Дейвид Балдачи
Бягството (42)

42

Точно в седем на другия ден Нокс и Пулър слязоха на закуска в хотелския ресторант. През прозорците, които гледаха към улицата, нахлуваше ярка слънчева светлина. По тротоарите бързаха хора, платното беше задръстено от коли. Струваше им се абсурдно, че някой се е опитал да ги убие на няколко метра от тук.

— Трябва да ти кажа, че ми беше трудно да заспя през тези три часа, които ни останаха от нощта — сподели Нокс.

— Защо?

— Застрелях човек. За теб това може да е рутинно нещо, но не и за мен.

— Да застреляш човек никога не е рутинно нещо. Надявам се, че поне за мен никога няма да стане такова.

— Съгласна съм. Трябва да сме изнервили някои хора, а това си е успех.

— Покрихме огромен периметър, но все още ни липсват отговори, Нокс — поклати глава той. — Това не е успех.

— Напротив. Открихме двама лъжци, чиито показания са изпратили брат ти в затвора. Открихме още — всъщност ти го направи, — че някакъв хърватин е вкарал във Форт Левънуърт наемник, който е трябвало да го убие. Според мен свършихме доста работа.

— Но все още нямаме цялата информация — въздъхна Пулър. — При това за най-важните въпроси: кой и защо?

— Явно брат ти е някъде наоколо и се опитва да разгадае нещата — рече тя, докато си играеше с лъжичката.

— Казваш го така, сякаш си размишлявала по въпроса.

— Нямаш представа колко много.

— И какво измисли?

— Че в някои отношения той е по-напред от нас.

— Защо?

— Защото е много умен. Защото са го натопили, а той е работил в разузнаването. И сега се опитва да докаже невинността си. Мотиви колкото щеш.

— А пък аз започвам да мисля, че именно той ми спаси задника от онези бандити — каза Пулър. — Друго обяснение няма.

— Дори не съм се замисляла върху това — изненадано го погледна Нокс. — Но наистина има логика. Значи през онази нощ сте били само на метри един от друг, така ли?

— Вероятно. Но все едно че сме били на километри. Него го няма, а шансовете ми да го открия изобщо не са станали по-големи.

— Двамата бяхте много близки, нали?

— Да. Бяхме всичко един за друг дълги години. Мама вече я нямаше, а татко беше в такова състояние, че все едно и него го нямаше. — Той побутна едно печено картофче в чинията си и добави: — Вероятно това е причината никога да не направя решителната крачка.

— Коя? Да се ожениш ли?

— Да.

— Защо? Страхувал си се да не станеш лош баща?

— И лош съпруг.

— Това не го вярвам. От теб ще излезе страхотен съпруг и баща. Ще учиш децата си кое е добро и зло, как да се сливат с околната среда, да хвърлят гранати, да проникват в затворени помещения, да стрелят със снайпер, да премахват едновременно четирима лоши с парче от въже и малко дъвка. Все хубави уроци от живота.

— А ти? Мислила ли си някога да се обвържеш?

— Всъщност, да. Дори нещо повече. Извървяхме разстоянието до олтара и си разменихме пръстени.

— Кога?

— О, преди много време във Вегас. Бяхме на осемнайсет, гаджета от гимназията. Цялата работа продължи две седмици. И двамата знаехме кои сме и какво искаме от живота — както си мислиш на осемнайсет, нали? Е, не беше така. Дори представа си нямахме. И решихме да анулираме брака. Върнахме пръстените, подписахме съответните формуляри и всеки пое по пътя си. Аз така и не казах на майка ми и баща ми. Те мислеха, че съм на летен курс преди колежа.

— Защо ли не мога да си го представя? Как се омъжваш на осемнайсет в някакъв параклис в Града на греха?

— Вече ти казах, че ми харесваше да живея на бързи обороти. На практика обаче бях адски праволинейна, отличничка, приета в три университета, която в онези години правеше всичко както трябва. Никога не прекрачвах линията. Спечелих всички възможни награди, приеха ме в най-добрите училища. След което нещо у мен изведнъж се пречупи и превъртях. Случи се точно когато завършвах гимназия. Вече споменах, че за две седмици всичко премина. После отново влязох в релси. Завърших с отличие „Амхърст“, като едновременно с това продължавах да тренирам. Изкарах магистратура и реших да служа на страната си в областта на разузнаването. — Тя вдигна глава и любопитно го погледна. — Някога да си вършил подобни неща?

— Не.

— Винаги по устав, а?

— Аз бях дете на армията с баща офицер. Не знаехме нищо друго, освен устава. Съобразяваш се с него и толкова. — Последните думи изрече с особена острота.

— Добре, ясно — каза тя, стресната от тона му. — Отсега нататък ще те наричам „Пулър Устава“.

— А теб как те наричат? — изгледа я враждебно Пулър.

Дълго време останаха неподвижни, вперили очи един в друг.

— Наричат ме Вероника Нокс. А сега и аз ще те попитам нещо: какво се промени от няколко часа насам? Защото през нощта нещата между нас изглеждаха доста по-добре. Но сега изведнъж стана студен и затворен. Имам чувството, че не съм в Северна Каролина, а в Аляска.

— Според мен проявяваш мнителност.

— Не. Искам истината.

— Никога не съм те лъгал — каза той. — И не възнамерявам да го правя.

— Знам, знам. Мислиш, че само аз лъжа, и вероятно имаш право. Но досега ти дадох достатъчно доказателства за почтеността си. Затова пак ще те попитам: какво се промени?

— Харесва ми начинът, по който излагаш доводите си. Може би трябва да напишеш роман.

— А може би ти трябва да ми кажеш какво става.

Пулър понечи да отвърне, но нещо го спря. Имаше опасност да прекали. Вътрешната борба приключи, той стана и погледна часовника си.

— Време е за срещата ни с Тод Ландри.

Той тръгна към изхода, а Нокс остана на мястото си.

— Жените би трябвало да са загадъчни, не мъжете! — промърмори под носа си тя, после грабна якето си и го последва.