Дейвид Балдачи
Бягството (71)

71

Той се появи в магазина за дрехи малко преди времето за затваряне. Младата жена зад щанда вдигна глава.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя. — Тъкмо се готвех да затварям.

— Аз съм Джон Пулър, човекът, който ви звънна и ви помоли за среща. — Показа й служебната си карта. — Вие сте Одри Ренълдс, нали?

— О, бях забравила — сбърчи чело жената. — Да, аз съм Одри. Дайте ми една секунда, моля.

Отиде до вратата, обърна табелата и превъртя ключа. После се обърна към него.

— Всъщност не знам какво точно да ви кажа…

— Нищо необичайно. Вече говорих с брат ви, а сега искам да разменя няколко думи и с вас. — Пулър погледна отрупаните със стока рафтове. Според него изложените дрехи бяха предназначени за много млади момичета, които изгарят от желание да изглеждат предизвикателно. — Как върви бизнесът?

— Добре — отвърна тя. — Вижте, наистина ли трябва да говорим?

— Важно е.

Одри беше по-ниска от майка си, по-закръглена и набита. Сигурно се е метнала на баща си, прецени той. Кестенявата й коса беше до раменете. Лицето й беше симпатично, но уморено. Цял ден е била на крак, помисли си той.

— Добре — въздъхна Одри. — Но нека седнем. Отзад имам малък офис.

Настаниха се на кръгла масичка.

— Искате ли кафе? — попита тя.

— Не, благодаря.

Одри отиде да напълни чашата си от каната на плота и отново седна срещу него.

— Е, добре, какво искате да знаете?

— Наскоро да сте се виждали с майка си?

Одри отпи една глътка и каза:

— Да, преди около седмица. Вечеряхме заедно.

— За какво си говорихте?

— За най-различни неща. Лични, служебни. Тя ми помага за магазина. Срещаме се периодично и аз й давам отчет.

— Тоест тя е вложила някакви пари?

— Вижте какво, наясно съм, че сте я проверили и знаете, че получи много пари след смъртта на баща ми. Умее да инвестира добре. Не е супербогата, но живее спокойно. Освен това е изключително щедра към мен.

— Магазинът е хубав — каза Пулър.

— Благодаря. Винаги съм мечтала да имам собствен бизнес, освен това се занимавам с моден дизайн. А мама ми помага да реализирам мечтите си.

— Доколкото ми е известно, тя непрекъснато е пътувала в чужбина, докато сте били дете.

— Точно така. Работеше в областта на ядреното разоръжаване. А това е достойна работа, нали?

— О, да. При това много важна. Помните ли нещо, свързано със смъртта на баща ви?

Одри леко се стресна от смяната на темата.

— Защо ми задавате този въпрос? Това беше толкова отдавна.

— Опитвам се да събера максимално количество информация, нищо повече. Знам, че е досадно, но е част от работата ми.

Тя кимна и обхвана чашата си с длани.

— Не помня кой знае какво. Тогава си бях счупила крака и много ме болеше. Освен това беше адска жега. Татко излезе, а после къщата изведнъж се напълни с ченгета и агенти на ФБР. Майка ми се прибра на следващия ден и пое нещата в свои ръце. Както винаги.

— Чували ли сте се с нея след последната ви среща?

— Веднъж-два пъти.

— Какво ви каза?

— Е, това все пак са лични неща — леко сбърчи вежди Одри.

— Добре. Да ви е споменавала за мъж на име Иво Месич или Антон Бок?

— Не.

— Виждали ли сте някога този мъж? — подаде й той една снимка на Бок.

Тя сведе очи към снимката, а Пулър не сваляше очи от лицето й, готов да регистрира и най-малкия признак на разпознаване.

— Не, никога — отвърна Одри и му върна снимката. — Не прилича на американец, а и имената му са странни.

— Той е руснак.

— И твърдите, че майка ми го познава?

— Работили са заедно при преброяването на ядрените бойни глави.

— Искате да кажете, когато си е вършила пряката работа?

— Знаем, че майка ви притежава дървена къщичка в област Рапаханок, Вирджиния.

Тя изглеждаше искрено изненадана.

— За пръв път го чувам.

— А какви други имоти притежава?

— Има един апартамент в ски курорта Уинтъргрийн, близо до Шарлътсвил.

— Адресът?

Тя му го продиктува и той старателно си го записа в тефтера.

— Добре. Друга къща освен тази в Спрингфийлд?

— Не знам за такава.

— А споделяла ли е някога за намеренията си да напусне страната?

— Я стига! — скочи на крака Одри. — Какво става тук, по дяволите?

Пулър затвори бележника и се изправи.

— Съжалявам да го кажа, но майка ви е заподозряна в шпионаж.

— Това са глупости! С какви доказателства разполагате?

— Страхувам се, че не мога да ви кажа.

— Защото нямате доказателства!

— Никой не може да повярва на подобни обвинения срещу родителите си. Но ние я разследваме. Нямаше да съм тук, ако не беше така.

— Не ви вярвам.

Пулър погледна мобилния й телефон на масичката.

— Опитайте се да се свържете с нея.

— Защо?

— Ей така, да й кажете „здрасти“.

— За да прехванете разговора, нали? — подозрително го изгледа тя.

— Не разполагам с нужното оборудване — каза той. — Освен това ще трябва да ви задържа известно време на телефона. Кажете й „здрасти“ и изразете желание да се видите скоро. Това не е проблем, нали?

— Не е, но нямам никакво намерение да й се обаждам — гневно отвърна тя.

— Нещата са сериозни. Не искам да повярвам, че и вие сте замесена по някакъв начин. Предлагам ви помощ, за да останете далече от всичко. Само звъннете на майка си. Става въпрос за нея, не за вас.

Без да сваля очи от лицето му, тя бавно взе телефона и набра някакъв номер.

— Включете високоговорителя, ако обичате — рече той.

Тя го включи и остави телефона на масата. След няколко сигнала „свободно“ се включи гласовата поща. Чул гласа на Ренълдс, Пулър натисна бутона за изключване и каза:

— Моля да ми се обадите в момента, в който се чуете с нея.

Подаде й една от визитките си, която тя взе с видимо нежелание.

— Майка ми не е извършила нищо лошо.

— В такъв случай няма за какво да се тревожи, нали?

По лицето на Одри се затъркаляха сълзи.

— Да знаете, че сте голям мръсник! — изхълца тя. — Появявате се от никъде и ме засипвате с разни гадости. Какво всъщност си въобразявате? — Изглеждаше готова да хвърли чашата с кафе по него.

— Просто ми звъннете, Одри, когато се чуете с нея.

Пулър се обърна, излезе от магазина и потегли обратно към тайната квартира.