Дейвид Балдачи
Бягството (38)

38

Сюзан Ренълдс остави покупките в багажника на колата си и седна зад волана. Пътуването до вкъщи щеше да й отнеме не повече от трийсет минути, тъй като трафикът не беше натоварен. Не след дълго пренесе торбичките до входната врата, остави ги на земята и изключи алармата. Посегна да светне лампата в хола, но непознат мъжки глас я накара да замръзне на място.

— Не мърдай, моля! В главата ти е насочен пистолет.

Ренълдс понечи да се обърне.

— Не го прави! — рязко заповяда гласът.

Тя се подчини.

— Сега тръгни напред, влез в дневната и седни на най-близкия стол пред телевизора.

— Изглежда, добре познаваш къщата ми — спокойно отбеляза Ренълдс, докато крачеше в указаната посока.

После седна на стола и протегна ръка към настолната лампа до себе си.

— Аз ще светна — обади се гласът.

Тя бавно отдръпва ръката си. Човекът зад гърба й включи лампата на най-слабата степен.

— Как влезе тук при пусната аларма? — попита тя.

— Всяка аларма струва толкова, колкото паролата й. А твоята не беше много сложна.

— Тогава защо я включи отново?

— Обратното би означавало да разкрия присъствието си, нали?

Робърт прекоси стаята и се изправи зад нея.

Беше с качулка и скиорска маска. Открити бяха само очите и устните му. Пистолетът му беше насочен право в тила на Ренълдс. В другия край на стаята беше поставил едно огледало, което откри в банята. Беше извърнато така, че да вижда лицето й, докато самият той оставаше извън полезрението й. Това беше направено с цел да наблюдава реакцията й на въпросите.

— Знам, че си въоръжена — каза той. — Бавно извади пистолета, като го държиш за дулото. В противен случай ще чуеш звук, който със сигурност ще бъде последният в живота ти.

Тя извади компактния 9-милиметров ЗИГ и го пусна на килима.

— Изритай го зад себе си.

Ренълдс се подчини. Робърт се наведе и прибра оръжието в джоба си.

— Какво искаш? В кабинета има пари, а кредитните карти са в портмонето ми. Не държа златни кюлчета в къщата си, ако това търсиш.

— Кой ти плати да излъжеш в показанията си? — попита Робърт. Тя замръзна на мястото си и той добави: — Мислех, че по-рано ще разпознаеш гласа ми, Сюзан.

— Оттогава все пак минаха две години.

— Повече от две. Но аз все още помня твоя глас.

— През последните две години се занимавах с много по-важни неща от теб.

— Аз пък имах предостатъчно време за размисъл.

— И до какво заключение стигна, Робърт?

— Че са те компенсирани много добре, ако съдим по тази къща и по колата, с която пристигна. Армията не плаща чак толкова много на човек с твоето положение.

— Инвестирах разумно, а и имах малко готови пари. Всичко е на светло, проверено до последния цент.

— Много добре знаеш, че невинаги е така. В днешно време проверките не са както преди. Но не съм тук, за да обсъждам финансовото ти състояние, а за да разбера кой ти плати.

— Никой не ми е плащал. Просто видях как открадна класифицирана информация от СТРАТКОМ, а впоследствие дискът се оказа в джоба ти. От това по-сигурно доказателство, здраве му кажи.

— Точно това е причината да го пъхнеш незабелязано в джоба ми, а след това да задействаш противопожарната аларма и да накараш охраната да ме претърси.

— А, значи грешката е била моя! Имаш ли представа колко хора те преследват? Убил си човек, за да избягаш от затвора! Преди, по неизвестни за мен причини, успя да отървеш смъртната присъда, но този път със сигурност ще я получиш! Знаеш ли, че брат ти идва тук да ме разпитва? Дори той те смята за виновен!

— Значи няма да ми кажеш кой те нае, така ли?

— Никой не ме е наел! Май имаш халюцинации от престоя си в затвора. А на всичкото отгоре вече си и убиец. Надявам се Бог да е милостив към теб, когато ти забият иглата, Робърт.

— Бог със сигурност ще е милостив, но не към мен, защото аз не се нуждая от милост.

— Ами Найлс Робинсън? Да чуем какви ще ги увърташ за него.

— Няма нищо за увъртане. Той излъга, също като теб. Двамата сте купени от едни и същи хора.

— Явно няма да стигнем доникъде.

— Я кажи как стана така, че изведнъж се озова в Центъра за контрол на ОМУ? — попита Робърт.

— Откъде знаеш това?

— Стига, Сюзан! Не обиждай интелигентността ми.

— Отидох там, защото ми предложиха. Доволен ли си?

Той се взря в огледалото, но не видя нищо впечатляващо.

Лицето й беше спокойно, а ръцете й лежаха неподвижно в скута.

— Доста необичаен пост за човек като теб. Преди време действително инспектираше ядрените оръжия, но след това използваше таланта си в съвсем друга област.

— Това си е моя работа.

— Която в някои отношения е доста показателна.

Физиономията й в огледалото видимо се промени.

— За да работиш в областта на оръжията за масово унищожение, най-напред трябва да знаеш къде се намират те. Затова ли работиш там, Сюзан?

— Придобих опит с ОМУ още от времето на преговорите за споразумението СТАРТ — отсече тя. — А сега ще бъдеш ли така добър да си тръгнеш, преди да съм извикала полицията?

— Ще стигна до истината по един или друг начин — изръмжа той.

— И мен ли ще убиеш? Като онзи нещастник във ФВЗ?

— Той беше изпратен да ме ликвидира. Не съм сигурен дали са те запознали с тази част от плана.

— Оставям те да разясниш тези оплетени теории на военната полиция.

— Ако ми сътрудничиш, ще ти съдействам за извънсъдебно споразумение. Едва ли искаш да прекараш останалата част от живота си в затвора. Ще бъде отлична сделка за теб.

— За какъв затвор говориш? Ти си този, който ще иде там. Отново. Този път най-вероятно със смъртна присъда.

Иглата прониза тила й. Тя изпищя и се хвана за убоденото място миг след като Робърт извади спринцовката, която изтрака на масичката.

Ренълдс понечи да се извърне и ударникът на пистолета му рязко изщрака.

— Не го прави!

— Какво ми инжектира? — изкрещя тя.

— Едно мое изобретение. Сърцето ти всеки момент ще излезе от ритъм.

— Отровил си ме! Мръсно копеле, отровил си ме!

— Спокойно, противоотровата е у мен. Ще я получиш в момента, в който отговориш на въпросите ми.

— Не ти вярвам!

— Ще се наложи, защото не виждам друг изход за теб.

— Ще те убия! — извика тя и направи опит да стане, но Робърт натисна рамото й. Тя бързо прекрати съпротивата, понеже той беше много по-силен.

— Трябва да те предупредя, че подобни физически усилия ускоряват процеса на отравяне. Тогава и противоотровата няма да ти помогне. Бих добавил, че смъртта ти съвсем няма да бъде безболезнена.

Ренълдс моментално престана да се движи.

— Така те искам — каза той. — А сега се опитай да дишаш нормално. Дълбоки и бавни вдишвания като при йога. Дълбоки и бавни. — Изчака я да последва съвета му и добави: — Така вече е по-добре. — Времето за истинския разпит беше настъпило. — Кой те нае?

— С колко време разполагам, преди противоотровата да стане безполезна?

— Пет минути, а може би и по-малко при ускорен пулс. Тогава отровата нахлува в кръвоносната ти система по-бързо от оптималното.

— В това няма нищо оптимално — озъби се тя.

— Успокой се, Сюзан. Опитай се да нормализираш пулса си и отговори на въпросите ми. Кой ти възложи мисията да ме натопиш?

— С каква отрова ме инжектира? — изсъска тя.

— С органофосфат — нервнопаралитичен агент.

— По дяволите! А противоотровата?

— Пралидоксим хлорид. В комбинация с малко атропин за по-ефикасно действие. За всеки случай съм добавил и пилокарпин, който да балансира атропина.

— Значи имаш атропин, така ли? — попита Ренълдс, започнала да диша значително по-спокойно.

— Да — каза Робърт. — Кръстен на Атропа, една от трите мойри в древногръцката митология. Тя решавала кой как да умре. Доста подходящо за нашия случай, не мислиш ли? В крайна сметка ти си разчитала да бъда умъртвен с тревна инжекция заради твоето престъпление, а сега аз ти връщам жеста. Времето тече, затова ще повторя въпроса си: кой те нае?

— Не знам — остро отвърна тя.

— Грешен отговор — рече той.

— Казвам ти, че не знам! Инструкциите дойдоха на личния ми имейл чрез сложен секретен код.

— И ти извърши престъпление заради един имейл?

— Освен това се срещнах с един човек.

— Име?

— Той не беше от хората, които раздават визитки.

— Е, все пак разбрах, че е бил мъж — каза Робърт. — За кого работеше той?

— Не за САЩ.

— А за кого?

Тя вдигна вежди и леко разтърка нос.

— За Русия.

— Ясно — каза той. — Какво точно те убеди да напраните?

— Това, за което те натопихме. Да осигурим таен достъп до системите.

— Но след като ме натопихте, е била извършена проверка. Защо да привличат вниманието върху непозволения достъп до системите?

— Те са проверили твоите начини за достъп, а не на някой друг.

— Значи ме хвърли на вълците, за да отървеш собствената си кожа?

— Нещо такова.

— А тайният достъп все още ли е актуален?

— Предполагам.

— И те го използват?

— Съмнявам се, че ще плащат за нещо, което не използват.

— Същевременно ти получаваш служба в Центъра — каза Робърт. — Интересно.

— Това няма нищо общо. Руснаците разполагат със свои ОМУ, едва ли им трябват чужди.

— Това е валидно само ако ти повярвам, че са замесени руснаците. Но аз не ти вярвам.

— Ти ме отрови. Мислиш ли, че ще лъжа?

— Мисля, разбира се. Защото си лъжкиня.

— Нямаш шанс, Пулър. Никакъв. Ще умреш.

— Руснаците са най-удобни за подобни обвинения. Като ги посочваш за свой източник, не проявяваш никакво творчество. Лично аз очаквах да се представиш по-добре.

— Колко време ми остава? Дай ми проклетата противоотрова!

— Найлс Робинсън заявява, че ме е видял в компанията на ирански агент — продължи Робърт, без да й обръща внимание. — И в неговия случай е същото — той едва ли би изрекъл тези думи, ако Иран действително е замесен. Следователно спокойно можем да извадим от уравнението тази държава. В момента разсъждавам на глас. А ти можеш да ми предложиш истинския отговор, когато ти е удобно. — Ръката му потъна в джоба на панталона.

— Гаден мръсник! Нямаш никакъв атропин!

Иглата на следващата спринцовка потъна в тила й, буталото бавно започна да се спуска. След няколко секунди тя клюмна на стола си, приспана от силния седатив. А „отровата“ беше най-обикновен физиологичен разтвор.

Вече беше претърсил къщата и беше открил сейфа с оръжейната колекция. Тук Ренълдс беше допуснала елементарна грешка — използваше същия код като този на охранителната система. Той бе стигнал до заключението, че е въоръжена, защото един пистолет липсваше от кутията си. Освен това засне с телефона си всички документи, които изглеждаха обещаващи. След което хакна лаптопа й и прехвърли файловете на флашката си.

Излезе от къщата, смъкна маската си и се отправи към пикапа, паркиран до отсрещния тротоар. Тръгна и се замисли за случилото се. Посещението му имаше и плюсове, и минуси. Признанието, че Ренълдс го е натопила, беше най-важният плюс. Освен това му беше дала и няколко важни улики, водещи към истината. Минусите, от своя страна, също бяха очевидни. Тя несъмнено щеше да съобщи на когото трябва както за появата му в дома й, така и за заплахите, които й беше отправил. А това щеше да ги предупреди, че се намира в района, и вече едва ли някой щеше да се съмнява, че е виновен. Не че преди това се бяха съмнявали.

Заключението му беше, че акцията все пак си струваше. За пръв път от началото на цялата бъркотия Робърт изпита чувството, че се приближава към истината.