Дейвид Балдачи
Бягството (28)

28

Джон Пулър вече се беше отбил в мотела, за да си събере багажа. Планът му беше да прекара деня в проверка на някои следи, а след това да потегли обратно на изток, да си наеме стая и да докладва разкритията си на своите нови „шефове“. Колата пълзеше по равните улици на Форт Левънуърт. Вляво от него течеше река Мисури, носеща прозвището „Голямата кална вода“. Пулър знаеше, че тази вода е не само кална, но и доста коварна. В нея непрекъснато се давеха хора. Разбира се, не всички от тях инцидентно. Преди няколко години един взводен командир с чин сержант беше хвърлил в реката припадналата си съпруга, след като беше разкрила изневярата му. Не стана ясно дали бедната жена се беше върнала в съзнание, преди да се удави, но тялото й беше открито далече надолу по течението, оплетено в някакво паднало дърво. Разследването, което продължи месец, беше възложено на Пулър. В момента взводният лежеше във ФВЗ с доживотна присъда, а двете му деца растяха без родители.

Онзи случай беше приключил бързо, но сегашният беше в началото си и все още буксуваше.

Пулър отби до тротоара и изключи от скорост. Военният затвор се намираше осемстотин метра по-нататък, върху част от терена на предишния затвор, наричан от всички „Замъка“. Преди време там имаше животновъдна ферма и мандра, в които работеха „институционално приемливи“ затворници. Но всичко това вече беше минало. Днес никой не се нуждаеше от млекодайни крави, а и кой можеше да се бърка в плановете на Министерството на отбраната, когато нещата опираха до съкращаване на разходите?

Вече нямаше вимета за доене и трактори за каране, но в замяна на това обитателите на ФВЗ можеха да вдигат тежести, да играят софтбол или футбол или да потичат по игрището. Можеха дори да играят баскетбол в зала, кръстена на името на някакъв старши сержант, който беше припаднал на корта и по-късно починал. Освен това имаха право на посещения от роднини и приятели, можеха да усвояват нови професии и умения в пералнята, бръснарницата, заваръчния цех, дърводелската работилница, студиото за графичен дизайн и дори в едно ателие, където се шиеха и бродираха пагони.

Но Робърт не можеше да играе футбол и да вдига тежести, нито пък да работи в някое от споменатите места. Защото беше осъден да излежава присъдата си в пълно уединение и под максимална охрана. Животът му във ФВЗ беше много самотен. Но, честно казано, той предпочиташе именно това. Интелектът му беше толкова висок, че разговорите с останалите затворници и грубото ежедневие зад решетките със сигурност щяха да му донесат повече вреда, отколкото облекчение. Пулър беше убеден, че брат му може да живее в свой собствен мисловен свят — един от най-сигурните начини за оцеляване в затвора.

Първото му свиждане с Боби беше проведено в така наречената „безконтактна зона“, определена за осъдените на смърт. Там ги делеше дебела стъклена преграда, а разговорът се водеше със слушалки. Но тъй като брат му беше примерен затворник, следващите свиждания бяха в общата зала за посетители — просторно и доста приятно за затвор място.

Пулър обаче беше наясно, че никога повече няма да стъпи там, ако брат му бъде заловен и върнат обратно. Защото свиждания с него може би нямаше да има.

Той слезе от колата и се обърна да погледне в посоката, в която беше оставил Нокс. Тази жена му създаваше проблеми. Отначало бяха на нож, после отношенията им сякаш се пооправиха. Той се надяваше да стигнат до някакво ниво на сътрудничество. Но после тя прибягна до номера „не мога да отговоря“, което стана причина за словесните му нападки на гробището.

И сега продължаваше сам. Облегна се на капака на колата и направи кратко обобщение на постигнатото до този момент. Непременно трябваше да изясни нещата около Иво Месич, а и да разпита капитана и старши сержанта, ръководили акцията на военните полицаи. Освен това искаше да изясни произхода на фалшивата стрелба и бомбената експлозия в Зона 3. А довечера щеше да се обади на Шайрин Кърк — разбира се, ако тя не го потърсеше преди това. Изобщо нямаше намерение да се съобразява с предупреждението да не й звъни, в случай че тя не му се обади. Защото беше от хората, които никога не се отказват, когато са надушили някаква следа.

На дневен ред стоеше и убийството на Дофри, а за десерт си беше оставил срещата с генерал Арън Райнхарт и човека от Съвета за национална сигурност Джеймс Шиндлър. Добре разбираше, че има да изяснява още много неща, и не вярваше на обясненията на Райнхард и Шиндлър защо проявяват силен интерес към случая. Всъщност той не вярваше на нищо и никого, който имаше някакво отношение към разследването.

И накрая въпросът кой го беше отвлякъл все още беше на дневен ред. А също така и кой го беше спасил, стреляйки в прозореца.

Отправил поглед към грамадата на ФВЗ в далечината, Пулър се питаше дали брат му някога ще се върне там. Може би никога нямаше да го заловят или пък щяха да го убият.

Ами ако аз бъда този, който го открие? Какво ще правя, ако откаже да се върне в затвора или реши да се съпротивлява докрай?

Мислите му неволно се върнаха към сблъсъка в сляпата уличка зад бара в Лоутън, Оклахома. Резултатът беше, че той се отърва жив, а редник Роджърс получи сериозно нараняване в крака.

Ще мога ли да натисна спусъка срещу Боби? Или пък той ще стреля в мен?

Отговорът на тези въпроси беше кратък и категоричен: „Не, по дяволите!“. От друга страна, брат му беше лежал повече от две години в единична килия, а по време на бягството си почти сигурно беше убил човек. Ако бъдеще заловен, вероятно щеше да бъде осъден на смърт за предумишлено убийство, дори и ако имаше доказателства, че е ликвидирал непознатия при самоотбрана. При този сценарий имаше вероятност Робърт да избере смъртта в битка. Или пък щеше да позволи на брат си да го убие. Пулър не успя да определи кое от двете е по-лошо.

Поклати глава на тези мрачни мисли, а след това реши да се заеме с това, което владееше най-добре — да продължава напред. Качи се в колата и потегли.

Прекара два часа в компанията на капитан Люис и неговия сержант. Оказа се, че никой от тях не е броил бойците при сформирането на ударния отряд. Просто бяха вдигнали взводовете под тревога и ги бяха изпратили да възстановят реда във ФВЗ. И двамата бяха изненадани от факта, че се е появил един човек в повече. Веднага след пристигането си в затвора военните полицаи бяха блокирали общите зони съгласно предварителните инструкции.

Пулър поиска подробности за ситуацията около Зона 3, където се намираше килията на брат му. Но никой от двамата не разполагаше с такива. Бяха разбрали за мъртвеца доста време след приключването на акцията. Никой не беше докладвал за нещо необичайно, нито пък беше имал представа, че Робърт Пулър е напуснал килията си, облечен в щурмова униформа. На практика всички били смаяни, че подобно нещо е възможно. Но когато Пулър сподели теорията си за бягството, командирите на ротата признаха, че не могат да докажат, че такова нещо не се е случило.

Пулър огледа зоната, в която беше сформиран отрядът за борба с безредиците. Беше голяма и напълно открита, а това предполагаше пълен хаос в бурната нощ. После отиде в квартирата, заемана от Месич, но тя вече беше почистена и готова за следващите курсанти. Това го лиши от възможността да снеме дори един пръстов отпечатък. Вече беше установил, че хърватинът е върнал наетата кола, която в момента се намираше някъде в Монтана. Още една улика без резултат.

След това тръгна към ФВЗ. Не след дълго седеше на леглото на което брат му беше чел книга, преди токът да спре. Оглеждаше килията, в която Робърт беше прекарвал двайсет и три часа от денонощието. Тясно помещение, голям ум. Беше цяло чудо, че едното беше побирало другото. Запита се какво ли си е помислил брат му, когато лампата е угаснала. Очаквал ли е да се случи нещо? Бил ли е готов за него, когато вратата се е отворила? Разполагал е само с няколко секунди, за да разбере какво става. Откъде е знаел, че униформеният на прага е дошъл да го убие? Може би не е бил сигурен. Може би просто е съзрял своя шанс за бягство. Или пък е решил да убие всеки, който се появи от мрака.

След известно време направи опит да се срещне с капитан Макри, но се оказа, че тя не е дежурна. Все пак дежурният офицер Майк Кардарели се съгласи да отговори на няколко въпроса. Те не доведоха до нищо, ако не се брои последният въпрос на Пулър, който пожела да разбере къде се е намирал самият Кардарели в нощта на бягството на Робърт.

— През онази нощ трябваше да съм дежурен, но капитан Макри предложи да се сменим — отвърна той.

— Защо? — моментално наостри уши Пулър.

— Тя трябваше да е дежурна следващата нощ, но в последния момент изскочил някакъв семеен ангажимент. Извадих късмет, защото всички замесени пострадаха професионално.

— Какъв семеен ангажимент? — попита Пулър.

— Моля? — недоумяващо го погледна Кардарели.

— Онзи, който е изскочил пред Макри?

— Ами не знам, не я питах.

— Тя е тук със семейството си, така ли?

— Сама е. Реших, че става въпрос за посещение на близките й.

— В базата ли живее?

— Не — поклати глава офицерът. Има къща съвсем наблизо.

— Ще ми трябва адресът й.

Кардарели му го продиктува.

— Нещо ново за устройството, имитирало стрелба и експлозия в близост до Зона три? — попита Пулър.

— Не съм чул. Но при всички случаи е било гаден номер.

— Точно така каза Пулър, гаден номер.

 

 

Няколко минути по-късно той се върна в колата и отвори една военна база данни. Намери досието на Ленора Макри и го изчете бързо, но не откри нищо съществено. Жената имаше добра биография, без черни точки. Не такава обаче беше информацията за личния и живот, която изглеждаше доста объркана и пълна с неясноти.

Единствено дете на родителите си, вече покойници. Интересно за какви семейни ангажименти беше споменала пред колегата си.

Освен това Макри сама си призна, че не е заповядала обиск на персонала, за да бъде открито устройството, произвеждащо шум. Меко казано, това му се стори странно, защото малко или много представляваше професионален пропуск.

В същото време бездействието й беше довело до някои конкретни резултати — например хвърляне на подозрение върху стотици служители, които биха могли да вкарат въпросното устройство в затвора, но без никаква възможност за доказване на това. Самата Макри също попадаше в списъка на заподозрените. Още повече че е била добре запозната с действието на охранителната система и спокойно би могла да я преодолее и да вкара устройството в затвора — най-вероятно след спирането на тока, когато вратите на килиите са се отключили.

Потегли към адреса, който получи от Кардарели. Беше го предупредил да не й се обажда по телефона, за да я запознае с току-що проведения разговор. Боеше се, че Макри може да направи опит за бягство.

Ободрен от мисълта, че вероятно най-накрая се е добрал до нещо съществено, Пулър настъпи газта и стигна за рекордно кратко време до предградието, където живееше капитан Макри. Паркира така, че да вижда добре къщата й, която беше крайната в редицата, и се приготви да чака. Пред дома й беше паркирана една кола. Той извади бинокъла от сака си и го насочи към нея. Да, на огледалото за обратно виждане наистина беше окачен пропуск за паркинга на ФВЗ, което означаваше, че това е нейната кола — хонда сивик последен модел.

Планът му беше да почака известно време и ако тя излезе, да я проследи. А ако това не се случеше, беше готов да проведе с нея втори разговор.

Вися един час, но Макри не се появи. Миг преди да слезе от колата и да тръгне към къщата, пред нея спря още една кола. Очите на Пулър се разшириха от изненада, когато видя кой слезе от нея и пое нагоре по стъпалата.

Вероника Нокс явно отдавна беше напуснала гробището.