Дейвид Балдачи
Бягството (24)

24

Благодарение на документите, издадени от Министерството на отбраната, Пулър и Нокс имаха право на достъп до базата през източния и западния портал, носещи имената на Ханкок и Шърман — отдавна мъртвите генерали на Съюза, прочули се по време на Гражданската война. Превърнат в основен вход, главният портал беше определен за външни посетители, новоназначени военнослужещи и за снабдяването.

Базата била основана през 1827 г. от полковник Хенри Левънуърт, който имал амбициите да я превърне в сигурен страж на тогава тесния и опасен проход Санта Фе. През 1832 г. била кръстена Форт Левънуърт, на негово име. Тогава той вече бил бригаден генерал. Случайно или не, базата никога не бе ставала обект на вражеско нападение, включително и по време на Гражданската война. Намираше се в центъра на страната и едва ли някога щеше да бъде атакувана, освен ако Съединените щати не се самовзривяха.

Влязоха през портала „Ханкок“. Пулър беше уредил среща с представителя на 15-а бригада на военната полиция, която отговаряше за сигурността на базата.

Нокс въртеше глава, за да разгледа улицата, по която се движеха.

— Близо двайсет и пет квадратни километра на разположение на армията — каза тя. — Шестстотин и петдесет хиляди квадратни метра застроена площ, разпределени в хиляда сгради.

— Петнайсет хиляди бойци, още няколко хиляди цивилен персонал, над осемдесет хиляди външни посетители годишно — добави Пулър.

— Тоест игла в купа сено — обобщи Нокс.

— Която ще открием.

— Откъде си толкова сигурен?

— Просто нямаме право на провал.

Той махна към една сграда, покрай която минаваха.

— Школата за офицери. Записах се в нея, след като получих повишение. Тя е част от Обединения армейски център.

— Форт Левънуърт, интелектуалното сърце на армията — иронично каза Нокс.

— През школата преминават почти всички майори от СВ, плюс много старши офицери и генерали — от Айзенхауер до Брадли.

— А това е щабквартирата на Деветстотин и втора група на военното разузнаване — махна към една внушителна сграда тя. — Отговарят за контраразузнаването на шест щата.

— Някаква връзка с АНС? — стрелна я с поглед Пулър.

— Трябва ли да знаеш?

— Нима мислиш, че щях да те питам, ако не трябва? — отвърна той.

— Боя се, че не мога да говоря за това. С кого от Петнайсета бригада имаме среща?

— Със старши сержант Тим Маккъчън — намръщено отговори Пулър.

— А пък аз си мислех, че ще ни препратят директно към най-големия шеф.

— Там е работата, че командирът на бригадата беше освободен след бягството на брат ми, а заместникът му се оказа зает.

— Ясно. И какво очакваш от тази визита?

— Приоритет номер едно е да идентифицираме мъртвеца. А приоритет номер две — да разберем как се е озовал в килията на брат ми.

— Не е ли много?

— Ако не искаш, със сигурност няма да получиш.

Няколко минути по-късно спряха пред щаба на 15-а бригада, влязоха вътре и бяха отведени в кабинета на Маккъчън.

Старши сержантът се надигна иззад бюрото си, облечен в бойна униформа с универсална камуфлажна шарка, която, гледана през прибор за нощно виждане, изчезваше. Високите технологии в действие. Материята минимизираше инфрачервения силует, но едновременно с това бе оборудвана с маркери, които идентифицираха своите в бойната зона. Всичко това обаче не й пречеше да изглежда ужасно. Поради лошата кройка войниците я наричаха „пижама“ и тя действително не стоеше добре на никого, включително и на най-големите атлети. Сивият цвят изпъкваше при почти всички бойни условия, може би с изключение на бетонните паркинги, където едва ли се водят много битки, а платът беше скроен толкова зле, че се закачаше по всевъзможни неща по време на патрулирането — един потенциално фатален недостатък.

Тази грешка струваше на армията повече от пет милиарда долара и щеше да струва още четири, ако някой направеше опит да я поправи, въпреки че въпросната униформа беше в употреба по-малко от десет години. Но докато това се случеше, универсалната камуфлажна шарка щеше да бъде задължителна, нищо че беше боклук. Все пак бойците нямаше как да ходят голи.

Върху левия ръкав на Маккъчън беше пришито парче плат с буквите ВП. Нашивките му представляваха два кръстосани златни пистолета „Харпърс Фери“, модел 1805 г. — първото подобно оръжие в американската армия. Под тях бе изписано мотото: „Дълг, справедливост и вярност“.

Маккъчън беше прехвърлил четирийсет и беше висок почти колкото Пулър, но с десетина килограма повече, основно мускули. Косата му беше късо подстригана, а от цялата му фигура се излъчваше силата на шампион по коремни преси и лицеви опори. Размениха си ръкостискания, след което Пулър посочи нашивките му и одобрително каза:

— Винаги съм бил на мнение, че е добре, когато човек живее съобразно това мото.

— Чух, че сте се издигнали в кариерата — усмихна се Маккъчън, покани ги да седнат и се върна зад бюрото си. — С какво мога да ви помогна?

Пулър обясни накратко целта на посещението и старши сержантът каза:

— Бях инструктиран, разбира се. Отрядът, откликнал на ситуацията в затвора, беше съставен изцяло от военни полицаи от Четирийсети и Седемстотин и пети батальон. Четири взвода, плюс командира и помощника му.

— Сто трийсет и двама души? — попита Пулър.

— Плюс капитан Люис и сержант Дрейпър — отвърна Маккъчън.

— Тоест сто трийсет и четири, нали така? — попита Пулър, приведе се напред и добави: — Но как ще обясните факта, че видеозаписите от въпросната нощ показват сто трийсет и петима, слизащи от камионите?

— Невъзможно! — смаяно прошепна Маккъчън. — Не виждам как би могло да се случи. Комплектувахме четири взвода, всеки от тях в състав трийсет и трима бойци, както изисква уставът тук, в Левънуърт. Ситуацията във ФВЗ беше потенциално кризисна, но ние не прибягнахме до извънредни подкрепления. Четири взвода, една рота. Както го изисква уставът. Вие добре знаете това.

— Но въпреки това в периметъра се появява един човек повече — изтъкна Пулър.

— Възможно ли е да сте сбъркали при броенето? — попита Маккъчън.

— Поне десет пъти изгледах записа на забавена скорост. Същото направи и присъстващата тук Нокс.

Маккъчън спря поглед върху нея и тя кимна.

— Вярно е.

— Много е вероятно при тази ситуация да не е била извършена поименна проверка — добави Пулър. — Четири взвода в шест различни камиона посред нощ. Кой би обърнал внимание на един човек повече, особено ако е облечен в пълна щурмова униформа? Освен това хората са били подложени на допълнително напрежение от спешното вдигане под тревога.

— Наистина бяха — призна Маккъчън. — Самият аз не бях дежурен, но веднага ме извикаха по телефона. Трябваше спешно да попълним ротата и да я изпратим в затвора.

— Кой издаде заповедта за сформиране на четирите взвода? — попита Нокс.

— Полковник Тийг.

— Командирът на бригадата, преди да бъде изпратен в принудителен отпуск? — каза Пулър.

— Който е съвместявал и длъжността комендант на затвора, нали? — добави Нокс — Той бил ли е там през въпросната нощ?

— Да. Когато резервното захранване спряло, всички чули стрелбата и експлозията, а той се обадил по пряката линия и заповядал изпращане на ротата.

— А този шум е дошъл само от Зона три, нали? — попита Пулър, изчака кимването на Маккъчън и добави: — И източникът не е бил открит?

— Точно така.

— Когато повдигнах въпроса пред капитан Макри, тя обясни, че е предпочела да не претърсва надзирателите и охраната за наличието на уред, който би могъл да произведе подобни шумове.

Маккъчън не каза нищо. Пулър също замълча, но изглеждаше готов да се включи в евентуално състезание по немигащи погледи. Нокс понечи да добави нещо, но коляното му предупредително докосна нейното.

— Не искам да обвинявам никого — рече най-сетне Маккъчън, изчака кимването на Пулър и добави: — Убеден съм, че ако капитан Макри имаше втори шанс, тя със сигурност би взела друго решение.

— В смисъл че би претърсила всички надзиратели и охранители, така ли? — внимателно го изгледа Пулър.

— Да.

— Минало-заминало — поклати глава Нокс. — Ситуацията няма как да бъде повторена. Но присъствието на един човек повече е било възможно, нали?

Маккъчън се облегна назад.

— Да, стига преброяването ви да е било точно. Мога да проверя дали някой допълнително се е явил по служба, но това ми се струва малко вероятно. Значи вие сте на мнение, че този някой е бил мъртвецът в килията?

— В момента не виждам друго обяснение — отвърна Пулър. — Освен ако вие не предложите свое.

— Нямам такова — призна Маккъчън.

— Налага се да поговорим с Люис и Дрейпър — каза Нокс.

— Предполагам, че капитан Макри вече ги е информирала за вас — каза Маккъчън. — Още днес ще уредя среща.

— Макри твърди, че в базата няма как да се появи човек, който не е ангажиран по служба — каза Пулър.

— Вярно е.

— А междувременно някой да е напуснал?

— Това е активна база, сър. Постоянно имаме назначения и преназначения. Едни пристигат, други си отиват. Имаме редовни военнослужещи, цивилни от Министерството на отбраната, чуждестранни курсанти, запасняци, контингент от ВВС…

— Да се спрем на чуждестранните курсанти — прекъсна го Пулър. — Бях забравил, че в базата има и такива.

— Има. Под надзора на Службата за международен военен обмен.

— Колко курсанти имате в момента?

Маккъчън включи настолния си компютър и натисна няколко клавиша.

— Четирийсет и пет към днес сутринта — обяви той.

— Някой да си е заминал наскоро? — попита Нокс.

Маккъчън отново се обърна към екрана.

— Един от Хърватия е заминал в деня на инцидента в затвора — обяви той. — Други няма.

— От Хърватия? — вдигна вежди Пулър.

— Страната е член на НАТО, а от миналата година и на Европейския съюз. Освен това поддържа контингент в Афганистан и по този начин ни помага в този размирен район. В замяна ние им предлагаме шанс да се обучават при най-добрите. Тяхната армия е недостатъчно финансирана, а оборудването и личният състав не са в най-добрата си форма.

— Името на този хърватин?

— Иво Месич.

— Колко дълго е пребивавал тук?

— Един месец.

— Познавате ли го лично?

— Да. Срещали сме се няколко пъти, включително и на бира. Мисля, че е добре момче.

Пулър извади една снимка от джоба си и я показа на старши сержанта.

— Това не е ли той?

На снимката беше мъртвецът от моргата на Форт Левънуърт.

— Не. Твърдо не е той.

— По всяка вероятност присъства в базата данни — каза Нокс. — Ако беше той, това със сигурност щеше да е отбелязано в тях.

— Точно така — каза Маккъчън. — Плюс задълбочена проверка на биографията му и всичко останало. Чуждестранните военнослужещи имат акредитация, която обаче е на по-ниско ниво от ОКД. — Имаше предвид „Общата карта за достъп“, ползвана от щатните служители. — Разбира се, тя се издава само на хора, които са щатни военнослужещи в своите страни — точно като Месич.

— Тоест тези хора имат право на достъп през порталите „Ханкок“ и „Шърман“, но не и през официалния вход?

— Точно така. Като служителите на Министерството на отбраната.

— А знаем ли дали Месич се е прибрал в Хърватия? — попита Нокс.

— Нямам отговор на този въпрос, но мога да проверя. — Маккъчън посочи с пръст снимката, донесена от Пулър, и отново повтори: — Но това не е той. След което завъртя монитора към гостите си и им показа снимката на екрана. — Това е Иво Месич.

Пулър изчете информацията от досието.

— Наистина не е нашият човек — обади се Нокс. — А и в досието му пише, че наближава петдесет.

— Има чин полковник в хърватската армия — добави Маккъчън.

— Датата на заминаването му била ли е уточнена предварително? — попита Нокс.

— Да, както и на всички останали — каза старши сержантът, отново взрян в екрана. — Но тук виждам, че Месич си е тръгнал няколко дни по-рано. В досието пише, че е получил заповед да се прибира.

— На коя дата?

— В деня, в който е заминал.

— Значи непосредствено преди инцидента във ФВЗ?

— Точно така.

Пулър и Нокс си размениха многозначителни погледи.

— Как е заминал?

— Моля? — с недоумение попита Маккъчън.

— Някой го е закарал до летището или е разполагал със собствен превоз?

— О, ползваше кола под наем.

— Можем да проверим дали я е върнал — каза Нокс.

— Но мъртвецът не е Месич — напомни им Маккъчън. — Какъв е смисълът на подобна проверка?

— Колко стаи проверявате, когато търсите врагове в някоя къща в Кабул? — попита Пулър.

— Всичките, разбира се — бързо отговори Маккъчън.

— И аз правя същото в своята работа.