Дейвид Балдачи
Бягството (2)

2

Джон Пулър беше насочил своя пистолет ЗИГ П228 към главата на мъжа срещу себе си. Той пък го държеше на мушка със своята берета 92.

Вместо с победител този дуел имаше всички шансове да завърши с два трупа.

— Нямам никакво намерение да поема вината! — изкрещя редник Тони Роджърс, чернокож младеж с атлетична фигура и татуирано на ръката лого на „Питсбърг Стийлърс“.

Беше на двайсет и няколко години, към метър и седемдесет и пет, с бръсната глава, масивни рамене, жилести ръце и огромни крака — външен вид, който трудно се връзваше с пискливия му глас.

Пулър носеше бежов панталон и синьо яке със златисти букви ОКР на гърба, които означаваха Отдел за криминални разследвания. Роджърс беше с бойна униформа, военни ботуши и шапка. Потеше се, въпреки че времето беше доста студено, а в погледа му личеше паника. Пулър не се потеше, а очите му не слизаха от лицето на младежа. Желанието му беше да излъчва спокойствие, което по някакъв начин да се прехвърли и на Роджърс.

Двамата стояха един срещу друг на сляпа уличка зад бар в покрайнините на Лоутън, Оклахома, където се намираха базата Форт Син и гробницата на индианския вожд Джеронимо.

Пулър беше идвал тук един-два пъти, а и баща му беше служил известно време в Лоутън. Синът беше пристигнал в града със задачата да арестува предполагаем убиец. В момента заподозреният го държеше на мушка със служебното си оръжие.

— Кажи ми твоята версия на историята — рече с равен глас Пулър.

— Никого не съм гръмнал, чуваш ли? Трябва да си луд, за да твърдиш подобно нещо!

— Не твърдя нищо. Тук съм, защото това ми е работа. Можеш ли да опровергаеш обвиненията? Много добре, действай.

— За какво говориш?

— Наемаш разтропан военен адвокат, който може би ще успее да смаже прокурора. Познавам добри юристи и мога да ти препоръчам някой. Но това, което правиш в момента, изобщо не ти помага. Така че предлагам да свалиш оръжието, в замяна на което забравяме, че си побягнал и си го насочил срещу мен.

— Дрън-дрън!

— Имам заповед да те арестувам, Роджърс. Просто си гледам работата. Нека да я свърша мирно и кротко. Сигурно не искаш да умреш на някаква мръсна уличка в Лоутън, Оклахома. И аз не го искам.

— Ще ми лепнат доживотна присъда, а имам майка, за която да се грижа!

— И майка ти едва ли иска да умреш така. Ще защитиш правата си в съда. Можеш да призовеш и нея като свидетел, за да обясни що за човек си. Дай шанс на съдебната система да си свърши работата.

Всичко това отново беше изречено с равен и успокоителен тон.

В очите на Роджърс проблесна животински страх.

— Защо не се махнеш от пътя ми? — нервно попита той. — Така ще мога да се разкарам от това място и от шибаната армия!

— И двамата носим униформа, редник. Бих искал да ти помогна, но не по този начин.

— Тогава ще ти надупча задника! Кълна се, че ще го направя!

— Няма да стане — каза Пулър.

— Аз не пропускам, човече! Имам отлични показатели на проклетото стрелбище!

— Ти стреляш и аз стрелям. И двамата падаме. Но според мен е глупаво да свършим така. Виждам, че и ти мислиш по същия начин.

— Тогава да обявим примирие. Просто се обръщаш и си тръгваш.

— Не мога — поклати глава Пулър, като продължаваше да го държи на мушка.

— Защо, по дяволите?

— Ти си артилерист, Роджърс. Вършиш си работата както трябва, защото армията е отделила много време и пари за твоето обучение. Прав ли съм?

— Да, но какво от това?

— Ами и с мен е същото. Моята работа не ми позволява да си тръгна. Затова нека се разберем: аз не искам да те застрелям. Доколкото усещам, ти също не искаш да ме гръмнеш, така че свали оръжието. Отлично знаеш, че това е най-разумното, което можеш да направиш.

Пулър го проследи до тук, след като беше събрал предостатъчно доказателства, за да му осигури дълга присъда. Но в един момент Роджърс го засече и хукна да бяга. Бягството му приключи тук, на тази сляпа уличка, откъдето можеше да се измъкне само по пътя, по който беше дошъл.

— Значи умираме и двамата! — тръсна глава Роджърс.

— Не е нужно да свършим така! — настоятелно изрече Пулър. — Използвай главата си! Сигурна смърт или съдебен процес, след който може да полежиш малко във ФВЗ, а дори и да се отървеш без нищо. Кое ти звучи по-приемливо? Кое би прозвучало по-добре на майка ти?

Това докосна някаква струна в душата на Роджърс и клепачите му потрепнаха.

— Ти имаш ли семейство? — попита той.

— Имам, разбира се. И искам да го видя отново. Разкажи ми за твоето семейство.

Роджърс облиза напуканите си устни.

— Мама, двама братя и три сестри. В Питсбърг… Всички сме фенове на „Стийлърс“ — гордо добави той.

— Ето, виждаш ли? — каза Пулър. — Хвърли оръжието и ще можеш да гледаш още много мачове.

— Не ме слушаш, по дяволите! Няма начин да ме приберат за това! Оня извади нож, следователно става въпрос за самозащита!

— Ще го кажеш пред военния съд. Може би изобщо няма да те заключат.

— Знаеш, че няма как да стане — каза Роджърс и погледна изпитателно Пулър. — Събрал си разни неща срещу мен, иначе нямаше да си тук. Разбрал си за шибаната дрога, нали?

— Моята работа е да те арестувам, а не да те обвинявам.

— Тук сме насред нищото, човече. Нужна е малко смазка, за да оцелеем. Аз съм градско момче и не си падам по кравите. Много хора са като мен.

— Досието ти е добро, Роджърс, това ще ти помогне. Ако убедиш съдебните заседатели, че е било самозащита, най-вероятно ще бъдеш освободен.

— Не, човече — упорито тръсна глава войникът. — И двамата знаем, че ще ми изпържат задника.

— Ще те попитам нещо, Роджърс — смени тактиката Пулър в опит да свали напрежението. — Колко питиета удари в онзи бар?

— Какво?!

— Прост въпрос. Колко питиета удари?

Роджърс инстинктивно стисна пистолета, а по лявата му буза се плъзна капчица пот.

— Четири бири и един шот „Джим Бийм“ — отговори той, после изведнъж изрева: — Но какво значение има? Ти разиграваш ли ме, задник?

— Не спокойно — отвърна Пулър. — Опитвам се да ти обясня нещо и искам да ме изслушаш. Ще го направиш ли? То е важно за теб.

Млъкна и зачака. Целта му беше да накара Роджърс да мисли. Когато човек мисли, той не натиска спусъка.

— Добре, казвай.

— Изпил си много алкохол.

— Глупости! Мога да изпия два пъти повече и да карам танк.

— Не ти говоря за танк.

— А за какво?

— Като те гледам, тежиш около седемдесет и пет килограма — започна със същия спокоен глас Пулър. — Това означава, че дори при наличие на адреналин нивото на интоксикация в кръвта ти ще бъде около един промил, а вероятно и повече заради шота „Джим Бийм“. А според закона това означава, че си прекалено пиян, за да караш дори мотопед.

— Какво общо има това, по дяволите?

— Алкохолът влияе на двигателните реакции, например прицелването и произвеждането на изстрел. В твоя случай говорим за сериозна деградация на стрелковите умения.

— Абсолютно сигурен съм, че от три метра няма как да не те уцеля! — изръмжа той.

— Ще бъдеш изненадан, Роджърс. Уверявам те, че ще бъдеш много изненадан. По приблизителните ми изчисления ти си изгубил поне двайсет и пет процента от нормалните си умения. От друга страна, моите двигателни реакции и стрелкови умения си остават перфектни. Затова отново ще те помоля да свалиш оръжието. Двайсет и пет процентово влошаване означава, че всичко това няма да свърши добре за теб.

Роджърс натисна спусъка и едновременно с това изкрещя „Ма…“, но не успя да довърши.