прийоми, които познаваше.

Завиваше вляво или вдясно, връщаше се обратно, спираше, ускоряваше и намаляваше. Искаше да бъде абсолютно сигурен, че никой не го следи. Накрая паркира на осемстотин метра от „Холидей Ин“ и пое пеша, използвайки прикритието на гората и малките жилищни комплекси.

Пикапът с канзаски номера беше паркиран пред стая 103. Пулър предпазливо мина покрай него и провери както купето, така и каросерията. Вратата на мотелската стая се отвори няколко секунди след почукването му, но в този кратък миг той забеляза лекото помръдване на пердето.

Не влезе веднага. Дланта му докосна ръкохватката на пистолета в кобура.

— Боби?

— Чисто е, младши.

Пулър влезе и заключи вратата след себе си. Малката стая беше осветена само от нощната лампа до леглото. Брат му седеше на стол в ъгъла. Зад отворената врата до него се виждаше част от банята. На леглото лежеше сак.

Пулър седна до него и погледна към брат си.

— Някакви проблеми по път насам? — попита Робърт.

— Отделих си достатъчно време. Ако някой е успял да ме проследи, значи заслужава победата.

Робърт стана и разтвори ръце.

— Адски се радвам да те видя, Джон!

Пулър се изправи срещу него. Прегръдката беше здрава и продължителна, придружена от взаимно потупване по гърба.

Пулър забеляза навлажнените очи на Робърт и усети, че и самият той се е просълзил. Струваше му се необичайно, че вижда брат си като свободен човек. Чувството беше страхотно, но мимолетно.

Робърт се върна на стола, а Пулър зае мястото си на леглото. За момент никой от двамата не проговори.

— Как успя да ме откриеш? — проговори най-накрая Джон.

— Реших, че няма смисъл да те проследявам, поне в началото — отвърна Робърт. — Вместо това проследих друг човек, който ме отведе директно във Военния клуб.

— Кой беше този човек?

— Донован Картър. Прихванах го още във Форт Белвоа. А когато ти се появи в клуба, почти паднах от изненада.

— Защо реши да следиш точно Картър?

— Опитвам се да правя това, което правиш и ти: да разреша проблемите.

— Тоест да разбереш кой и защо те е натопил?

Робърт кимна.

— Сюзан Ренълдс се оказа една от тях.

— Разговаряхме с нея. Тя е уведомила Картър за твоето посещение, твърди, че си я заплашвал. А на всичкото отгоре уж си и инжектирал някаква отрова.

Робърт протегна телефона си и натисна някакво копче. В стаята прозвуча записът на разговора с Ренълдс.

— Разбира се, това не доказва нищо. Тя спокойно може да твърди, че е изрекла тези думи, за да не я убия. А в инжекцията нямаше отрова. Оставих я да си мисли така, а накрая я приспах със силен седатив.

— Руснаци? — вдигна вежди Джон.

— По-скоро не. Разбра ли за Найлс Робинсън?

— Мотивът му е бил здравословното състояние на детето, нали?

— Да. Когато го застреляха на Юниън Стейшън, с него говорехме по телефона.

— И аз така си помислих.

— Нима? Е, не бих казал, че съм изненадан. Записал съм и този разговор. Основен момент в него беше предположението му, че някой не е искал да започна работа в РНП.

— Кой?

— Така и не успя да ми каже.

— Дофри е заел мястото ти в РНП. А след това е бил прехвърлен в киберкомандването.

— И сега е мъртъв.

— Откриха тялото му в моята мотелска стая в Канзас.

— Видях те там в компанията на някаква жена, но не знаех, че са го намерили в твоята стая.

— Жената се казва Вероника Нокс, агент на УРС. Познаваш ли я?

— Не — каза Робърт и погледна брат си. — Предполагам, че имаш много въпроси към мен.

— И някои отговори. ФВЗ? Изпратили са един украинец да те убие след аварията с тока. Помогнала му е капитан Макри, която Нокс по-късно ликвидира по време на престрелка.

Робърт въртеше химикалката между пръстите си.

— Когато този човек се появи в килията ми, аз вече бях обзет от подозрения. Още преди да ме вкарат във ФВЗ, бях чувал, че там разполагат с резервно захранване, което е безотказно. Но изведнъж се оказа, че то не действа. Знаех и друго — при прекъсването на електричеството вратите на килиите автоматично се заключват. Това също не се случи. Напротив, те се отключиха. Тоест някой беше пипал софтуера. В онзи момент все още не бях сигурен какво се случва и не знаех дали съм се превърнал в мишена. Реших да остана в килията и да изчакам развоя на събитията. Когато някой спря пред вратата, изкрещях, че съм на пода с ръце на тила. Мъжът се появи в килията с нож в ръка. Но процедурата при подобни случаи изисква готовност с огнестрелно оръжие, а проверката на килиите никога не се върши от един човек. Трябва да са най-малко двама.

— С нож може да те ликвидира безшумно, докато един изстрел би привлякъл цял куп военни ченгета — отбеляза Джон.

— Да — каза Робърт. — А и намушкването може да бъде приписано на друг затворник, който ми има зъб и разполага с някакво ръчно направено острие. Вероятно това щеше да е обяснението, като открият трупа ми. Никой не би заподозрял човек от военната полиция.

— Сигурен съм, че точно на това са разчитали — каза Джон.

— Не лежах на пода, ръцете ми не бяха на тила. Бях заел позиция зад вратата. Успях да го обезоръжа, а той започна да крещи на украински. Бях сигурен, че иска да ме убие, и по тази причина го ликвидирах.

— Като си му строшил врата, нали? Поне такова беше впечатлението ми, след като прегледах доклада от аутопсията.

— Ти ме научи на тази хватка — каза Робърт. — За което ти благодаря.

— А след това си облякъл униформата му и си се измъкнал.

— За късмет, той беше горе-долу с моя ръст.

— Значи си се върнал в Левънуърт с един от камионите, а после си изчезнал. Но как успя да се преобразиш по такъв начин?

Робърт се усмихна и докосна носа си.

— Още с преместването си в Канзас наех един склад под фалшиво име. На същото име си открих банкова сметка и кредитни карти, а след това оборудвах склада с някои неща.

— Но защо? Едва ли си очаквал, че ще те арестуват и пратят в затвора, за да избягаш от там?

— Дори през ум не ми е минавало. Но по време на службата ми в СТРАТКОМ често се дегизирах и ходех да проверявам инкогнито кръчмите и баровете около базата.

— Защо?

— Малко след като постъпих там, открих, че хората не са толкова мълчаливи, колкото би трябвало да бъдат. Класифицирана информация се търкаляше по места, където това беше недопустимо. По моя инициатива разбихме цяла организация от хора, които обикаляха кръчмите и се присламчваха към пияни войници и цивилни служители на СТРАТКОМ. Целта им беше да се сдобият с информация за продажба или рекет.

— И никой не те разпозна, така ли?

— Това би компрометирало целите ми. Опитът ми в тази насока ми послужи добре, след като избягах от ФВЗ. Успях да променя външността си, да се въоръжа и да използвам подходяща екипировка, да разполагам с пари и кредитна карта. Казано иначе, да бъда свободен.

— А с какво се занимаваше след бягството си?

— Опитвах се да разбера кой ме е натопил. — Робърт млъкна за момент и се втренчи в лицето на брат си. — Признавам, че бях шокиран, когато разбрах, че са поверили разследването точно на теб.

— Генерал Арън Райнхарт, един мъж от Съвета за национална сигурност, който се казва Джеймс Шиндлър, и Дофри. Те уредиха нещата.

— Познавам Райнхарт, чувал съм за Шиндлър, но никога не съм виждал Дофри — каза Робърт. — Каква е била целта им?

— Не знам. Една моя приятелка от военната прокуратура твърди, че в този сценарий не вижда нищо хубаво за мен.

— И е права.

— А ти следиш Картър, защото го подозираш ли?

— Ренълдс работи в Центъра за контрол на ОМУ, ръководен от него. Дофри също е работил с него в РНП. Не успях да разбера дали той е лицето, за което спомена Робинсън, но реших, че не е зле да опитам. Не успях да открия кой знае какво срещу този мръсник и затова реших да ги проверя всичките, докато попадна на когото трябва.

— Дали става въпрос само за пари? За Ренълдс определено е така.

— Тя има картина на Миро в скромната си къщичка — рече Робърт.

— Така каза и Нокс.

— Струва поне няколко милиона долара, а това е достатъчно основание за СТРАТКОМ да започне внезапни обиски в домовете на всички свои служители на отговорни постове. Понякога става така, че заради дърветата не виждаме гората. Но според мен не всички в конспирацията са го правили за пари.

— А за какво тогава? Ако са предатели, със сигурност търгуват с тайни.

— Може би. Но въпреки това мисля, че има и нещо повече.

Пулър се замисли върху думите му.

— Между другото, успях да разбера как Ренълдс е пъхнала онзи диск в джоба ти — каза той.

— Как?

— Баща и е бил илюзионист, а тя му е асистирала. Убеден съм, че пръстите и са много ловки.

— Сигурно си прав.

Братята се спогледаха.

— А сега какво? — попита Джон.

— Разкажи ми какво друго си разкрил — каза Робърт. — Сигурен съм, че е много.

Джон се подчини. Съвсем ясно усещаше, че умът на брат му работи на пълни обороти — възприема фактите и ги складира в различните ниши на паметта.

— А ти докъде стигна? — попита той.

Робърт му обясни.

— Значи мислиш, че става въпрос за заговор?

— Да. Един човек не може да го направи.

— Казах ли ти, че ме отвлякоха?

— Да.

Джон дълго мълча, заковал поглед в лицето на брат си.

— Ти ли стреля в прозореца?

— Добре беше, че съм наблизо да ти помогна — бавно каза Робърт. — Познавам те и си давам сметка, че сигурно щеше да се справиш и сам, но въпреки това се зарадвах на тази възможност. През последните две години нямаше как да ти помагам.

— Не съжалявай, Боби. Ти ми спаси живота. Между другото, можеше още там да ми се обадиш.

— Помислих си го — въздъхна Робърт. — Но това щеше да те постави в неприятна ситуация, защото трябваше да ме арестуваш.

— Но сега се срещнахме. Защо?

— Не бях сигурен дали ще имам друг шанс — каза той. — Давам си сметка колко много хора ме търсят. Отлично тренирани хора, които са добри в работата си. Аз… Аз просто исках да чуеш моята гледна точка. Исках да знаеш, че…

— Дори за миг не съм си помислил, че си виновен — твърдо отсече Пулър.

— Е, знаеш, че не е така — каза брат му с усмивка. — Няма как да си бил сигурен.

— Научих за заплашителното писмо, което си получил в килията си.

— Как научи? — стопи се усмивката на Робърт.

— Няма значение. Скочил си в дълбокото, за да спасиш татко и мен. Обръщайки гръб на кариерата си, на години от живота си, на всичко, Боби.

— Бях доста самонадеян — призна Робърт. — Така и не повярвах, че ще ме осъдят, без да съм виновен. Много наивно от моя страна.

— Но въпреки това си рискувал.

— Не можех да позволя да се случи нещо лошо на семейството ми — тихо отвърна той. — Имам само вас двамата.

— Подозираш ли кой стои зад всичко това?

— Не. Ти обаче спомена, че един от похитителите ти се е обявил за патриот. Това е много интересно, но едновременно с това и тревожно.

— Защо тревожно?

— Защото опитът ме е научил, че патриотизмът, едно положително качество, може да стане изключително опасен, когато е използван с нечисти намерения.

— Но все още не знаем за какви намерения става въпрос — отбеляза Пулър.

— Според мен вече можем да хвърлим известна светлина по въпроса.

— Как?

— На мен ми пречат да се прехвърля в РНП, мястото ми е заето от Дофри. Мисля, че това заслужава един по-задълбочен анализ.

— Но каква може да е причината за това?

— Аз съм честен и праволинеен. Не могат да ме купят. Знам, че тези думи звучат странно в устата на осъден за предателство, но това е истината. А Дофри би могъл да е точно обратното.

— И по тази причина са го предпочели — каза Джон. — Картър твърди, че РНП е изключително важна институция за отбраната на Съединените щати.

— В много отношения РНП е отбраната на Съединените щати.

— Тоест един предател би могъл да нанесе големи щети, така ли?

— Катастрофални.

— Какво знаеш за Дофри? Как е успял да се издигне толкова високо, без никой да не го подозира в нищо?

— Само ако действително е бил виновен, но ние все още нямаме категорични доказателства за това. Тук възникват и други въпроси: ако е виновен, кой може да каже кога е преминал на другата страна или какви са били мотивите му?

— Но защо го убиха, ако наистина е бил предател?

— Ти спомена, че Дофри е бил част от екипа, който ти е възложил разследването на моя случай.

— Така е.

— Следователно е твърде възможно да се е включил в този екип с единствената цел окончателно да обърка разследването. Може би се е надявал, че ти ще ме откриеш, а той ще направи всичко възможно, за да не се върна жив в затвора.

— Но как би могъл да им навредиш?

— Не знам. Нещо трябва да е причинило промяната в отношението им.

— Добре, приемаме, че това е вярно. Но нека се върнем на въпроса защо са ликвидирали Дофри.

— Основната причина за премахването на оперативен агент е очевидна.

— Решил е да им обърне гръб?

— Може би съвестта му е заговорила и той е отказал да премине границата и да спомогне за хладнокръвното убийство на невинен човек.

— Но това означава, че е подписал собствената си смъртна присъда.

— Да — каза Робърт и разтърка коленете си с длани. — Въпросът е как бихме работили заедно, без да привличаме внимание?

— Чрез телефони с предплатени минути.

— Можем да използваме онзи шифър, който измислих, докато бяхме деца.

— Винаги си твърдял, че той е непробиваем.

— Май е дошло времето да го изпробваме.

— И още нещо, Боби…

— Да?

— Искам да прочетеш едно писмо.

— Писмо ли? — присви очи брат му. — От кого?

Пулър отвори файла и му подаде телефона.

— Просто го прочети.

Робърт се подчини. На лицето му беше изписано любопитство. Писмото беше сравнително кратко, но пет минути по-късно той продължаваше да чете. Явно го препрочиташе.

Накрая вдигна глава и върна телефона на брат си.

— Ето защо са променили обвинението от шпионаж в държавна измяна — каза Пулър, наблюдавайки го внимателно.

— Това е разликата между живота и смъртта — глухо отвърна Робърт. Изглеждаше така, сякаш енергията внезапно беше напуснала тялото му. — Никой не ми е казвал за съществуването на подобно писмо.

— Аз научих за него съвсем скоро.

Пулър сведе очи към дисплея. Писмото на баща му беше необикновено. Внезапно изпита желанието да го прочете още веднъж, след като брат му вече се беше запознал с него. Беше длъжен да го направи заради двамата си най-близки хора на света.

Прочисти гърлото си и започна:

— „Аз имах честта да служа на родината си четири десетилетия. Хората, които мислят, че ме познават, вероятно са убедени, че за мен това е било най-важното нещо на света. Но грешат. Венецът на живота ми беше и винаги ще бъде отглеждането на двамата ми синове, които са изключителни хора. Разбира се, Бог отдавна ни е показал, че това е най-висшата цел на всеки човек. Аз отсъствах от много важни събития в техния живот, но ги обичам повече от всичко, което съм имал. Това е причината днес да се обърна към вас, господа. Не като човек, който вижда как се разрушава кариерата на мъж в разцвета на силите му, а като баща на един млад човек с необикновен ум, мил и изключително добросърдечен, човек, който без никакво съмнение е невинен по всички обвинения, които сте му повдигнали. Надявам се, че времето ще потвърди правотата на тези думи. И ако Бог е милостив, аз ще дочакам неговата невинност да се докаже с всичките си останали сили и обичта, която изпитвам към първородния ми син майор Робърт У. Пулър.“

Джон млъкна, усетил как гласът му пресеква. Престана да чете и вдигна глава.

Робърт понечи да каже нещо, но после опря лакти на коленете си и наведе глава.

Джон се премести до него и го прегърна през раменете.

Дълго останаха така. Двама едри, силни и смели мъже, изведнъж превърнали се в малки момчета, разтърсени от милите думи на един старец, които, за съжаление, бяха дошли твърде късно.