Дейвид Балдачи
Бягството (41)

41

Найлс Робинсън излезе по-рано от работа, за да отиде на футболния мач на дванайсетгодишния си син. За последните две години момчето се беше превърнало в здрав и силен спортист, който с лекота понасяше тежките физически натоварвания. Робинсън никога не забравяше, че това се дължи на истинско чудо.

Край терена се бяха събрали групичка родители. Денят беше топъл и момчетата вече се потяха от загрявката. Синът му играеше централен полузащитник — вероятно защото тичаше по-бързо от съотборниците си и беше много издръжлив.

Момчето профуча покрай него, подгонило топката, и Робинсън невярващо поклати глава. Минута по-късно топката се оказа в мрежата. Отборът му поведе и нямаше никакво намерение да изпуска предимството си. След края на мача Робинсън поздрави сина си и пое обратно към работното си място. Момчето щеше да се прибере у дома с колата на приятел.

На паркинга към него се приближи висок мъж с качулка на главата. Робинсън го забеляза едва когато се изправи пред него.

— Какво желаете? — попита той.

Преди мъжът да отговори, от паркираните наблизо коли изскочиха четирима мъже, които светкавично ги обградиха. Непознатият беше повален на земята, а ръцете му бяха извити назад и оковани в белезници.

Робинсън се втренчи в него и каза:

— Това не е Робърт.

Мъжът с качулката беше по-млад, с изцапано лице.

— Не ме докосвайте! — изкрещя той. — Нищо не съм направил! Махнете тези белезници!

Един от мъжете го притисна в страничната врата на вана на Робинсън и изкрещя:

— Защо се приближи към този човек?

— Това престъпление ли е?

— Може и да бъде.

— Платиха ми.

— Кой ти плати? Къде е?

— Най-обикновен човек. Даде ми двайсетачка, за да се появя тук след края на мача.

— Как изглеждаше?

— Беше висок колкото мен, но не видях лицето му.

— Защо е избрал точно теб?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Често ли се навърташ наоколо?

— Да. Обикалям кошчетата за смет. Хлапетата имат навик да изхвърлят почти пълни бутилки, а майките правят същото със сандвичите, които носят. Истински рог на изобилието, човече.

— Бездомник ли си?

— Не бе, току-що кацнах с частния си самолет, за да се поровя в боклуците.

— Кога дойде при теб онзи човек?

— Преди около час.

— Къде?

— В другия край на парка, при баскетболните кортове.

Мъжът го пусна и се обърна към Робинсън.

— Извъртя ни номер с тоя идиот!

— Нали ви казах, че е умен.

Мъжът се обърна към колегите си.

— Приберете го и вижте какво още можете да изтръгнете от него.

Качиха бездомника в джип, който потегли бързо.

Мъжът погледна Робинсън и каза:

— Ако осъществи контакт с теб, веднага ни се обаждаш, ясно?

Робинсън кимна, качи се в колата си и побърза да изчезне. Едва когато се погледна в огледалото, забеляза, че се поти. По пътя реши, че няма смисъл да се връща на работа, и се прибра у дома. Извини се с имейл на началника си, излезе на верандата и се замисли. В главата му се въртяха апокалиптични сценарии.

Личният му джиесем издаде тихо пиукане. Той с изненада установи, че го е очаквал.

Погледна дисплея.

Извинявай за представлението в парка, но трябваше да разкарам доберманите.

Секунда по-късно се появи ново съобщение.

Радвам се, че Иън е добре. Надявам се, че това ще ти напомни за вредите, които ми нанесоха твоите показания. И тези на Сюзан. Трябва да се срещнем.

За известно време Робинсън остана неподвижен, загледан в текста на малкия екран. После написа кратък отговор.

По какъв начин? Те са навсякъде.

Полученото съобщение за пореден път го увери, че Робърт Пулър е много умен човек.

 

 

В този час на Юниън Стейшън беше изключително оживено. Робинсън паркира на горното ниво и взе ескалатора за пероните.

Слезе и се насочи към телефонните кабини в дъното на терминала. Там беше спокойно, тъй като днес почти никой не използваше тези безнадеждно остарели средства за комуникация.

Насреща му се виждаше високо покрито скеле, издигнато за ремонт на тавана.

Робинсън седна близо до телефона, който се намираше най-далече от вратата. Малко по-късно въпросният телефон иззвъня и той вдигна слушалката.

— Изглеждаш добре, Найлс. Както винаги стегнат и строен.

Робинсън не си направи труда да се огледа. Съмняваше се, че ще успее да види човека, с когото разговаряше.

— Как успя да се измъкнеш от ФВЗ, Боби?

— Нищо планирано. Просто се възползвах от един шанс.

— Брат ти дойде да ме види.

— Не се съмнявам.

— Не мисля, че ми повярва.

— Той много трудно може да бъде излъган.

— Знам, че си ходил при Сюзан. Тя твърди, че си се опитал да я убиеш, но си избягал в момента, в който е насочила пистолета си в теб.

— О, сигурен съм, че е казала нещо подобно. Не се случи точно така, но Сюзан си е такава.

— Торба с лъжи.

— Ти го казваш, но това определение ми харесва.

— Съжалявам, Боби. Не исках да го направя, но те ме притиснаха в ъгъла. Нямаше друг изход, а Иън щеше да… Изречението остана недовършено.

— Не искам да те съдя, Найлс — отвърна Пулър. — При тези обстоятелства вероятно и аз бих направил същото. Но сега трябва да оправим нещата.

— Как?

— За начало трябва да ми кажеш кой ти плати.

— Не съм се срещал с никого. Контактуваха с мен по имейла. Никога не са превеждали пари в сметката ми. Платиха за лечението в Германия директно. Тук обяснихме, че то е безплатно, че това са клинични изследвания, за които се нуждаят от опитни зайчета.

— Добре, но какво точно поискаха от теб? Да ги вкараш в СТРАТКОМ, а от там да стигнат докъдето пожелаят?

— Може би плановете им са били точно такива, но не ги споделиха с мен. Вместо това обясниха, че само трябва да свидетелствам за срещата ти с иранеца. Те ми изпратиха и обработените снимки.

— Разбирам, Найлс. Но все пак би трябвало да има причина.

— Някога да си си задавал въпроса защо от целия персонал на СТРАТКОМ са избрали точно теб?

— Разбира се.

— А откри ли отговора?

— Не. Или поне не онзи, който би ме задоволил.

— Е, аз също си задавах този въпрос. Многократно.

— И получи ли отговор?

— Да, преди около година, когато бях на работа.

— И?

— Подготвяха те да изминеш целия път до върха, Боби. Генерал Ейбъл дори не го криеше.

— И какво от това? — попита Пулър.

— Това не се е харесало на някои хора.

— Кого имаш предвид?

— Опитах се да поправя нещата, Боби. Наистина се опитах. През цялото време това ме ядеше отвътре.

— Искам име, Найлс — притисна го Пулър.

Куршумът улучи Найлс Робинсън в основата на тила, поразявайки гръбначния му мозък. Смъртта настъпи мигновено. За един кратък миг той остана неподвижен, с учудено изражение на окървавеното лице, през което беше излязъл куршумът, преди да се удари в стената. После започна да се свлича на пода, оставяйки кървави следи по рамката на кабината. Ръката му продължаваше да стиска слушалката.

Стрелецът, облечен в полицейска униформа, се намираше в ограденото за ремонт пространство. Беше се прицелил и стрелял през един процеп в матирания параван, използвайки пистолет със заглушител. Прибра оръжието в кобура си, изскочи от другата страна на строителната площадка и започна да крещи на хората да не изпадат в паника и да се отдалечат от мястото. Голяма част от тях се подчиниха, тъй като човекът беше в униформа.

Но имаше и доста, които изпаднаха в паника, разпищяха се и се разбягаха във всички посоки, изоставяйки багажа си. Единствената им цел беше да се озоват максимално далече от окървавения труп при телефонните кабини. Натам се втурнаха няколко полицаи с извадени пистолети.

Само двама души напуснаха спокойно гарата в този кошмарен ден.

Единият беше Робърт Пулър, а другият — човекът, който току-що беше застрелял Найлс Робинсън.