Дейвид Балдачи
Бягството (14)

14

— Говорихте ли с Ал Джордан, човека, който е подменил трансформаторите? — попита Пулър, докато крачеха по коридора.

— Да — отвърна Нокс.

— И?

— Какво „и“?

— Той спомена ли нещо, което да привлече вниманието ви?

— Например?

— Например за някакви хора, които са прибрали изгорелите трансформатори.

— Не знам нищо за това.

— А пожелахте ли да ги видите?

— Не.

— Добре.

Тя спря на място и той се принуди да направи същото няколко крачки по-късно.

— Накъде биете, Пулър?

— Задавам въпроси, за да получа смислени отговори.

— Какво имате предвид за трансформаторите?

— Всички мислят, че са били повредени от бурята.

— Но не и вие, така ли?

— Аз не мисля нищо. Но една елементарна проверка на останките от трансформаторите ще покаже дали е била използвана бомба.

— Бомба? — скептично присви очи тя.

— Да, бомба — натърти той. — Не можеш да взривиш нещо, без да разполагаш с няколко съществени неща — експлозив, детонатор, таймер или дистанционно.

— Наясно съм с това. А вие поддържате теорията, че някой е взривил трансформаторите и е блокирал генератора с единствената цел да измъкне брат ви от затвора. — Тя го изгледа намръщено и хладно добави: — Явно сте пропуснали да ме информирате, че си падате по конспиративните теории.

— Вие пък мислите, че бурята се появява отнякъде, прекъсва основното захранване, а допълнителното случайно спира точно по това време. Брат ми само това чака и бърза да се измъкне, въпреки че в затвора нахлува въоръжен отряд на военната полиция, повикан спешно от Форт Левънуърт. И, незнайно как, точно по това време започва стрелба, последвана от силна експлозия. Не станаха ли много съвпаденията? Да не говорим за неидентифицирания труп, който впоследствие откриват в килията му. — Той наклони глава, за да я вижда по-добре, и каза: — От изражението ви личи, че вече сте помислили за това. От което следва, че целият ни разговор до този момент е бил театър от ваша страна.

— Наистина ли, Пулър? Разбирате всичко това от изражението на лицето ми?

— Аз си вадя хляба, като разпитвам хора. Това има пряка връзка с израженията им. Хората може да говорят лъжи, но лицата им ги издават, особено очите им. Както вашите преди малко. Логично е да ви задам и следващия въпрос: какво става тук?

Нокс скръсти ръце, а токчето й нервно зачука по пода.

— Ситуацията е деликатна. Много деликатна.

— Разбирам — пристъпи към нея той. — Но не виждам пречки да я обсъдим по-подробно.

— Текущите ми заповеди изискват да пипам внимателно, докато работя с вас — рече тя. — И точно това възнамерявам да правя.

— Без да добавите нищо повече?

— Не и в момента. Ще отидем ли да хвърлим едно око на регистъра на външните посетители?

Оказа се, че той се поддържа в електронен вариант. Пулър и Нокс получиха достъп до него на един компютърен терминал, разположен в кабинка редом с помещението за свиждане. Пулър реши, че ще се върне най-малко половин година назад, а може би и повече. Седнаха един до друг. Коленете им се допираха заради дългите им крака и тясното пространство в кабинката.

— Редовно сте идвали на свиждане при брат си — обади се след известно време Нокс.

— Имате ли братя и сестри?

— Не.

— Е, в такъв случай едва ли ще ме разберете — каза Пулър.

— Но не виждам някой друг да му е идвал на свиждане — отбеляза тя.

— И аз не виждам.

— И сега какво? В регистъра не са отбелязани други телефонни разговори с външния свят освен с вас.

— Но това не ни предлага цялата история — отбеляза Пулър, заковал очи в екрана.

— В смисъл?

— В смисъл че компютрите показват само това, което някой е вкарал в тях.

След тези думи той се изправи.

— Сега пък къде тръгнахте? — попита тя.

— Мисля да свърша малко работа.

— Каква по-точно?

— Да поговоря с разни хора.

 

 

Това им отне по-голямата част от деня. Наложи се да разговарят с много хора, да сверяват показанията им с офицерите, а след това отново да се връщат при тях за съответните уточнения. Свършиха чак в девет вечерта.

— Гладна ли си? — попита Пулър.

— Да. Закуската беше доста отдавна — каза тя.

— Познаваш ли Левънуърт?

— Не особено добре.

— Аз да. Хайде.

Използваха неговата кола, за да стигнат до едно заведение на главната улица, което предлагаше само пържена храна, а използваната мазнина беше стара колкото сградата, върху чиято фасада пишеше: 1953 г. Поръчаха си вечеря. Пулър поиска една бира, а Нокс се задоволи с чаша чай, натъпкана с лед.

— Тази храна ще означава допълнителни осем километра към сутрешния ми крос — обяви тя.

— Нямаш причина да се притесняваш за фигурата си — отбеляза той и отпи глътка бира. — Какво си тренирала в колежа? Гребане или баскетбол?

— И двете.

— Впечатляващо. В днешно време не се срещат много младежи, които тренират по няколко спорта едновременно.

— Е, това все пак беше преди петнайсет години. А и колежът беше малък. В „Амхърст“ гребането беше на почит.

— „Амхърст“? Страхотно място.

— Вярно е.

— А кой те насочи към армията?

— Майка ми.

— Била е военнослужеща?

— Не тя, баща ми. Стигна до полковник, приключи с кариерата си във Форт Худ.

— В такъв случай защо майка ти?

— Беше убедена, че трябва да правя всичко по-добре от баща ми. Те са разведени.

— Не се разбираш с баща си, а?

— И така може да се каже — каза тя, засмука малко студен чай през сламката си, а след това започна да си играе с книжната й опаковка. — Хвърлих един поглед на твоето досие, разбира се. Баща ти е легенда в армията.

— Така го наричат.

— Истинска легенда.

— И така го наричат.

— Чух, че е в болница за ветерани.

— Да.

— Добре ли е?

Пулър погледна встрани.

— Справя се. Всички остаряваме, нали?

— Ако живеем достатъчно дълго. — Очите й се плъзнаха по белега на врата му. — Фалуджа? — махна към него тя.

— Не, Мосул. Сувенирът от Фалуджа е на глезена ми.

— Аз също бях там, но далече от фронтовата линия. — Поколеба се за момент, после тръсна глава и добави: — Не защото аз исках, а защото армията реши така.

— Чувал съм го и преди — каза Пулър. — Не е твоя вината, че не са те допуснали на фронта.

— И все пак…

— Нещата се променят, при това бързо.

— Те трябва да се променят. Да не забравяме, че живеем в двайсет и първи век.

— Съгласен съм — отвърна той и вдигна бутилката за тост. — Служил съм с жени, които бяха сред най-добрите бойци.

Дочакаха храната си в мълчание. Подновиха разговора едва след като чиниите им бяха опразнени. Пулър отново се върна на причините да са тук.

— Видя ли това, което видях аз по време на разпитите и прегледа на документите? — попита той.

— Първо трябва да ми кажеш какво си видял.

— Да започнем с предположението, че регистърът е точен и аз съм единственият посетител на брат ми през последните шест месеца.

— Окей.

— Ако той действително не се е срещал с външни хора, трябва да погледнем навътре.

— Някой от затвора?

Пулър кимна.

— И друг път се е случвало затворници да получават помощ отвътре.

— Сигурна съм, че ако това се е случило във ФВЗ, то е било прецедент.

— По-скоро безспорен факт, защото някой е хакнал компютърната система. Това е единственият начин вратите да се отворят след спирането на тока.

Заключението му почиваше върху признанието на Макри за вероятно манипулиране на системата.

— Има логика — съгласи се Нокс.

— Трябва да разпитаме всички надзиратели, които са били на смяна в онази нощ.

— Куп народ, не мислиш ли?

Той се облегна назад, видимо недоволен.

— Някаква друга работа ли имаш?

— Не. Какво трябва да търсим?

— Объркани отговори, колебание. Преди това обаче трябва да проверим служебните досиета на всеки от тях с надеждата да изскочи нещо.

— Ще отнеме доста време.

— Не ми пука колко време ще отнеме, Нокс! — раздразнено отвърна той и тупна с длан по масата. — Тази ситуация трябва да бъде изяснена.

— Какво точно означава „изясняването“ за теб? Да заловим брат ти и да го върнем в килията?

— А какво друго би могло да означава? — бавно попита Пулър.

— И аз се чудя — въздъхна Нокс, без да сваля поглед от лицето му. — Но ако е вътрешна работа, тя едва ли е била свършена от един човек. Което вече ми се струва прекалено.

— Не и ако се окаже вярно. Може би картината е много по-голяма, отколкото си представяме.

— А може би не е.

— Информирана ли си къде работеше брат ми?

— В СТРАТКОМ.

— Предполагам, че знаеш какво означава това. Мотив. Враговете на САЩ може да са го отвлекли заради информация, която да бъде използвана срещу нас.

— Вече говориш за шпионаж, Пулър — скептично поклати глава тя. — Къртица във ФВЗ?

— Случайно да имаш друго обяснение? — попита той.

— Не, нямам призна тя.

— Все още не знаем кой е мъртвецът и какво е правил там. Уредих да го видим, но това ще стане утре сутринта.

— Истинска загадка. Как е възможно да проникнеш в затвора и да бъдеш убит там, без никой да забележи?

— Може би е по-лесно, отколкото предполагаш — каза Пулър.

Нокс го погледна въпросително, но той замълча.

— И така, кой ти заповяда да ме наглеждаш? — внезапно смени темата той.

— Никой не ми е заповядал подобни глупости! — остро отвърна тя.

— Шиндлър, Дофри или Райнхарт? — попита той, сякаш не чу възражението й.

Нокс трепна при последното име и изражението й се промени леко.

— Значи генерал-лейтенант Райнхарт — констатира с леко задоволство Пулър. — Трите звезди са напълно достатъчни, за да привлекат вниманието на всеки капитан. Особено ако искаш да стигнеш до по-висок чин от баща си.

— Не знаеш за какво говориш, Пулър. Нещата не стоят така.

Той остави на масата няколко банкноти, покриващи неговата част от сметката.

— Предполагам, че Райнхарт ще поеме вечерята ти — каза той. — Все пак продължаваш да си на служба, нали? — Надигна се и малко по-рязко добави: — Успех!

— Къде отиваш?

— Да си легна.

Нокс замълча за момент, преди да каже:

— Защо ли не ти вярвам?

* * *

Тръгнаха си поотделно. Пулър дори не я попита къде е отседнала. Едва ли бяха в един и същ мотел. В неговия не беше чак толкова претъпкано, че да не я забележи.

Той спря на паркинга, изключи двигателя и се огледа. Наблизо имаше още две коли, които не бяха тук, когато излизаше сутринта.

Доста раздрънкани, регистрирани в други щати. Това не му направи впечатление, защото и неговата кола беше с такива номера. Вероятно мотелът се използваше от хора, които пътуваха във всички посоки и се отбиваха тук за една нощувка. Пулър знаеше, че през Канзас минава доста оживен трафик, тъй като се намираше в центъра на страната.

Той изтича по стълбите към втория етаж, а след това закрачи по външния коридор към стаята си. В следващия миг измъкна пистолета си ЗИГ П228 и уви пръст около спусъка.

Вратата му беше открехната. Отлично помнеше, че сутринта я беше заключил, оставяйки лампата да свети заради котарака.

Мотелът не предлагаше дневно камериерско обслужване. Гостите никога не виждаха персонала, който се появяваше, след като напуснат.

Пулър се приближи странично към вратата, опря гръб на рамката и надникна. Но процепът се оказа твърде тесен, за да види нещо. Побутна вратата с крак, стисна оръжието с две ръце и връхлетя в стаята. Пистолетът му описваше кръгообразни движения — търсеше мишена.

Не откри такава, но видя две неща.

Първото беше Дезо, който се беше свил на кълбо върху леглото. Бавното дишане и лекото помръдване на опашката сочеха, че котаракът му се чувства перфектно.

Но това не можеше да се каже за човека, който лежеше до него.

Пулър провери гардероба, побутна вратата на банята, а след това се изправи пред леглото и погледна надолу.

Бригадният генерал от ВВС Тим Дофри беше мъртъв.