Дейвид Балдачи
Бягството (62)

62

Пулър седна зад волана, а Робърт — до него. Нокс се качи отзад и започна да дава инструкции, поглеждайки час по час дисплея на телефона си.

Вече беше доста късно и те напуснаха без затруднения Вашингтон и околностите му. От двете им страни смътно се очертаваха контурите на планината Блу Ридж. Пулър отби от магистралата и колата пое по неравни пътища, които ставаха все по-тесни и по-трудни.

— Колко още има? — попита той.

— Десетина минути. Ще ти кажа кога да спрем и да зарежем колата. Последната част от пътя ще изминем пеша.

— Къде са твоите хора, които я следят?

— Заели са позиция северно и западно от хижата, на стотина метра от нея.

— Колко са? В случай че ни потрябва помощта им.

— Два екипа от по трима души, всичките добре въоръжени.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да ги използваме — обади се Робърт.

Пет минути по-късно Нокс накара Пулър да спре и започна да натиска клавишите, но съобщението отказа да се изпрати. Тя се втренчи в обозначаващата черта, която беше замръзнала насред операцията.

— Тук обхватът е слаб — оплака се тя.

— Нямам сигнал — обяви Пулър, извадил собствения си телефон.

— Аз също — рече Нокс. — Е, все някак ще се справим. Трима сме, а тя е сама.

— Тази мисия е прекалено важна, за да се справим „все някак“ — каза Пулър. — Нуждаем се от сигурна комуникация, ако не искаме да бъдем разделени и елиминирани един по един.

— Ще се държим заедно, докато можем, а след това ще измислим някакъв начин за комуникация.

— Това не ми харесва, Нокс — каза Пулър.

— Нима твърдиш, че винаги си имал перфектни условия по време на бой?

— Не, разбира се. Перфектни условия няма.

— Как тогава си се справял? — попита тя.

— Адаптирал се е — отвърна Робърт. — Както ще се адаптираме и ние. Да вървим.

Слязоха от колата с извадени пистолети. Край този път нямаше къщи. Тесен и доста разбит, той криволичеше нагоре към хълмовете, в подножието на които земята беше плоска като тепсия. Започваше да пада мъгла.

— Не забравяйте думите на самата Ренълдс — обади се Робърт. — Тя разполага с много и различни оръжия и умее да ги използва.

— Най-вече далекобойни спортни пушки с олимпийски калибър — мрачно добави Нокс.

— Значи не бива да й дадем шанс да стреля — заключи Пулър.

Нокс пое първа нагоре по наклона, забила поглед в дисплея на телефона си. Пулър забеляза това и се изравни с нея.

— Запомни координатите и изключи проклетия телефон, Нокс — каза той. — В момента той е като сигнална лампа точно пред гърдите ти.

Тя погледна дисплея за последен път и го изключи.

Когато се изкачиха, Нокс ги поведе надясно през някаква камениста и хлъзгава поляна.

Изминаха още половин километър, после Нокс вдигна ръка и спря. Двамата мъже се изправиха до нея и проследиха посоката, в която сочеше. На около стотина метра на изток се виждаше слаба светлина.

— Това трябва да е хижата, защото наоколо няма други постройки — тихо рече тя.

Пулър внимателно се огледа.

— Какво ще кажеш, младши? — попита брат му.

— Младши? — обърна се да го погледне Нокс. — Така ли те нарича брат ти?

— Той все пак е по-малък от мен и е кръстен на баща ни — поясни Робърт.

— А защо ти не си кръстен на него, след като си първородният син?

— Това не е задължително. Мама ме е кръстила на брат си.

Нокс хвърли кос поглед към Пулър, но замълча. Зает да наблюдава целта, той изобщо не й обърна внимание.

— Боби, според мен достъпът до хижата е открит отвсякъде — каза след известно време той, сякаш за да се разграничи от дискусията с имената. — Земята е равна и не предлага укрития. Не е нужно да си стрелец с олимпийска квалификация, за да улучиш.

— Можем да се възползваме от мъглата и мрака — изтъкна Нокс.

— Ако бях на мястото на Ренълдс, непременно бих изградил някакъв охранителен периметър. В момента, в който се препънем в някаква жица, се превръщаме в лесни мишени. Освен това приборите за нощно виждане нямат никакви проблеми с мъглата. Бас държа, че тя разполага с такива и знае как да ги използва.

— Но все пак не можем да стоим тук до безкрайност — каза Нокс. — Това е по твоята част, Пулър. Представи си, че си в Кандахар и трябва да провериш някаква къща. Как ще постъпиш?

Преди да отговори, той продължи да оглежда околността още две-три минути.

— Е, добре — рече. — Можем да се разделим и да се приближим към хижата от три страни. — Показалецът му се насочи напред. — Това е източната страна, която се намира зад хижата. Според мен трябва да минем от запад, север и юг — тоест отпред и от двата фланга, защото тя инстинктивно би подсигурила тила си.

— На юг от хижата започват стръмни баири — обади се Робърт. — Съмнявам се, че ще очаква гости точно от там.

— В такъв случай да се приближим от юг — каза Нокс.

— Не бива да разчитаме на това — предупреди Пулър. — Тя е в състояние да покрива само една посока разбира се, ако не е събрала цял взвод стрелци… Боби, ти ще опишеш широк кръг и ще дойдеш от юг. Аз ще поема западната страна, тоест директно срещу хижата, а за теб остава северната, Нокс.

— Как ще поддържаме връзка? — попита Робърт. — Моят телефон продължава да няма покритие.

— Ще бъдем достатъчно близо един до друг, за да използваме кратки присветвания с телефоните. Всеки светва по веднъж, след като е заел позиция. После аз светвам два пъти, тоест че съм готов да тръгна към хижата. От този момент нататък отмервате шейсет секунди, след което нападаме.

— Браво — усмихна му се в тъмното Нокс. — Видя ли, че можеш да се адаптираш към полевите условия?

Без да обръща внимание на забележката й, Пулър попита:

— Имаме ли потвърждение, че тя е там?

— Имаме. Колата й е отпред.

— В такъв случай да тръгваме. Снишавате се и напредвате много бавно и предпазливо. Когато стигнете, чакате сигнал от мен. — Погледна часовника си и добави: — Пет минути за заемане на позиция. Боби, надявам се, че това време ще е достатъчно за теб, тъй като имаш да покриваш най-голямото разстояние.

Брат му им обърна гръб и започна да се отдалечава.

— И аз ли да те наричам младши? — закачливо каза Нокс, след като Робърт се стопи в мрака.

— Никой не ме нарича така освен баща ми и брат ми! — навъсено отсече Пулър, помълча малко и добави: — И майка ми навремето. Всъщност баща ми най-често ми казва „командире“.

Усмивката на Нокс се стопи. Тя кимна и се отдалечи.

Пулър отново се огледа. Ситуацията никак не му харесваше. Беше изследвал безброй потенциални бойни зони, изострили инстинктите му до съвършенство. Всичко, свързано с предстоящата операция, изглеждаше проблематично. Разузнаването на мишената беше повърхностно, а сега изгубиха и всички средства за сигурна комуникация. Нямаха представа какво ги очаква в хижата. Нокс обяви, че присъствието на Ренълдс е потвърдено, но той изобщо не беше сигурен в това.

Планът обаче беше налице, силите разгърнати, информацията — такава, каквато бе, също като терена. Той провери оръжието си и тръгна, придържайки се към своята посока. Не след дълго приклекна във високата трева на около петнайсет метра от хижата.

Започна да оглежда постройката под слабата светлина. В една от стаите светеше. Намираше се вляво от входната врата, срещу която беше застанал. Нямаше как да разбере дали е спалня или кухня.

Лексусът на Ренълдс беше паркиран на тясната чакълеста алея, която също беше вляво от вратата. Поне тази част от предварителната информация се оказа вярна. Хижата беше малка, изградена от неодялани греди. Верандата заемаше почти половината от предната стена. Вратата беше груба и небоядисана. Тревогата му нарасна. Това, което виждаше, изобщо не се връзваше с вкуса на Ренълдс. Тя очевидно обичаше изящните неща и разполагаше с достатъчно пари, за да ги колекционира. И изведнъж някаква груба барака насред нищото? Дали беше само място за тайни срещи? Той се съмняваше. А и как така Ренълдс бе допуснала да бъде проследена толкова лесно?

Всичко това изглеждаше подозрително, но те вече бяха готови за изпълнение на задачата. Погледна часовника си и изчака стрелката на секундарника да отмери петата минута. Когато това се случи, той измъкна телефона си и го включи за миг. Секунда по-късно получи отговор — светлинка отдясно, а след това и отляво. Екипът беше на позиция. Веднага започна да отброява шейсетте секунди. На петдесет и осмата вдигна пистолета и мускулите на краката му се стегнаха. На петдесет и деветата се раздвижи, а на шейсетата хукна на зигзаг към входната врата, колкото се може по-приведен.

Лампата в къщата продължаваше да свети. Всичко останало тънеше в мрак. Отпред не помръдваха сенки. Тишината се нарушаваше единствено от бързите стъпки на невидими животни в близката гора. И от туптенето на сърцето му.

В следващия миг се озова на верандата и залепи гръб на стената вляво от входната врата. Ключалката беше съвсем проста. Още нещо, което не се връзваше.

Той се озърна, като не пропусна да огледа и навеса над вратата. Нямаше охранителна камера. По пътя насам не се беше препънал и в скрити кабели. В случай че верандата бе оборудвана с чувствителна на натиск пластина, тя най-вероятно щеше да се окаже свързана с беззвучна аларма.

Огледа вратата, вдигна крак и нанесе силен ритник под бравата. Вратата отлетя назад, а той се стрелна след нея. Пистолетът му описваше бързи, но прецизни полукръгове.

Отляво и отдясно се разнесе трясък на счупени стъкла, последван от стъпки.

Миг по-късно Боби изскочи от коридора вляво.

— При мен е чисто — обяви той.

Тръгнаха надясно.

Миг по-късно екнаха изстрели и те преминаха в спринт.

— Нокс! — изкрещя Пулър.

Отваряха вратите с ритници и проверяваха стаите. Няколко минути по-късно стигнаха до последното помещение в дъното. Вътре светеше, вратата беше открехната. Пулър я побутна, после двамата с Робърт застанаха на прага с готови за стрелба пистолети.

Подът беше посипан със стъкла от счупения прозорец.

Ренълдс седеше в леглото, притиснала с длан окървавеното си рамо.

На крачка от нея стоеше Нокс с насочен в главата й пистолет.

Тя извърна глава да ги погледне.

— Имах късмета да попадна директно в спалнята й — промърмори вместо обяснение тя, после махна с ръка към пистолета, който лежеше на пода. — Успя да го извади и да стреля по мен, но аз май се оказах по-точен стрелец, въпреки че не съм олимпийка… — Нокс махна към дупчицата в стената, а думите й предизвикаха враждебен поглед от страна на Ренълдс.

— Изобщо не съм се съмнявал в това — отвърна с широка усмивка Пулър.

— Искаш ли да й спреш кръвта? Мен никога не ме е бивало в поставянето на турникети.

Пулър прибра пистолета си и пристъпи към Ренълдс, която вдигна глава да го погледне. В очите и се четеше болка.

— Тя се опита да ме убие.

— Трябва да е имала доста основателни причини да го направи.

— Вие нахлухте с взлом в дома ми!

— По същите причини.

— Ще извикам полиция!

— Не и преди да си направила признания — каза твърдо Нокс.

— Ти май наистина си се объркала — стрелна я с поглед Ренълдс. — За какви признания говориш?

— Всичко свърши, Сюзан. Главорезите, които изпрати след Робърт Пулър, бяха обезвредени от брат му. В момента са в ареста и нямаш представа как пеят! Единственият ти шанс за по-лека присъда е да ни сътрудничиш. Но знай, че въпреки това ще идеш в затвора, и то за много дълго време.

Ренълдс спря поглед върху Робърт, който продължаваше да я държи на мушка.

— Наистина трябваше да зарежеш всичко това, Робърт — поклати глава тя.

— Как, след като ти ми изпрати убийци?

— Значи е трябвало да умреш. — Лицето й се сгърчи от болка, дланта и притисна ръката, малко под рамото. По дяволите! Засегнала си и костта!

— Много съжалявам — отвърна Нокс, но в тона й нямаше и капка разкаяние. — По-добре й направи турникет, Пулър. Иначе нашата безценна свидетелка като нищо ще умре от кръвозагуба!

Пулър прибра пистолета в кобура си и седна до Ренълдс. Робърт пъхна своя в колана си и застана до Нокс. — Беше по-лесно, отколкото си мислех каза той.

— Да — отвърна тя.

Пулър запретна ръкава на Ренълдс и се зае да оглежда раната й.

— Младши?

Той се намръщи, тъй като не виждаше добре.

— Къде, по дяволите, е преминал този куршум, Нокс?

— Джон! — изкрещя Робърт.

Брат му се обърна да го погледне.

— Какво става, по…

После изведнъж млъкна.

Пистолетът на брат му вече не беше пъхнат в колана. Намираше се в ръката на партньорката му, насочен право в гърдите му. А дулото на личното оръжие на Вероника Нокс беше притиснато в слепоочието на Робърт.

— Казах ти, че не бива да ми се доверяваш, младши — усмихна се извинително тя.