Дейвид Балдачи
Бягството (51)

51

Двама униформени охранители ги спряха малко преди да стигнат до изхода на сградата.

— Господин Пулър? Агент Нокс? — попита единият от тях с нашивки на сержант върху камуфлажната униформа.

— Да?

— Господин Картър желае да ви види.

Донован Картър ги очакваше в малката заседателна зала, свързана с кабинета му. С него имаше още един човек на средна възраст, с гъста руса коса и пронизващи зелени очи. Подобно на Картър, той също носеше тъмносин костюм с бяла риза и раирана вратовръзка в убити тонове.

— Това е Блеър Съливан — представи го Картър. — Началник на нашия отдел за вътрешна сигурност.

Мъжът кимна, но запази мълчание.

— След снощния ни разговор… — започна Картър и млъкна, забелязал предупредителния поглед на Пулър. — Всичко е наред, господин Пулър. Включих господин Съливан в кръга на посветените, защото само той може да проследи нещата, които ме интересуват.

Съливан скръсти ръце пред гърдите си и направи всичко възможно да не гледа новодошлите.

Картър разгърна папката, която лежеше на бюрото му.

— Да започнем с финансовото състояние на Сюзан Ренълдс. Не знаех, че съпругът и е бил агент на ФБР, убит преди много години.

— Според нея го е блъснала кола — каза Пулър. — Убиецът така и не бил открит.

Картър погледна към Съливан, който пое нещата в свои ръце.

— Адам Ренълдс е имал застраховка живот за два милиона долара — обяви той.

— Защо толкова голяма? — вдигна вежди Пулър.

— Бил е агент на ФБР, имали са две малки деца. Подобна застраховка е имала и госпожа Ренълдс, тъй като често е пътувала извън страната по задачи на правителството. Вноските са били плащани редовно. Госпожа Ренълдс е получила парите от застраховката на мъжа си, с част от които е платила някои свои дългове, а останалите е инвестирала на името на децата. При това толкова добре, че самият аз бих потърсил финансови съвети от нея. Излишно е да добавям, че с течение на годините тези пари непрекъснато са се увеличавали.

Човекът млъкна и погледна Пулър.

— А картината на Хуан Миро в библиотеката й? — попита Нокс.

— Наистина е Миро, но част от ограничена серия подписани литографии. Разбира се, аз не бих могъл да си я позволя, но госпожа Ренълдс я е купила доста изгодно преди години. Въпросната покупка е надлежно отразена в данъчната и декларация.

— Извинявам се, че по време на разговора ни снощи нямах понятие за всичко това — обади се Картър.

— Вие ръководите организация с хиляди служители, сър — рече Съливан. — Няма как да сте запознат в детайли с финансовото състояние на всеки един от тях. Това е моя работа.

— А Найлс Робинсън?

— Той не е служител на АОЗС — отсече Съливан. — Господин Картър ме запозна с вашите съмнения, но според мен трябва да проверите в последната му месторабота. — Кратка пауза, после: — Господин Картър сподели с мен това, което сте му казали за него. Аз също съм баща на дете със сериозни здравословни проблеми и мога да ви уверя, че всеки родител би направил всичко възможно за здравето на детето си. Няма да се изненадам, ако се окаже, че господин Робинсън е теглил всевъзможни кредити, за да спаси детето си. И тук трябва да добавя, че съм отвратен от вашето прибързано заключение, че човек може да предаде родината си по такъв начин.

— Аз не правя прибързани заключения, господин Съливан — отговори Пулър. — Аз разследвам нещата.

— Добре, разследвайте ги, но в друга посока. Сюзан Ренълдс е уважаван член на нашия екип и, доколкото успях да установя, без никакви петна в биографията. — Съливан направи поредната пауза. — Но вашият брат едва ли може да каже същото за себе си, нали? Интересно е как обвинявате в държавна измяна наш колега, докато собствената ви плът и кръв не само е избягал от затвора, но е извършил и убийство! Не ви ли е срам? — При тези думи той се надигна и сякаш се готвеше да нападне Пулър, независимо, че той тежеше с трийсет килограма повече от него и беше една педя по-висок.

— Дръж се прилично, Съливан! — рязко каза Картър.

Съливан се тръшна на стола, скръсти ръце пред гърдите си и погледна встрани.

— Извинявам се за думите и поведението на колегата си — каза Картър. — Не бива да даваме воля на емоциите си. — Той извърна глава към подчинения си и избоботи: — По-късно ще се разправяме. — После отново погледна към Пулър. — Същевременно трябва да призная, че намирам за напълно приемливи заключенията му относно Сюзан Ренълдс. При нея всичко изглежда наред и аз лично се уверих в това.

— В такъв случай можем само да ви благодарим, сър — обяви Нокс, надигна се и подръпна ръкава на Пулър.

Той обаче остана на мястото си, вперил очи в Съливан, който в крайна сметка се принуди да погледне в неговата посока, но веднага отмести очи.

Напуснаха кабинета на Картър и бяха изпратени до изхода.

— Първо Ренълдс, а сега и това! — мрачно каза Нокс, когато се озоваха под открито небе. — Мислиш ли, че Съливан също е замесен? Държеше се като психар!

Пулър поклати глава и извади ключовете на колата.

— Не, надникнал е в досието и е открил каквото му трябва. Ако действително има болно дете, със сигурност ме мисли за мръсник. Разбирам и отношението му към брат ми.

— А Картър? — попита тя.

— Не знам, Нокс — отвърна с известно закъснение Пулър.

— Ще ти кажа само едно — процеди тя. — Миро в библиотеката й не е никаква литография, а стопроцентов оригинал!

— Бъди сигурна, че вече го няма, оригинал или не…

— Предполагам — мрачно се съгласи Нокс.

— Но въпреки всичко съм принуден да призная, че сбърках за Ренълдс.

— Какво?! Нима вече мислиш, че е невинна?

— Не, мисля, че тя е много по-опасна и по-умна, отколкото допусках. Току-що ми нанесе здрав ритник в задника.

— Тя излъга за брат ти, а кръвната и проба е показала наличието на приспивателно. Изобщо не е стигнала до пистолета, за да го изплаши. На по-късен етап бихме могли да използваме това срещу нея.

— Бъди сигурна, че и за него има готово обяснение, Нокс — поклати глава Пулър.

— Предполагам, че си прав. Но не можем да я оставим да победи!

— Няма да победи, но и на нас няма да ни е лесно.

— Ех, ако разполагахме с нещо срещу нея! — гневно възкликна Нокс и погледна партньора си, който очевидно не я слушаше. — За какво си се замислил?

— Май съм пропуснал нещо — отвърна той.

— Какво си пропуснал? Къде?

— Тъкмо там е работата, че не знам къде. Но нещо ми остана неизяснено… Просто не знам какво.

— Е, това характеризира цялото ни разследване, нали? — мрачно изсумтя тя. — Просто не знаем.