Дейвид Балдачи
Бягството (57)

57

След като се раздели с Абърнати, Пулър отдели известно време за съставянето на кодиран имейл, в който описваше на брат си всичко, което беше научил от съкрушения адвокат. Дофри е бил гей и някои хора са се възползвали от този факт, за да го превърнат в предател на родината си. И вероятно същите хора го бяха ликвидирали, след като е отказал да продължава тази дейност.

Евентуалната заплаха да ги издаде, е била основателна причина, за да получи куршум в главата. Явно нямаха проблеми да убият когото и да било по всяко време.

Кодираният отговор на брат му дойде бързо.

Пулър го прочете и на лицето му се появи мрачна усмивка.

Непременно трябва да пипнем тези мръсници. Всеки един от тях.

Добре, Боби, съгласен съм. Но как?

Часовете за свиждане в болницата бяха минали, но той беше убеден, че ще направят изключение за него. Спря при едно крайпътно заведение, откъдето излезе с два големи бъргъра, големи порции пържени картофи и огромни чаши кока-кола.

Получил разрешението на охраната пред стаята на Нокс, Пулър открехна вратата и надникна.

Тя лежеше със затворени очи. От ръката й продължаваше да стърчи тръбичка, а мониторът до нея тихо писукаше. Но показанията върху дисплея бяха нормални.

Той седна на стола до леглото й.

— Нокс? — тихо я повика той.

Тя отвори очи.

— На храна ли ми мирише?

— Браво на теб. Случайно да си била хрътка в предишния си живот?

— Тук храната е гадна — отвърна тя. — Ако изобщо може да се нарече храна.

— Все пак е болница. Ако храната е добра, вероятно ще пожелаеш да останеш, нали?

Той извади бъргърите и картофките, подреди ги на малка маса и я приближи към леглото. После го повдигна с механизма, докато Нокс застана в седнало положение.

Тя погледна донесеното и скептично поклати глава.

— Не е здравословната храна, на която си свикнала — виновно рече той. — Няма ядки или обезмаслено сирене. Но си помислих, че…

— Обичам те! — прекъсна го тя.

— Какво?! — стреснато я погледна Пулър.

— Ела да те прегърна.

Той се подчини. Тя уви ръце около него и притисна лице в гърдите му.

— Когато тренирах гребане, постоянно ядях такива храна — каза след известно време тя. — Едва когато пораснах, разбрах, че ако продължавам, ще стана сто и петдесет килограма.

— Хубаво е, че ми споделяш тази малка тайна — усмихна се Пулър.

Тя отхапа огромен залък от бъргъра, отпи голяма глътка кока-кола и вдигна глава да го погледне.

— Ти си като рицар с лъскава броня, дошъл да ме спаси от една крепост, пълна с постни макарони и нещо, което тук наричат месо, но на практика е алуминиево фолио, напръскано с кафява боя.

— Не знам колко е лъскава бронята ми — поклати глава Пулър.

Тя лапна още едно голямо парче и няколко пържени картофа, но успя да кажа:

— Боже, колко е вкусно!

— За да ликвидираш последиците, ще трябва да пробягаш поне петнайсет километра и да направиш двойна тренировка.

— Ще си струва — каза тя и избърса устните си със салфетка. — Дойде само за да ме нахраниш, или има и нещо друго?

— Има, при това много — отговори той и бавно огледа стаята.

— Какво? — проследи погледа му тя.

— Може да се окаже, че тук има повече от четири уши.

Тя се облегна назад, лапна още едно картофче, а след това извади бележник и химикалка от чекмеджето на нощното шкафче.

— Напиши ми всичко, а като го прочета, можеш да го сдъвчеш и глътнеш.

Той кимна и започна да пише. След известно време приключи и й подаде бележника.

Нокс изчете всичко отначало докрай, като от време на време повдигаше вежди. После откъсна листа и му го подаде.

— Ще го изям, след като си довърша бъргъра — каза той и пъхна хартията в джоба си. — Но междувременно…

Измъкна телефона си, отвори музикалния плейър и пусна някаква песен. Мелодичните звуци изпълниха стаята. Той се наведе над нея. Сега вече беше доста по-трудно да ги чуват.

— По дяволите, Пулър — простена тя. — Горкият Дофри! Дори за миг не съм го допускала!

— Сигурно. Сега вече имаме и мотива.

— Същата сложна ситуация като при Найлс Робинсън. Каквото и да направиш, ще загубиш играта.

— Е, това не се отнася до Ренълдс.

— Да, тя е избирала така, че винаги да печели.

— Вероятно са ликвидирали Дофри, защото с отказал да продължава дейността си в тяхна полза. Освен това е изразил желание да напусне армията нещо, което не са можели да му позволят.

— И аз виждам нещата така.

Тя неспокойно се размърда на възглавницата.

— Какво? — внимателно я погледна той.

— Обещай, че няма да се ядосаш.

Пулър стреснато я погледна, после чертите му бавно омекнаха.

— Ти за малко не загина. Как бих могъл да ти се ядосам?

— Не знам. Затова питам.

— Добре, обещавам.

— Струва ми се, че знам защо са набелязали брат ти. И защо точно в онзи определен момент. Май започваш да мислиш, че прибърза с обещанието си, а? — нервно го погледна тя.

— Стига, Нокс. Просто говори!

— Получихме предупреждение за брат ти.

— Какво?! — изгледа я с каменно лице Пулър. — Предупредили са ви за брат ми?

— Да.

— Кои всъщност сте „вие“?

— УРС. Управлението за разузнаване и сигурност.

— Кой беше автор на предупреждението?

— Не знаем. Беше анонимно.

Пулър вдиша. Беше на прага да избухне. Нокс, изглежда, усети това, защото се умълча.

— Какво конкретно пишеше в него? — попита той. Гласът му беше напрегнат, но под контрол.

— Че Робърт Пулър е бил натопен и Министерството на отбраната трябва да разгледа случая му крайно внимателно.

— Кога се случи това?

— Преди около четири месеца. Затова споменах и избора на времето.

— Преди четири месеца! — избухна най-после Пулър. — А ти ми казваш едва сега?! Защо, Нокс, да те вземат мътните?

В следващия миг й обърна гръб и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания.

— Извинявай — рече. — Сега не е нито времето, нито мястото. Много съжалявам.

Нокс сложи ръка на рамото му и леко го притегли към себе си.

— Погледни ме, Пулър. Моля те!

Той се обърна.

Тя трепереше. Изглеждаше малка и безпомощна в болничното легло.

— Заслужавам всичко, с което би ме нарекъл — прошепна. — Можеш да ми крещиш, да ме ругаеш и дори да ме удариш. Ще го приема.

— Няма да направя нищо подобно.

— Знам, че трябваше да ти кажа по-рано. Но не го направих. Това е нещо като болест за мен… Просто не мога да казвам истината на хората…

Тя произнесе последното изречение почти шепнешком. Може би защото не вярваше, че е направила подобно признание. Пред него. Пред себе си.

Пулър се облегна назад и каза:

— Да забравим кога реши да ми кажеш и да се фокусираме върху нещо друго. Четири месеца? Със сигурност това време им е трябвало да подготвят удара срещу брат ми. Въпросът е откъде са били сигурни, че вие наистина ще концентрирате вниманието си върху Боби?

— Отговорът е очевиден — притеснено отвърна тя. — Явно в УРС има къртица, макар и да изглежда невероятно. Ако си спомняш, аз вече ти намекнах за подобна възможност.

— Значи това е била причината да те включат в разследването — погледна я замислено той. — А не само да ме държиш под око.

— Така е.

— Е, нямаше да е зле, ако го бях научил по-рано — отбеляза Пулър.

— Трябваше да ти кажа — рече тя със зачервено от притеснение лице. — Знам, че правеше всичко възможно, за да откриеш катализатора. Но си мълчах.

— Разбира се, че не съм доволен, Нокс. Но всичко това вече е минало.

Върху лицето й се изписа облекчение.

— Може би вече знаем и кой е анонимният автор на писмото до вас — добави той.

— Кой?

— Найлс Робинсън.

— Защо?

— Аз също имам своите тайни, Нокс — отвърна Пулър, без да отмества очи от лицето й.

Тя замълча — очевидно си даваше сметка, че не е в позиция да го притиска.

А той беше все по-склонен да вярва, че Робинсън е имал предвид именно това, когато е споделил с Боби, че възнамерява да оправи нещата. Резултатът е бил решението му да предупреди УРС, макар и анонимно.

— Някаква идея кой може да е къртицата?

— Не. Но това е човек, който пречи на абсолютно всичко, което вършим. При това без да сме сигурни, че то ще ни доведе до някъде.

— Разбирам.

— А и изобщо не допуснахме, че ще се опитат да ликвидират брат ти. Иначе щяхме да вземем някакви мерки за сигурността му.

— Вярвам ти.

— Именно това нападение ни помогна да осъзнаем, че имаме проблем в собствените си редици. Тоест изтичането на информация е дошло от нас. — Нокс завъртя между пръстите си последното картофче, помълча и попита: — На всички жени ли предлагаш подобна храна?

— Не съм имал връзка с чак толкова много.

— Малко ми е трудно да го повярвам.

— На това специално отношение се радват единствено жените в болнично легло, пострадали при експлозия.

Тя си позволи една бледа усмивка, а картофчето изчезна в устата й.

— Съжалявам, че не ти казах навреме.

— Ясно е, че си шпионин по душа. А те не обичат да споделят. — Забелязал лакомия поглед, с който Нокс гледаше недокосната купчина с картофи пред него, той побърза да добави: — А сега си довърши бъргъра, но без да посягаш към моите картофи!