Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Пулър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Escape, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 17гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata(2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
hammster(2019)

Издание:

Автор: Дейвид Балдачи

Заглавие: Бягството

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Обсидиан“

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Излязла от печат: 14.01.2016

Редактор: Свилена Господинова

Технически редактор: Вяра Николчева

Художник: Shutterstock

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-397-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8363

История

  1. —Добавяне

25

Двамата стояха пред портала „Шърман“ на Форт Левънуърт. Вече бяха проверили „Ханкок“, но без резултат. Месич не си беше тръгнал оттам. Резултатът при „Шърман“ беше обратен и двамата часови си спомняха много добре хърватския офицер.

— Не изглеждаше особено щастлив — каза единият. — Попитах го какво има, а той отвърна, че съжалява за отпътуването си, защото тук му харесвало.

— А защо изобщо е разговарял с вас? — поинтересува се Пулър. — Можел е просто да ви покаже пропуска си и да отмине.

— Разбира се — рече вторият часови. — Но ние се познавахме от базата. Веднъж дори играхме заедно билярд в един от местните барове. Беше симпатичен човек. Спря колата на бариерата да размени няколко думи с нас. В този час на деня трафикът е слаб и зад него нямаше никой.

— Колко беше часът? — попита Нокс.

— Бих казал някъде около осем вечерта — отвърна първият. — Освободилите се от наряд вече си бяха тръгнали, а останалите вечеряха по това време или си почиваха. Той каза, че трябва да хване самолета от Канзас Сити. Щял да стигне до Хърватия след няколко прекачвания.

— От Канзас Сити до Загреб няма директен полет — уточни другият, а после с усмивка добави: — Беше готин. Никога не е създавал проблеми.

— Да сте забелязали нещо необичайно в поведението му? — попита Пулър.

— В смисъл?

— Нещо странно — обади се Нокс.

— Нищо странно. Държеше се както винаги.

— Какво означава „както винаги“?

— Беше си забравил нещо. Той е от хората, които вечно си забравят нещата.

— А как реагира, когато установи това? — попита Нокс.

— Пали гумите и се връща да го вземе — отвърна с лека усмивка вторият часови.

— А какво си беше забравил в онази вечер?

— Паспортът, можете ли да си представите? — рече първият. — Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще му прилошее. Защото без паспорт не може да напусне страната, нали?

— И вие му позволихте да се върне, така ли?

— Разбира се. Пропускът си беше у него.

— Докъде беше стигнал, преди да се върне на бариерата?

Първият часови извърна глава нагоре по пътя.

— Може би до онзи завой — посочи с ръка той, после докосна брадичката си и замислено добави: — Искам да кажа, че го изгубихме от поглед. Каза, че си е забравил паспорта в квартирата и отива да го вземе.

Пулър погледна към завоя. Всяка кола, която стигнеше там, нямаше как да бъде видяна от бариерата.

— Не претърсихте колата му, нали? — попита той. — Нито на влизане, нито на излизане?

— Не. Превозните средства без пропуски се претърсват на портала „Грант“ при „Метро“ и Седма улица. Тук не се прави. Само на официалния вход. Затова повечето хора с временни пропуски го избягват.

— А вие го видяхте за последен път при второто му напускане на базата, така ли?

— Да — потвърди първият часови, а колегата му само кимна.

— Благодаря — рече Пулър, обърна се и тръгна към завоя.

Охраната прехвърли любопитството си върху Нокс, която остана на място.

— Какво става тук? — попита вторият часови.

— Когато разберем, едва ли ще го споделим с вас — отсече тя и забърза след Пулър.

Настигна го след трийсетина метра и двамата продължиха да крачат заедно към завоя.

— И така, какво ти е мнението, Пулър?

Той отговори едва след като стигна завоя и се обърна да погледне назад.

— Никаква видимост откъм будката на охраната. Освен това е било тъмно.

— Тоест?

— Тоест нашият човек може да е чакал някъде тук и да се е качил в багажника на Месич след първото му минаване през бариерата. Така влиза в базата. Някъде там се покрива и чака, докато във ФВЗ вдигнат тревога. След това се присъединява към някой от четирите взвода, прониква в периметъра и свършва мъртъв в килията на брат ми.

— Къде точно може да се покрие, без да бъде забелязан? Особено пък в бойна униформа?

— Униформата вероятно е била скрита в раница. В базата има хиляди бойци, които малко или много си приличат, особено когато носят щурмова униформа. Подходящите за укритие места също не са малко. Убеден съм, че Месич предварително е избрал едно от тях и го е закарал право там. Може би в някоя църква или параклис, които в осем вечерта със сигурност са били празни.

— Няма логика — поклати глава Нокс. — Дори не знаем дали Месич е бил замесен.

— Защо си е тръгнал по-рано? Заповед от родината? Какво толкова се е случило в Хърватия, че да го привикат преждевременно? При това точно в деня, в който синоптиците прогнозират буря?

— Но тук възниква въпросът защо този човек е проникнал в ударния отряд, ако изобщо го е направил? Каква е причината да се появи в затвора?

— Поразсъждавах и на тази тема.

— И?

— Мисля, че мисията му е била да ликвидира брат ми.

— Нима! Това пък откъде го измисли? Мисия?

— Точно — така каза Пулър. — Става въпрос за внимателно планирана операция. Този човек неслучайно е влязъл тук. Имал е задачата да убие брат ми.

— Но в крайна сметка самият той е бил убит.

— Защото брат ми го е изпреварил.

— Не виждам връзката — поклати глава Нокс.

— Преди спирането на тока брат ми чете книга в килията си. Това личи от езика на тялото му. За него нощта е като всяка друга. Не е напрегнат. Просто чака да заспи с книга в ръка.

— Но след това токът спира — бавно каза Нокс.

— И адът се отприщва. Стрелба, експлозия и прочее. Които в действителност изобщо не са се случили.

— А брат ти?

— Той е невероятно умен. Според мен е разбрал какво става и е бил готов да посрещне нападателя си.

— Едната ръка върху темето, другата на типа и щрак — каза Нокс. — Значи наистина си го научил на тази хватка?

— Да, научих го.

— Но ако това е вярно, защо брат ти решава да избяга? Използва дрехите на нападателя си, качва се в един от камионите за Левънуърт, а после изчезва?

— Да погледнем нещата от неговата гледна точка. Той току-що е убил човек, без да знае, че жертвата му няма нищо общо с военната полиция. И въпреки това е усетил намеренията му. Но кой ще повярва на подобна версия? Ако остане в килията си с трупа в нея, смъртната му присъда изглежда сигурна. Няма никакво значение, че в този затвор не са изпълнявали смъртни присъди от шейсетте години насам.

— Но те ще разберат, че мъртвият няма нищо общо с ВП — отбеляза Нокс.

— На кого му пука? Има убит човек. Ти може би не знаеш, но някои хора бяха убедени, че брат ми е трябвало да получи смъртна присъда за предателството си. С ушите си съм чувал подобни мнения. Тези хора едва ли биха пропуснали шанса да му издействат такава присъда.

Нокс замълча, обмисляйки чутото.

— Признавам, че не откривам очевидни пропуски в логиката ти, но въпреки това имам усещането за нещо сбъркано в нея каза най-сетне тя. Например каква е връзката със смъртта на Дофри?

— Може би никаква.

— А защо един хърватски офицер ще вкарва убиец в американска база?

— Бих искал да е тук, за да го попитам. Разбира се, ако все още е жив.

— Мислиш, че изобщо не е стигнал до Хърватия?

— Според мен дори не е заминал за там. А сега ела да се повозим, Нокс. Искам да ти покажа нещо.

— Важно ли е?

— Много.