Дейвид Балдачи
Бягството (21)

21

Джон Пулър седеше в мотелската си стая, заковал поглед в стената. След тежката нощ двамата с Нокс се прибраха да поспят, а след това се върнаха в мотела, в който бяха намерили трупа на Дофри. Пулър не знаеше какво всъщност очаква да открие при втория си оглед. И не откри нищо. Денят им премина в търсене на нови улики, но също така безрезултатно. Сега отново беше нощ, а разследването им не беше помръднало дори на йота.

В главата му продължаваха да се въртят думите на Нокс, които пронизваха черепа му като назъбен нож. „Или не искаш да знаеш дали брат ти е виновен?“

Наистина ли не искам да знам? Или искам?

Той измъкна телефона от джоба си. Стори му се по-тежък от тухла.

Отвори списъка с контактите и започна да го прехвърля с палец. Погледна часовника си. Беше късно, но на Източното крайбрежие беше още по-късно. Слава богу, че човекът, който му трябваше, беше нощна птица. Пулър познаваше куп нощни птици, защото самият той беше такъв.

Набра номера и зачака. Дрезгавият глас отговори на третото позвъняване:

— Да.

— Шайрин?

— Кой се обажда, по дяволите? — В дрезгавия глас се появи раздразнителна нотка.

— Джон Пулър.

Чу се глухо тупване като от изпусната книга. Последва го тихо звънтене, сякаш някой беше разклатил леда в чашата си. А доколкото той познаваше Шайрин, въпросната чаша беше пълна с джин тоник и много лед, защото, както веднъж беше споделила, важното е да се поддържаш хидратиран.

Отсреща настъпи тишина. После:

— Джон Пулър? Къде се загуби напоследък, човече?

Шайрин Кърк беше военен прокурор с близо двайсетгодишна безупречна кариера. Беше водила част от делата по разследванията на Пулър и всичките бяха завършили с осъдителни присъди. В момента беше четирийсет и четири годишна, дребна и слаба, с червеникаворуса коса и лице, осеяно с лунички. Нейните „ирландски капчици“, както ги беше нарекла преди време. Работеше във Вашингтон, където си беше спечелила репутацията на умна, честна и съвестна юристка, която бе готова да ти срита задника в момента, в който се опиташ да я излъжеш, независимо колко звезди кичат пагоните ти. Другото и забележително качество беше свързано с бирата — Пулър беше виждал с очите си как изпива повече от мъже канари и шампиони на халбата.

— Обикалям тук-там, Шайрин.

— От доста време не сме работили заедно.

— Значи е време да го направим.

— Чакай малко! Не беше ли ти военното ченге, което простреля някакъв в Небраска?

— В Оклахома.

— Добре де, един от забутаните средни щати. Нещо в тази връзка се появи на бюрото ми… Добре ли си?

— Да, добре съм. Но другият не чак толкова. Не го убих, обаче известно време ще куца. Нямах намерение да се стига дотам, но той не ми остави избор.

— Къде си сега?

— В Канзас.

Нова пауза, този път още по-продължителна. Пулър почти чуваше как мозъкът й прещраква, прехвърля и сортира информацията, за да стигне до безпогрешното заключение.

— Където е ФВЗ — отсече тя.

— Да. Намира се съвсем наблизо.

— Малко съм изненадана, че си там загрижено рече тя, сякаш надушваше поредния юридически капан.

— Аз също — отвърна той. — Но всичко е официално подписано и подпечатано.

— Нима искаш да ми кажеш, че разследваш бягството? — недоверчиво попита тя.

— Точно това ти казвам.

— Стига, моля ти се, будалкаш ме!

— Не.

— Да не би армията да е изгубила шибания си мозък?

— Не мога да ти кажа.

— Значи ти си изгубил своя!

— Надявам се да не е така.

— А пък аз се надявам заповедта ти да идва от най-високо място, Пулър. В противен случай може да се окаже, че трябва да те съдя за поне десет нарушения на закона.

— Без такава заповед нямаше да съм тук, Шайрин.

— Писмена, нали? Защото началниците имат навика да си губят паметта, когато нещата загрубеят.

— Писмена, разбира се. Издадена лично от генерал и сведена до прекия ми командир по каналите на СНС. Това стига ли ти?

— По дяволите, мръснико! Нима изненадите няма да свършат най-после? Защо ми се обаждаш? Ако наистина си в Канзас, значи си твърде далече, за да изпием по няколко бири.

— Обаждам ти се заради брат ми.

— Какво мога да знам за брат ти, освен че вероятно е избягал от ФВЗ? А пък ти си там, за да разследващ престъпление, до което дори не трябва да припарваш.

— Пак чувам думата „вероятно“ — промърмори Пулър.

— Е, и?

— Не си първата, която я използва във връзка със случая.

— Логично, Пулър. Помисли и ще видиш, че е така. Хората не бягат от този затвор. Нима допускаш, че армията изгаря от желание да признае подобно нещо? Сигурно важните клечки все още се молят да се е заклещил някъде във вентилационната система или пък да е станало някакво недоразумение.

— И така, какво точно знаеш за брат ми?

Тя не отговори, но Пулър долови шумоленето на хартия и мекото изщракване на химикалка. Явно беше готова да си води бележки. Той не знаеше дали това е добър признак.

— Искам да науча повече за неговото дело добави той.

— За неговото дело?

— Да. Онова, което е разгледал военният съд.

— За да разбереш какво?

— Всичко.

— Нима не си го проучил досега?

— Не съм.

— Защо?

— Беше засекретено, вероятно заради съдържанието му.

— Националната сигурност — каза тя, а Пулър си представи как се мръщи и поклаща глава. Отдавна знаеше, че Шайрин Кърк не обича тайните. По това си приличаха. — Добре, но защо ти трябва да знаеш детайли по делото му?

— Защото се опитвам да го открия. Ако знам защо е влязъл в затвора, това със сигурност ще ми предостави някои следи.

Пулър искрено се надяваше, че тези думи ще успеят да я заблудят. Ако не по друга причина, то поне заради късния час.

— Добре — процеди тя. Скептицизмът й струеше от тези две срички.

— Ще се съгласиш, че бягството от ФВЗ е нещо наистина забележително.

— Прав си.

— Може би някой му е помогнал.

— Говориш за хора, с които е бил близък навремето, така ли?

— Това е само една теория.

— Откога лежи във ФВЗ?

— Малко повече от две години.

— Доста дълъг срок, ако си намислил да измъкнеш някого.

— Не е така, особено ако трябва да намериш инструмента, с който да го направиш.

— Говориш за вътрешна помощ, нали?

— Това не може да стане нито лесно, нито евтино. Лично аз се надявам да не е така, тъй като неизбежно ще бъдат замесени и хора с униформи.

— Не знам какво мога да направя, след като делото е засекретено. Но официалната заповед за разследване ти дава право да поискаш отварянето му чрез съответните процедури.

— Може би да, може би не. Но засега предпочитам да не използвам официалните канали. В тази връзка си помислих, че може би ти познаваш хора, които имат право да го изискат.

— За това е нужна съдебна заповед, Пулър — остро каза тя. — Подобна на тази, с която е било засекретено.

— От часовете по физика в гимназията си спомням, че на всяко действие има равно по сила противодействие — каза той.

— А пък аз си спомням от Юридическия факултет, че в подобни случаи глупачката, която си позволи това, много бързо ще си изгуби лиценза.

— Не искам да те въвличам в неетично поведение, Шайрин. Достатъчно добре те познавам. Молбата ми е да провериш дали има начин да стигна до делото. Да получа нещо за четене или да поговоря с осведомен човек. Изобщо всичко, което би ми помогнало да науча повече, отколкото знам сега. Военните не изхвърлят нищо. Все някъде е останала следа.

Поредната пауза се проточи толкова дълго, че Пулър се запита дали линията не е прекъснала.

— Шайрин?

— Тук съм, тук съм — каза тя. — Просто ми трябва минута, за да се запитам защо въобще обмислям да ти помогна.

— Значи все пак се питаш? — обнадежди се Пулър.

— Ще звънна на един-два телефона и ако открия нещо, ще ти се обадя. Ако това не се случи, няма да ти се обадя. Така добре ли е?

— Добре е. Благодаря ти, Шайрин.

— Недей да ми благодариш.

— Знам, че молбата ми е необичайна.

— Не е само необичайна, а немислима! Но да поискат от теб да поемеш случая е нарушение на всички армейски правила! Затова предлагам ти също да се запиташ защо всъщност го правят. Лично аз не виждам по какъв начин това ще те удовлетвори въпреки официалното разрешение на СНС.

След тези думи тя затвори и Пулър бавно прибра телефона в джоба си.

Не беше юрист, но беше контактувал достатъчно дълго с такива, за да е сигурен, че те умеят да надушват проблемите дори когато се появяват в другия край на света. Вероятно защото бяха от онези хора, които неизменно твърдят, че чашата е наполовина празна — нещо, което в този момент и самият той би трябвало да направи.

Защо наистина възлагат разследването именно на мен?

Шиндлър, Дофри и Райнхард му бяха предложили достатъчно основания — всичките приемливи и логични. След което Дофри умря.

Когато се разнесоха женски писъци, той все още разсъждаваше по въпроса.