Дейвид Балдачи
Бягството (37)

37

Ден по-късно Пулър се намираше в един просторен кабинет в бившата сграда на ОКР във Форт Белвоа. Стенограмите от заседанията на военния съд бяха, общо взето, скучни, с малки изключения. Беше ги изчел три пъти, като търсеше изключенията.

Той разтърка очи, допи отдавна изстиналото кафе и погледна към единствения прозорец, зад който тихо се сипеше дъжд. Според метеорологичните прогнози скоро щеше да се разрази буря, настъпваща откъм Атлантическия океан.

Вратата се отвори и Нокс надникна в кабинета.

— Казаха ми, че си тук. Искаш ли компания?

Той кимна и каза:

— Приспа ми се. Дойдох в ранни зори.

Тя държеше бяла торбичка и картонена поставка за чаши с две кафета.

— Наближава обед, но съм готова да се обзаложа, че изобщо не си закусвал.

— Със сигурност ще спечелиш облога.

Нокс му подаде кафето, бръкна в торбичката и остави един сандвич на масата. След това сложи помежду им голяма кутия пържени картофи и се настани насреща му.

— Пържени картофи? — учуди се Пулър. — Очаквах да се появиш с моркови и кофичка обезмаслено кисело мляко.

Тя извади от кутията едно картофче и шумно го схруска.

— Диетата може да се нарушава от време на време, Пулър. Тази сутрин пробягах осем километра, а след това направих пълна тренировка.

— В такъв случай имаш право на цялата кутия — отвърна той и започна да разопакова сандвича си. В следващия миг видя, че е с месо и топено сирене, и се ухили доволно.

— Колко са предсказуеми момчетата — развеселено каза Нокс.

— В някои отношения сигурно е така.

Пулър отхапа от сандвича и отпи глътка горещо кафе.

— Откри ли нещо? — попита тя, оглеждайки внушителния куп листове.

Той избърса устните си със салфетка и придърпа към себе си плътно изписан бележник.

— Шайрин каза, че са му повдигнали обвинение по Член сто и шест.

— Онзи, който автоматично предвижда смъртно наказание.

Той кимна и топна едно картофче в купичката с кетчуп.

— После обаче сто и шести отпада и на негово място се появява обвинението в държавна измяна.

— Това отбелязано ли е в стенограмите?

— Не. Първоначално е само сто и шести, после изчезва.

— Разликата е огромна — отбеляза тя. — Сигурна смърт срещу доживотен затвор.

— Така е. Но ако повдигнем въпроса, отговорът ще бъде само един — в името на националната сигурност.

— Вечното шибано оправдание, когато искат да скрият истината — направи гримаса Нокс.

— Ти би трябвало да знаеш — остро каза той.

— Защо според теб са заменили обвинението с по-леко? — намръщено го изгледа тя. — Възможно ли е брат ти да се е радвал на тайна подкрепа от високо място?

— Не, защото въпреки всичко го осъдиха и го обрекоха да прекара остатъка от живота си в затвора. Що за подкрепа е това?

— Не е точно така, Пулър. В началото са му готвели смъртна присъда, а и престъпленията, в които е обвинен, покриват изцяло тезата за измяна.

— Отговор на този въпрос могат да дадат единствено адвокатът и прокурорът по делото, с които е разговаряла Шайрин.

— Но дали ще пожелаят да се срещнат с нас? Изненадана съм, че са й казали толкова много.

— Тя все пак е военен прокурор, колеги са. Освен това не са й казали всичко. Но ние винаги можем да ги разпитаме в качеството си на следователи по случая с бягството.

— Можем, разбира се. Но те могат да откажат. Тогава ще ги притиснем със съдебна заповед, която адвокатите им със сигурност ще оспорват.

— Всичко това ще отнеме време — поклати глава Пулър. — Много време.

— От личен опит знам, че адвокатите никога не бързат.

— Значи трябва да подходим по свой начин.

— Да поискаме разговор със съдията?

— Съмнявам се, че изобщо ще пожелае да ни види — каза Пулър. — Но дори и да пожелае, няма да ни каже нищо. Съдиите не обичат да говорят за делата, които гледат.

— Такива са и прокурорите, и адвокатите.

— При тях шансовете ни са малко по-големи.

— Окей. Къде се намират въпросните господа?

— Прокурорът живее в Шарлътсвил, Вирджиния, на два часа път от тук. Вече не се занимава с дела, а преподава във факултета по военно право, който се намира там. А адвокатът на брат ми е напуснал ВВС и има частна практика в Северна Каролина.

— Ясно. Разделяме ли се, или действаме в екип?

— Искаш ли да се разделим?

— Не.

— В такъв случай да тръгваме за Шарлътсвил. Откри ли още нещо за Робинсън?

— Предчувствието ти се потвърди. Синът му е бил много болен. Заминали са за Германия с надеждата да се случи чудо и то наистина се е случило.

— А как са платили?

— Част от средствата са били събрани от фондация. Свързах се с хора в Берлин, които са запознати с медицинските процедури. Те твърдят, че разходите най-вероятно са надхвърлили един милион долара. Пари, които не можеш да събереш, като продаваш сладкиши и лимонада с благотворителна цел. А макар и валидна, здравната застраховка на Робинсън изобщо не е покривала лечение от този тип.

— Но никой не е заподозрял нищо?

— Когато става въпрос за болно дете, нещата са доста деликатни. Освен това лечението е било проведено след края на процеса. Може би никой не си е направил труда да събере две и две.

— По-скоро не са искали да съберат две и две. Но ние го направихме, при това доста бързо. Радвам се, че детето се е оправило. Но брат ми е изгубил всичко.

— Да — каза Нокс.

— Жалко, че преди две години никой не се е сетил да се вгледа по-внимателно.