Дейвид Балдачи
Бягството (31)

31

— Ще ме закараш ли до хотела, Пулър? — попита Кърк, след като излязоха навън. Теглеше малък сак на колелца.

— Отивам да се настаня, а след това ще ти се обадя — каза Нокс. — Сигурна съм, че след инцидента с Макри моите шефове ще ме затрупат с въпроси. А ще трябва да пиша и доклад. Всъщност това не изглежда много, когато става въпрос за отнет човешки живот.

— Убила си я, защото тя се е опитала да направи същото — отвърна Пулър и я изчака да тръгне към колата си.

— Вярваш ли й? — попита Кърк. — Наистина ли й вярваш?

— Да.

— Е, аз пък не. Затова пропуснах да спомена някои неща.

Пулър я стрелна с поглед и каза:

— Колата ми е ей там.

Качиха се в служебния му седан.

— Целият съм в слух — подкани я той, след като я изчака да се настани.

— Два факта — започна тя. — Единият от Тод Ландри, а другият — от Дъг Флетчър, прокурора по делото. С кой да започна?

— С прокурора.

— Освен представените компютърни доказателства на процеса са били изслушани показанията на двама свидетели на обвинението.

— Моля? Какви свидетели?

— Служители на СТРАТКОМ.

— Какво са казали?

— Единият твърдял, че е видял брат ти да качва в колата си човек, който по-късно е идентифициран като агент на иранското правителство.

— Това е невъзможно.

— А другият свидетел, всъщност свидетелка, видяла как Робърт сваля на диск нещо от офиса на СТРАТКОМ в Канзас.

— А защо прокурорът е споделил с теб тези неща? Те звучат достатъчно компрометиращо и едва ли са помогнали с нещо на Боби.

— Звучат компрометиращо, понеже са били такива. А Флетчър ги спомена заради нещо, което е забелязал в писмените показания на свидетелите.

— Какво е то?

— Думи, които присъстват в показанията и на двамата — отвърна тя, прочисти гърлото си и изрецитира: — „Поведението на Робърт Пулър беше изключително тайнствено.“

— Казали са го и двамата? — втренчено я погледна Пулър.

— Дословно. Според теб какви са шансовете това да е станало без предварителна координация?

— Малки или никакви. И какво е направил прокурорът?

— Разбира се, защитата е била запозната с показанията, защото такива са правилата във военния съд. Но на прокурора не му е работа да улеснява тезата на противника си и не е направил нищо. Сега обаче, две години по-късно, явно съжалява.

— А Ландри? И той ли не е направил нищо?

— Не знам. Не съм била в залата, а прокурорът не ми каза повече подробности. Останалите им доказателства са били достатъчно неоспорими. Приликите в показанията на свидетелите едва ли биха променили нещата.

— Флетчър допуска ли, че свидетелите са лъгали? Че някой ги е инструктиран какво да кажат?

— Не стигна чак до там. На негово място и аз бих постъпила така. Дори да са лъгали, използването на едни и същи думи би било доста тъпо. Според мен зад всичко това стои някой дребен началник, но в никакъв случай юрист. Сравняването на свидетелските показания се прави именно по тази причина. — Кърк замълча за момент, после добави: — Като чета между редовете, Пулър, започвам да разбирам защо Член сто и шест А е заменил Член сто и шест. Според мен защитата и обвинението са се споразумели, защото са усещали, че става нещо странно. Ако брат ти беше осъден на смърт, връщане нямаше да има. Но ако го оставят жив, макар и в затвора, може би някой ден ще се намери и друго обяснение. Разбира се, това е мое лично тълкуване.

— Ти спомена, че някой стои зад всичко това. Значи вярваш, че брат ми е бил натопен?

— Нека ти преразкажа думите на адвоката. Предупреждавам те, че няма да ти е приятно да ги чуеш. Това е главната причина да хвана самолета и да пристигна тук. Защото държах да говорим очи в очи.

— Добре каза Пулър.

— В края на процеса Ландри предложил на брат ти да даде показания. Нещата отивали на зле и Ландри решил, че това ще помогне — високоинтелигентен човек, добър оратор, патриот. Нямало как да не направи добро впечатление.

— И какво?

— Отказал.

— Защо?

— Просто отказал.

— Но какво би загубил, след като нещата така или иначе са се развивали зле?

— Той умишлено се е „изпуснал“ пред Ландри. Изразът не е мой, а на адвоката.

— Какво му е казал?

— Че не може да рискува.

— Какво да рискува, по дяволите? Та той се е борел за живота си!

— По всичко личи, че изобщо не го е било грижа за самия него.

— А за кого?

— Казал, че не може да рискува, защото, ако бъде оневинен, семейството му ще пострада.

В колата се възцари тежко мълчание.

— Цялото му семейство се състои от мен и баща ни — промълви най-сетне Пулър. — Тоест имал е предвид нас. Отърве ли затвора, ще пострадаме ние.

— Точно така.

— Някой го е заплашил, че ако не поеме вината, ние ще бъдем убити.

— Ландри твърди, че в хода на процеса той много се променил. Отначало бил самоуверен и горд, но после… Просто се страхувал.

— И никой не е направил нищо?

— Какво да направят? Брат ти никога след това не признал, че са го заплашвали. Или че някой ще нарани семейството му. Когато Ландри го притиснал, той отказал да говори. Преди това обаче го накарал да се закълне, че този разтвор ще си остане между тях. Тоест Ландри не можел да сподели опасенията си нито с прокуратурата, нито със съда.

Пулър се облегна на седалката. Имаше чувството, че някой го е ударил с чук по главата.

Брат ми е влязъл в затвора, за да защити мен?!

— Не си знаел, Пулър. Не бива да се чувстваш виновен.

Той проследи с очи млада двойка, която се държеше за ръце, помълча известно време, а после каза:

— Може би не съм искал да знам. Аз съм следовател и бих могъл да открия нещо. Нали това ми е работата?

— По-добре късно, отколкото никога — отвърна Кърк. — Какво ще правиш сега?

— Искам имената на свидетелите. Имаш ли ги?

— Имам ги. Но какво ще правиш с информацията?

— Ще разкрия истината. Това ми е работата, Шайрин, да разкривам истината. И дано така успея да помогна на брат си.

— А може би ще откриеш много повече, отколкото искаш.