Дейвид Балдачи
Бягството (56)

56

Апартаментът на Тим Дофри се намираше в един от модерните небостъргачи на Пентагон Сити. Ерген и без деца, той бе изцяло отдаден на военната си кариера. Сградата се охраняваше и Пулър беше спрян във фоайето от униформен портиер, който разгледа документите му и поклати глава.

— Не мога да ви пусна горе, сър. Нали знаете какво се случи с генерал Дофри?

— Това е причината да съм тук. Аз разследвам убийството му.

Портиерът отново сведе очи към документите.

— Но вие служите в СВ, а той беше във ВВС.

— Генералът беше участник в обща разузнавателна операция на всички родове войски — отвърна Пулър, замълча за момент, наклони глава към портиера и тихо добави: — Изключително важна за националната сигурност.

Човекът нервно погледна към асансьорите.

— В такъв случай май не трябваше да го пускам горе — каза той.

— Кого? — остро попита Пулър.

— Приятеля на генерал Дофри.

— Този приятел има ли си име?

— Чарлс Абърнати.

— И какво търси там?

— Прибира някакви неща.

— Не разбирам — учудено го изгледа Пулър. — Пускате някакъв приятел в апартамента на Дофри, но на мен ми създавате трудности!

— Всъщност той живее там от време на време. Заедно с генерал Дофри.

— Но апартаментът е собственост на Дофри, нали?

— Фактически се води на една корпорация, в която работи господин Абърнати. Той има право да идва и да си отива, когато пожелае. На практика е тук доста по-често от генерал Дофри.

Пулър хвърли поглед към асансьорите и сведе очи към табелката с името на портиера.

— Вижте какво, полицай Хейнс — започна той.

— Аз не съм истински полицай, а само охрана. Можете да ме наричате Хейни.

— Добре, Хейни. Не искам да създавам проблеми на никого, но един генерал от ВВС е убит при много подозрителни обстоятелства. В същото време горе има някакъв негов приятел. Не мисля, че това е позволено.

Хейнс ставаше все по-нервен.

— Трябва да се кача в апартамента и да проверя какво точно прави този човек. Искам да спася всички евентуални улики — продължи Пулър. — Предполагам, че полицията вече е била тук.

— Не знам, може би са идвали, докато не съм бил на смяна. Длъжни сме да записваме всички посетители, но някои колеги не го правят.

— Значи проверката ми е още по-належаща. Става въпрос за националната сигурност, Хейни, а тя не е игра. И така, как възнамерявате да постъпите?

Хейни откачи един ключ от таблото зад гърба си.

— Последвайте ме, сър.

Спряха пред асансьорите и портиерът използва магнитната си карта да повика един от тях.

— Номер деветстотин четирийсет и пет — подаде му ключа той. — С това няма да имате никакви проблеми да отворите.

— Благодаря — каза Пулър и пое ключа.

— На вашите услуги, сър — отвърна Хейни и сковано отдаде чест само миг преди вратата да се затвори.

Пулър стигна до деветия етаж и забърза към апартамента на Дофри. В едната си ръка стискаше ключа, а другата лежеше върху ръкохватката на служебния ЗИГ П228. Спря пред вратата, огледа пустия коридор в двете посоки и притисна ухо към солидната врата. Не долови нищо, освен монотонното бръмчене на климатичната инсталация.

Пъхна ключа в ключалката, превъртя го и побутна вратата. Едновременно с това измъкна и пистолета си. После затвори след себе си, приклекна и се ослуша.

Нищо.

Огледа се. Остана изненадан от просторния апартамент, подреден с отличен вкус. Всяка вещ подхождаше на останалите. Не можеше да повярва, че това изтънчено обзавеждане е дело на един отдаден на кариерата си генерал.

Без да се изправя, той направи една предпазлива крачка напред. Първата му мисъл беше да извести за присъствието си, но някакво вътрешно чувство го възпря. Ако този мъж бе съзаклятник на Дофри, може би щеше да изпадне в паника и да започне да стреля — точно както беше постъпила Макри при появата на Нокс. Той нямаше проблеми да използва оръжието си, но предпочиташе да не го прави. Като всеки разумен боец.

Прекоси кухнята, която беше достойна за всеки майстор готвач. В дневната краката му потънаха в дебел килим, а очите му бяха привлечени от уникалните картини по стените и изящните скулптури, положени върху стилни пиедестали.

В библиотеката от масивен махагон бяха подредени книги с кожена подвързия. Мебелите изглеждаха сравнително нови, но очевидно бяха добре поддържани антики, изработени от дърво, хром, камък и бронз. Изглеждаха много скъпи. Прекалено скъпи дори за финансовите възможности на генерал. Дали и Дофри не беше станал предател заради пари, също като Ренълдс?

Той долови някакъв шум и светкавично се приведе. Насочил пистолета надолу, предпазливо тръгна по коридора, водещ към източника на шума. Внимаваше да не застане точно пред вратата, която се виждаше в дъното.

Шумът се усили и стана по-отчетлив.

Пулър спря встрани от вратата и реши да надникне.

Оказа се, че стаята зад нея е спалня, в която имаше човек.

Второто надникване го увери, че това наистина е така. Мъжът седеше на леглото с наведена глава. В ръцете си държеше нещо.

Веднага му стана ясно, че мъжът плаче.

Промъкна се в стаята и прибра пистолета, тъй като непознатият очевидно не беше въоръжен.

— Господин Абърнати? — каза той, без да отлепя длан от ръкохватката на оръжието си.

Мъжът стреснато подскочи и изпусна това, което държеше в ръце. Ако не беше дебелият килим, то със сигурност щеше да се счупи.

— Кой сте вие? — попита с несигурен глас той.

Беше слаб, най-много седемдесет килограма, и не по-висок от метър и седемдесет с обувките. Беше облечен със син панталон и щампована риза. От джоба на спортното му сако се подаваше кърпичка в същите цветове, а на лявата му китка имаше часовник „Таг Хойер“. Изтънялата му коса беше сресана от ръката на професионалист. Беше гладко избръснат, а очите му бяха зачервени.

Пулър му подаде служебните си документи.

— Аз съм старши армейски следовател Джон Пулър от Седемстотин и първи отряд на ОКР — представи се той.

Мъжът стрелна с поглед служебната му карта, но явно не регистрира значението й.

— Предполагам, че сте тук заради Тим — глухо рече той.

— Да — каза Пулър. — Генерал Дофри.

— Убиха го.

— Знам това. А вие откъде познавате генерала?

— Бяхме приятели — отвърна Абърнати, избягвайки погледа му. — Много близки приятели.

— Разбрах, че двамата сте били съсобственици на този апартамент.

Абърнати явно се изненада.

— Портиерът на входа ми каза — поясни Пулър. — Това било причината да ви пусне тук.

Абърнати кимна, наведе се и вдигна рамкираната снимка, която беше изпуснал.

— Може ли? — попита Пулър и пристъпи крачка напред.

— Е, вече няма никакво значение — сви рамене човекът и му я подаде.

Снимката беше на прегърнатите Дофри и Абърнати. Изглеждаха щастливи и спокойни. Като влюбена двойка.

— Предполагам, че наистина сте били близки — погледна го с поглед Пулър.

— Нека престанем да увъртаме, става ли? — отвърна с вяла усмивка мъжът. — Приключих с недомлъвките. Бяхме много повече от приятели.

— Разбирам.

— Надявам се, че разбирате и защо нашата връзка трябваше да бъде дискретна.

— Забраната за служба на хора с хомосексуална ориентация в армията вече е отменена, сър — каза Пулър.

— Така ли? — скептично попита Абърнати. — Но за генерал с една звезда, който се стреми към върха, тя е като окови около глезените. Вие сте военен и отлично съзнавате това. Колко висши офицери открито са признали ориентацията си?

— Сещам се само за един. Преди две години повишиха един резервист от пехотата до бригаден генерал.

— Беше жена — отвърна Абърнати. — О, не ме разбирайте погрешно. Аз наистина се радвах за нея. Много се радвах. Но не си спомням някой мъж да се е включил в този гей парад.

— Все още не, сър — каза Пулър.

— И вероятно никога.

— Значи генерал Дофри и вие, така ли? Можете ли да ми кажете нещо за съвместния си живот?

— Защо? — сопна се Абърнати, но бързо се успокои. — Извинете, беше грубо от моя страна, но преживявам много труден момент.

— Напълно ви разбирам, сър. Никой няма да научи за това, което бихте споделили с мен. Питам ви само защото то би помогнало на разследването ми.

Абърнати разтърка очи и седна на един стол.

— Бяхме заедно около десет години — започна той. — Десет прекрасни години. Но всичко беше много дискретно. Дори този апартамент закупихме на името на фирма. Не се показвахме заедно на публични места. А сега, когато Тим е мъртъв, аз няма да получа парична компенсация като негов партньор. Разбира се, това изобщо не ме интересува, тъй като работя в голяма адвокатска кантора и печеля достатъчно. Много повече, отколкото би могъл да изкара Тим. Платих повечето вещи тук, сам направих дизайна. Ще ви призная, че никога не съм искал да бъда адвокат. Мечтаех да стана вторият Ралф Лорън. За съжаление, животът невинаги се развива така, както искаме. — Очите му се сведоха към пода. — Но в случая става въпрос за принципи. Аз нямам никакви права. Дори не мога да присъствам на погребението му в Арлингтън, няма да ми дадат знаме. То ще бъде връчено на родителите му, въпреки че от години не са имали нищо общо с него. Помагах му да пише речите си, да се подготвя за всяко следващо повишение. Готвех, грижех се за него, когато беше болен. Но и той правеше много за мен. Ходехме заедно на почивка, но винаги пристигахме на избраното място поотделно. И така го напускахме. Когато хората се интересуваха от моето присъствие, отговаряхме, че съм негов стар приятел. — В гласа му се долавяше горчивина. — Стар приятел!

— Разбирам колко ви е било трудно — каза Пулър.

— Все пак живеем в две хиляди и четиринайсета, а не в хиляда деветстотин и четиринайсета! — каза Абърнати. — Струва ми се напълно безсмислено други хора да диктуват кого да обичам открито и кого не! Това е унизително!

Пулър му върна снимката и се огледа.

— Дойдохте да си приберете някои неща, така ли?

— Имате предвид компрометиращи неща? Е, да. Докато Тим беше жив, никога не съм си позволявал да го злепоставям по някакъв начин. Още по-малко сега, когато вече го няма. Много го обичах.

— Сигурен съм, че той би оценил това.

— Имате ли някакъв напредък в търсенето на убиеца? — погледна го изпитателно Абърнати. — Моля ви, кажете „да“, защото Тим беше най-милият мъж на света. Носеше униформа, но беше изключително деликатен човек.

— Мисля, че е въпрос на време — отвърна Пулър. — Обещавам ви, че ще направя всичко по силите си, за да открия и заловя убиеца.

— Благодаря. Вярвам ви.

— Бихте ли отговорили на още няколко въпроса?

— Какви например?

— Забелязахте ли някаква промяна в поведението на генерал Дофри напоследък?

— В смисъл?

— Например да е станал по-нервен? Имахте ли чувството, че крие нещо от вас?

Абърнати закима още преди Пулър да довърши въпроса.

— Да, точно така, ей богу! — рече той. — Постоянно го питах какво не е наред, но той не ми казваше. Просто не беше на себе си. Отначало помислих, че си е намерил някой друг. Но не беше това. Бих го усетил. Така и не успях да преодолея стената, която беше издигнал около себе си. Бях свикнал, че трябва да пази в тайна подробности по своята работа. Това беше нормално.

— Но ставаше въпрос за нещо друго, така ли?

— Именно. Служебните му тайни бяха в реда на нещата, но тези, другите, ми приличаха на виновни тайни. Неща, от които се срамуваше и които нямаха нищо общо с работата му.

— Да е споменавал за някакъв инцидент, довел до тази промяна? Някакви имена?

— Не. Само веднъж каза, че запазването на нашата връзка в тайна ще струва скъпо. Дори прекалено скъпо.

— Интересен избор на думи — отбеляза Пулър. — Спомняте ли си кога горе-долу започна тази необичайна тайнственост?

— Да, защото тогава имахме доста ожесточен спор. Току-що го бяха назначили на служба в СТРАТКОМ. В някакво негово подразделение.

— РНП? — попита Пулър.

— Точно така, РНП. Местоработата му беше във военновъздушната база „Болинг“ в Анакостия, която, слава богу, се намира съвсем наблизо. Преди това работеше в Луизиана, а преди години в Северна Дакота, където населението на най-близкия град наброяваше по-малко хора, отколкото живеят в тази сграда.

— За какво спорите?

— Той винаги твърдеше, че би искал да направи по-различна кариера във ВВС. Това ме накара да си помисля, че е решил да отхвърли текущата оферта и да поеме по пътя, който го привличаше. Тим беше изключително умен мъж. Много хора го искаха на служба при тях.

— Но той промени решението си?

— Останах с чувството, че някой друг го е променил вместо него. И той замина за новото място.

— Това се случи преди около две години, така ли?

— Малко повече.

— Спомена ли пред вас името на офицера, чието място е заел?

— Не, никога. Много добре разбирах, че не обича работата си в РНП. Пътуваше непрекъснато, срещаше се с хора на отдалечени места.

— Той ли ви го каза?

— Да. Без никакви подробности, разбира се. Но усещах силното му желание да сподели с някого.

— Каза ли ви нещо друго?

— Да. Нещо много странно на фона на поведението му преди това.

Пулър го погледна очаквателно.

— Не много отдавна сподели с мен, че иска да напусне армията — каза Абърнати.

— Защо?

— Каза, че нещата са станали прекалено сложни и той вече не харесва това, което върши.

— Предложи ли някакво обяснение за внезапното си недоволство от работата?

— Не. В момента, в който го попитах за подробности, Тим смени темата.

Пулър му подаде визитка с молбата да се обади, ако си спомни още нещо, после се сбогува. Абърнати остана сам със снимката на човека, когато беше обичал и за когото скърбеше.

Докато слизаше с асансьора, Пулър мислеше, че най-сетне е разбрал как са принудили Тим Дофри да стане предател.