Дейвид Балдачи
Бягството (45)

45

Джон Пулър отвори писмото на баща си едва след като се прибра в стаята си. Седна на стола и го прочете, а след това още веднъж. Накрая, като всеки прилежен боец, го прочете още два пъти.

Остави телефона и се втренчи в отсрещната стена. Никога досега не беше си представял, че баща му може да бъде толкова убедителен в писменото слово. Той умееше да издава заповеди като никой друг — кратки, без никакви възможности за погрешна интерпретация. Истински Юлисис Грант на своето поколение. Но писмото до военния съд беше нещо съвсем различно. Страстно, убедително. Толкова необичайно, колкото и неочаквано.

Пулър никога не беше имал възможност да опознае тази страна от характера на баща си. Както и всички останали, включително брат му. Най-вече брат му. Баща им никога не прости на Джон, че се е отказал от офицерска кариера, но Робърт, в качеството си на офицер, изпита на гърба си цялата му злоба. Джон беше само един прост боец с пушка, чието място беше в окопите. Беше се сражавал за страната си и беше получил своите рани. В очите на баща си той беше обикновен войник, син на войник. Но отношението към Робърт беше по-различно. Баща им го наричаше „авиатор, превърнал се в машинописка“.

Но в това писмо Джон Пулър-старши беше опитал да открие най-подходящите думи, които биха убедили военния съд да даде на сина му възможност за живот вместо сигурна смърт. За целта беше използвал фрази, които Джон никога не беше чувал от неговата уста. Сякаш ставаше въпрос за две абсолютно различни личности. Но тези думи бяха там, изписани върху хартията с едрия почерк на стария генерал. За Пулър си оставаше пълна загадка как е успял да го постигне, докато болестта бавно, но неумолимо разяждаше мозъка му.

Прибра телефона в джоба си и започна да си събира багажа. Няколко минути по-късно освободи стаята и слезе при Нокс, която го чакаше във фоайето. Веднага забеляза умореното изражение върху зачервеното й лице.

— Май си ходила да тичаш, докато бях горе, а?

— Откъде разбра?

— Очите и лицето ти са зачервени.

— Може би съм пипнала нещо. Алергична съм към полени, а и спах само три часа.

— Ясно — каза той, докато крачеха към колата.

— Ще се оправя забързано го увери тя. Взех си лекарството. За него отскочих до аптеката преди малко.

— В такъв случай ще карам аз, а ти ще си почиваш.

— Благодаря ти.

Натовариха багажа и тръгнаха. От плътните тъмни облаци заваля ситен дъжд.

— Най-доброто време за спане. Слушаш как капките барабанят по покрива и неусетно се унасяш.

— Аха — промърмори тя, придърпа якето върху себе си и се облегна назад. — Впрочем къде отиваме?

— Обратно във Вашингтон.

— Защо?

— А защо не? Нима вече ти е домъчняло за Канзас?

— Никак. Според мен там направихме всичко, което можахме.

— Е, аз все пак трябва да се върна — каза той. — Да си прибера котарака.

— Още не мога да повярвам, че имаш домашен любимец. И то котарак. Същият, който най-невъзмутимо се протягаше до мъртвия Дофри, сякаш нищо особено не се е случило.

— Дезо не се поддава на напрежението, освен това е лесен за гледане, няма претенции — каза Пулър.

— Като собственика си?

— Може би затова се разбираме чудесно.

— Доста път ни чака до Вашингтон.

— Това не е проблем. Аз ще карам през цялото време, защото така мисля най-добре.

— Какво ни води там?

— Най-напред трябва да разберем повече за случилото се с Найлс Робинсън.

— Това звучи като план — каза тя и затвори очи.

Пулър излезе на магистралата и настъпи газта.

— Спиш ли вече, Нокс?

— Не. Още не.

— Извинявай.

— Какво щеше да ме питаш?

— Имаш ли врагове?

— Че кой няма?

— Имах предвид личен враг.

— Не мисля — отвърна тя и отлепи гръб от облегалката. — Защо питаш?

Пръстите на Пулър леко забарабаниха по кормилото. Гледаше право напред.

— Получих един есемес.

— За какво?

— За теб.

— Какво за мен?

— Че не си тази, за която се представяш, и че не бива да ти се доверявам.

Нокс погледна встрани.

— От кого е този есемес?

— Не знам. Набрах номера, но никой не вдигна. Ще се опитам да го проследя, но предполагам, че ще се окаже телефон с предплатени минути. Всъщност бих се изненадал, ако не е така.

— Значи затова беше толкова кисел цялата сутрин?

— Да.

— Вярваш ли на предупреждението, въпреки че не знаеш кой ти го е изпратил?

— Вече не знам на какво да вярвам.

— Глупости! Разбира се, че си повярвал. Въпреки нападението на онази уличка, където и двамата за малко не бяхме убити.

— Ако съм повярвал, щях да предприема нещо. И изобщо не бих ти казал за есемеса, по дяволите!

— Но не го направи веднага, нали?

— Никой не е съвършен — сви рамене той.

Нокс кръстоса ръце и се облегна назад.

— Аз със сигурност не съм — обяви тя.

— Какво те тревожи? Разполагам с достатъчно време, за да те изслушам.

— Нямам какво да ти кажа.

Изминаха няколко километра в мълчание.

— Може би някога ще мога.

— Това е добре.

— Есемесът вероятно ще се окаже верен. Не съм такава, за каквато се представям.

— Есемесът няма значение — каза Пулър. — И с него, и без него никога не съм допускал, че си тази, за която се представяш, Нокс.

Тя го стрелна с поглед.

— Но тогава защо…

— Да оставим нещата такива, каквито са — прекъсна я той. — Поне засега.

— Не те разбирам. В момента, в който си помисля, че съм те разгадала, ти ми свиваш поредния номер.

— Нали сама каза, че съм предвидим?

— Вече започвам да разбирам, че не си. Поне не напълно.

— Добрият боец никога не спира да се учи.

— Тя отново се отпусна на седалката и затвори очи. Прочете ли писмото на баща си?

— Да.

— И?

— Помогна ми да проумея, че никой от нас не е този, за който се представя. А сега поспи. Ще те събудя, когато пристигнем.

Няколко минути по-късно дишането й стана равномерно, а ръцете й се плъзнаха встрани от тялото.

Дъждът се усили, вятърът също. Това принуди Пулър да стисне волана с две ръце.

Когато най-лошата част премина, умът плавно разпредели вниманието му между шофирането в условията на буря и писмото на баща му.

Може би имаше някаква надежда, ако Пулър-старши действително е вярвал в това, което беше написал.

Много му се искаше брат му да беше прочел тези думи.