Дейвид Балдачи
Бягството (27)

27

Седнал в мотелската си стая, Робърт гледаше лицето, което беше нарисувал, снимал и принтирал на фотохартия. Лицето на мъртвеца от килията му. Не го откри в нито една база данни, в която успя да проникне. И най-накрая се отказа. Този човек определено нямаше нищо общо с армията или с федералната бюрокрация. Не беше изпълнител на държавни поръчки със съответните правомощия, не беше човек на силите на реда, нямаше го в списъка на заподозрените терористи.

Но тогава кой, по дяволите, е той? И как се е озовал в моята килия?

Той отново се взря в снимката. Много години от живота му бяха минали в изследване на микроскопични детайли, в търсене на някаква прашинка в планината от цифрови данни. На практика беше нещо като златотърсач от XXI век, но с тази разлика, че инструментите, които използваше, бяха компютър и сложна търсачка.

След това забеляза нещо, което механично прехвърли в мозъка си, а той на свой ред потърси нужната информация в паметта му. Погледна снимката с възобновена енергия и нова перспектива.

Сбъркал съм очертанията на брадичката. В килията наистина беше тъмно, но това не ме оправдава. Грешката е факт, но аз нямам право на такива. Линията на челюстта беше по-ъгловата и малко груба. Очите бяха по-хлътнали, челото — малко по-широко, а носът по-остър.

Бързо нанесе съответните корекции. Когато свърши, се облегна назад и погледна новия образ.

Нищо чудно, че не се появи в никоя американска база данни. В нито една.

Беше изследвал много подобни лица в кариерата си. И постепенно бе станал експерт в определянето на произхода на хората по техните черти. Този човек беше източноевропеец, и то вероятно от балканските държави. Но не грък, турчин или албанец, а по-скоро славянин. Босненец, хърватин или сърбин. Но как един мъж от славянски произход се промъква в ударния полицейски отряд, който трябва да овладее кризисната ситуация в единствения американски военен затвор със строг режим?

Робърт се облегна назад и затвори очи, след което предприе мислено пътешествие из Форт Левънуърт. Едно място, което беше посещавал често и познаваше много добре. Макар да се числеше към ВВС, тясната му специалност налагаше редовно да работи с останалите родове войски. Освен това именно във Форт Левънуърт се намираше щабквартирата на Деветстотин и втора група на военното разузнаване.

Изключи фотографската си памет, но мислената му обиколка продължаваше и не след дълго му предложи отговор. Той отвори очи.

Международната военна школа във Форт Левънуърт. Този човек беше дошъл от там. Помисли още малко. Не, това беше изключено. Никъде в новините не се споменаваше, че мъртвецът в килията му е бил идентифициран. Ако наистина е бил в школата, снимката и отпечатъците му трябваше да се намират в съответните бази данни. Или го бяха идентифицирали, без да обявяват публично този факт, или не бяха успели — нещо, което означаваше, че има пропуск в разсъжденията му.

Отново затвори очи. Не, имаше и друга възможност. Чужденците, дошли на обучение, би трябвало да разполагат с пропуски, позволяващи им да избягват преминаването през главния портал. А това означаваше по-свободен достъп, без претърсване на превозното средство. Тоест един чужденец спокойно би могъл да вкара онзи, който беше намерил смъртта си в неговата килия.

Човекът, който бе имал задачата да го ликвидира. Робърт разбра това в момента, в който вратата на килията се отвори. Да, със сигурност беше тъмно. Но той имаше чувството, че нещо не е наред още от самото начало. Вярно, че бурята би могла да прекъсне основното електрозахранване. Но резервното? Той знаеше, че генераторът работи на природен газ, който получава от дълбоко заровени под земята тръби и следователно е недосегаем за природните стихии.

Шансът двете системи едновременно да излязат от строя беше нищожен. А и поведението на непознатия беше повече от подозрително. Той влезе в килията и затвори вратата след себе си — първият признак, че нещо не беше наред. Вторият беше ножът с назъбено острие, който се появи в ръката му. Пулър го видя на светлината на челника, вграден в каската му.

И съответно не му даде възможност да го използва. Обезоръжи го с едно светкавично движение, а след това го сграбчи за тила.

Краят настъпи бързо, благодарение на уроците, които беше получил от брат си.

За мой късмет беше колкото мен на ръст и тегло и никой не беше помислил за възможностите, които ми се откриват. Дори за секунда, сигурен съм в това. Изобщо не са си представили, че мога да го убия, а след това да избягам, като оставя трупа му в килията.

Но въпросите продължаваха да са много и той нямаше отговор на всички.

Защо да ме убиват точно сега? Кой има интерес от това? И кой е в състояние да проведе такава акция зад стените на военния затвор?

Облегна се назад. Знаеше, че частта от мозъка, която отговаря за емоциите, породени от болка, е предната цингуларна кора. Интересното беше, че тя не правеше разграничение между психическата и физическата болка. Оттук и фактът, че можеше да бъде задействана както от разбито сърце, така и от счупен крайник.

Робърт затвори очи и започна да се концентрира.

Източна Европа.

Чуждестранен курсант във военната школа.

Опит за убийството му в затвора след повече от две години от влизането му там.

Защо точно сега? Трябвало е време за планиране? Подготвянето на подобна мисия действително изискваше време, но едва ли двайсет и четири месеца. Какво се беше случило междувременно?

Прекъсването на тока, имитацията на стрелба и бомбената експлозия, а дори и човекът, изпратен да го убие, бяха следствия на някаква причина, бяха пълнеж. Сега трябваше да извади този пълнеж, за да стигне до корените на нещата.

Първата му реакция беше да тръгне за някое място, което имаше връзка с предишната му позиция в СТРАТКОМ. Такива бяха намеренията му, но той съзнаваше, че не може да си позволи лукса да обикаля наслуки. Задачата трябваше да бъде конкретизирана.

И така, каква бе причината, задействала всичко това? Ако откриеше отговора на този въпрос, със сигурност щеше да съкрати бройката на местата, които трябваше да посети.

Беше имал достъп до новините въпреки единичната килия. Изчиташе всички вестници, които му носеха, гледаше телевизия. Разбира се, нямаше интернет връзка, но слушаше какво си говорят надзирателите. А и брат му също носеше новини при своите посещения.

Дофри беше получил назначение в СТРАТКОМ едва преди четири месеца. Но сега беше мъртъв. Възможно ли бе новият му пост в СТРАТКОМ да е станал причина за онова, което се случи във ФВЗ?

Освен това се носеха слухове за тотална реорганизация на Разузнавателната общност с цел въвеждане на нов ред и нов стил на работа в един сектор, който отдавна плачеше за промяна. Това ли беше причината за събитията в затвора, поради които за малко не изгуби живота си? Но той отдавна вече нямаше нищо общо с този свят.

Продължи да обмисля проблема.

Пет минути по-късно юмрукът му гневно се блъсна в стената. Мозъкът, единственото нещо, което никога не му беше изневерявало, този път го предаде.