Дейвид Балдачи
Бягството (4)

4

Ролетната врата на склада се вдигна с възмутено проскърцване. Мъжът влезе вътре и затвори след себе си, заменяйки тъмнината на нощта с още по-плътния мрак на затвореното помещение. Той протегна ръка и запали лампата в стаичката три на три с бетонен под и метални стени и таван.

Две от стените бяха покрити с рафтове. Срещу тях имаше старо метално бюро и метален стол. Рафтовете бяха запълнени с изрядно подредени кутии и кашони. Мъжът пристъпи към тях и се зае да изследва етикетите им. Паметта му беше добра, но той не беше идвал тук от доста време, повече от две години.

Робърт беше с униформа, ботуши и шапка. Това му помогна да се слее с обитателите на един военен град. Сега обаче му предстоеше пълна промяна на външния вид. Той отвори една от кутиите и извади от нея лаптопа си. Сложи го на бюрото и го включи в мрежата. Беше наясно, че след повече от две години бездействие батериите са изтощени, но се надяваше, че все още подлежат на зареждане. В противен случай щеше да му се наложи да си купи нов лаптоп, защото се нуждаеше от компютър много повече, отколкото от пистолет.

От друга кутия извади машинка за подстригване, огледало, крем за бръснене, хавлиена кърпа, запечатана трилитрова бутилка с вода, купичка и бръснач. Седна на металния стол и нагласи огледалото върху бюрото, а след това включи машинката в контакта. Острига се нула номер, след което сапуниса главата си, напълни купичката с вода и хвана бръснача. Операцията по отстраняването на всички косми протече гладко. От време на време топеше острието в купата с вода и го почистваше с кърпата.

Огледа внимателно резултата и остана доволен. Човешката глава има девет основни форми. С коса неговата беше кръгла като луна, но сега бе придобила формата на куршум. Промяната беше съществена.

Дойде ред на късче мека и гъвкава пластмаса, което зае място между зъбите и долната му устна. Няколко дъвкателни движения бяха достатъчни за наместването и, което веднага промени формата на устата и брадичката му.

Остави огледалото, водата и кърпата, а другите неща прибра обратно на рафта.

Следващата кутия съдържаше вещи с техническо предназначение, които подреди на бюрото, сякаш подготвяше за операция хирургически инструменти. Робърт покри с кърпата гърдите и раменете си, а след това се зае да скицира на лист хартия това, което беше намислил. После намаза носа си с лепило от естествени смоли и бързо добави върху него късче памук, преди лепилото да изсъхне. Развинти капачката на бурканче и с клечка от сладолед извади малко количество моделираща вакса, която започна да мачка с пръсти, за да попие топлината на тялото му и да омекне. Приведе се над огледалото и нанесе тънък слой върху различни части на носа и страните си, като обърна специално внимание на профила. Всичко това беше загладено със специален гел. Лицевото оформление му отне доста време, но той не бързаше. За това му помогна двугодишният престой в килията, където се беше научил да проявява търпение.

Доволен от резултата, той нанесе фон дьо тен върху цялото си лице, подчертавайки избрани части, потъмнявайки други. Операцията приключи с равномерно полагане на пудра.

Робърт се облегна назад и започна да се изучава в огледалото. Промените със сигурност не бяха натрапчиви, но тук най-важно беше общото впечатление. Предвид факта, че носът е най-отличителната част от човешкото лице, той се постара да го направи неузнаваем.

Следващата му работа беше да използва лепилото, за да залепи щръкналите си уши към черепа. Огледа се още веднъж, бавно и внимателно, потърси и най-малките несъвършенства, но остана доволен.

Той провери етикетите на още няколко кутии, свали една от рафта и вдигна капака. Вътре имаше фалшива брада тип катинарче. Сложи нужното количество лепило, а след това се зае да я поставя. Накрая взе гребенче и старателно среса синтетичните косми. Това беше добро хрумване, тъй като в армията не разрешаваха бради нито на войниците, нито на затворниците.

Съблече ризата и тениската си и измъкна два татуирани ръкава от друга кутия. Нахлузи ги на ръцете си и отново се огледа. Заключението му беше, че татуировките изглеждат съвсем истински.

След това дойде ред на контактните лещи, които промениха цвета на очите му.

Той подряза веждите си, превръщайки ги в тънки извити линии.

Отново насочи вниманието си към огледалото.

Съмняваше се, че дори брат му ще го познае.

Последва нова проверка на списъка, който пазеше в главата си: коса, нос, уши, уста, брада, очи, татуировки, вежди.

Смъкна едно кашонче и извади дрехите. През последните две години беше поддържал теглото си без промяна и по тази причина нямаше проблеми със старите си дънки и ризата с къс ръкав. Без да докосва залепените уши, той нахлули на бръснатата си глава шапка с широка периферия, а след това измъкна чифт средно износени ботуши, чиито дебели подметки му помогнаха да увеличи ръста си почти до височината на брат му. После си сложи колан с петсантиметрова катарама, върху която беше гравиран възседнал бик каубой, пристегна го и хвърли в кашончето униформата, шапката и военните си ботуши.

Една кутия съдържаше документите, които щяха да му бъдат нужни — валидна шофьорска книжка, издадена в Канзас, две кредитни карти с още година живот и хиляда долара в брой, всичките двайсетачки. Чековата книжка най-отдолу беше свързана с активна банкова сметка с петдесет и седем хиляди долара, плюс натрупаните през годините лихви.

Кредитните карти автоматично покриваха всичките му разходи преди и по време на престоя му в затвора. Така плащаше наема за този склад, а също и останалите си текущи задължения. С фалшивата си самоличност Робърт беше правил дарения на домове за сираци, болници и напълно непознати хора, които по негова преценка бяха изпаднали в тежко положение. Това му струваше няколко хиляди долара, но го беше правил с убеждението, че е за добро. По-важната причина беше да поддържа сметките си активни чрез изграждане на достоверна кредитна история с периодични тегления. В противен случай финансовите институции със сигурност щяха да станат подозрителни към сметка, която изведнъж се активизира след две години бездействие. Той отлично знаеше, че всичко в тази страна се наблюдава може би защото преди време самият той беше част от наблюдаващите.

Извади и последните неща, които му трябваха — деветмилиметров глок с две кутии патрони и карабина M4 с три кутии патрони. Законът в Канзас позволяваше притежанието на огнестрелно оръжие, а това означаваше, че когато то е видимо, разрешителното става излишно. Такова се изискваше само за скрито носено оръжие, но Робърт се беше снабдил и с него — съвсем редовно издадено от щата Канзас на фалшивата му самоличност, със срок на валидност още осемнайсет месеца.

Пъхна глока в кобура, прикрепен на колана, и облече дънково яке, което го прикри. Разглобената карабина влезе в специалното си куфарче, а то на свой ред — в сак. Сложи си ръчен часовник, който също извади от кутията — разбира се, след като го нагласи на точния час и дата. Слънчевите очила пъхна в горния джоб на якето.

Издирването му щеше да бъде мащабно. Това означаваше, че няма да има право на грешка, въпреки че предишният му външен вид вече беше история.

Робърт съвсем ясно си представяше хаоса в затвора, причинен от бягството му. Не беше напълно сигурен как точно са се развили нещата, но си даваше ясна сметка, че е един от най-големите късметлии на земята. Това топлеше душата му, понеже през последните няколко години късметът упорито го отбягваше. А в момента все още беше замаян от рязката промяна, настъпила в живота му съвсем внезапно. Само от него зависеше дали това ще продължи до логичния си край. А той беше човек на логиката. Някои хора твърдяха, че дори прекалява, и може би бяха прави.

Вероятно ставаше въпрос за ген, защото и баща му беше същият, а по единодушното мнение на близките им по-малкият му брат Джон беше най-логичният от тримата мъже в семейството.

Брат ми Джон, помисли си той. Как ли ще възприеме всичко това?

Братя от двете страни на решетките. А сега и братя, изправени един срещу друг. Чувството не беше приятно, но Робърт беше безсилен да го промени.

Прибра всичко на мястото му и насочи вниманието си към лаптопа. За щастие, той проработи, въпреки че батерията все още не бе заредена изцяло. Откачи кабела и го прибра в сака, в който вече беше сложил дрехи и тоалетни принадлежности. После го преметна през рамо, изгаси лампите и излезе. Спусна ролетната врата и се отдалечи с бързи крачки.

След кратък преход се озова пред закусвалня, която току-що беше отворила. Двама полицаи влязоха преди него. От уморените им лица личеше, че най-вероятно се връщат от работа. Робърт си избра маса максимално далече от тяхната. Скрил лице зад ламинираното меню, което сервитьорката остави на масата, поръча чаша черно кафе.

Тя му го донесе в нащърбена чаша и той го изпи на няколко големи глътки. Това беше първото му кафе извън стените на затвора за повече от две години. Без да се брои времето на предварителния арест преди началото на процеса. Примлясна доволно и разгледа менюто.

Поръча си горе-долу от всичко, което заведението предлагаше, а когато храната пристигна, започна да яде бавно, като се наслаждаваше на всяка хапка. Не че храната във ФВЗ беше гадна. Напротив, беше доста прилична. Но когато ядеш в килия от поднос, който ти е подаден през процеп в стоманена врата, тя има друг вкус.

Довърши бекона и препечената филийка и си поръча нова чаша кафе. Беше се хранил толкова бавно, че ченгетата отдавна бяха напуснали заведението. Което беше още по-добре. Това, което най-малко очакваше да види, бяха военните полицаи, които заеха местата им в момента, в който сервитьорката му донесе сметката.

— Лек ден — каза му тя.

— Благодаря — отвърна Робърт и моментално се хвана, че не е променил нито тембъра, нито интонацията на гласа си.

Внимавай, Боби!, предупреди се мислено той.

— Имате ли интернет, бонбонче? — попита той.

— Тук предлагаме само храна и напитки — поклати глава момичето. — Ако искаш интернет, ще трябва да се прехвърлиш в „Старбъкс“ на ъгъла.

— Разбрах, благодаря.

Робърт дръпна догоре ципа на якето си и провери дали пистолетът е скрит.

Мина покрай масата на военните полицаи и единият от тях му кимна леко.

— Лек ден, момчета — поздрави той и добави: — Да живее армията.

Човекът му благодари с уморена усмивка и отново се загледа в менюто.

Пулър се погрижи да задържи летящата врата с ръка. Нямаше смисъл да предизвиква втори поглед, като я остави да се захлопне зад него.

След по-малко от минута изчезна в мрака, който съвсем скоро щеше да отстъпи място на канзаското утро. Това щеше да бъде първият му изгрев на свобода от много време насам.

Посрещна го със сладък вкус в устата, който обаче бързо стана кисел като оцет.

След още трийсет секунди зави зад ъгъла и изчезна.