Дейвид Балдачи
Бягството (10)

10

Квартирата. Дори сега Робърт не можеше да я нарече стая или апартамент. Беше квартирата. Военната фразеология бе запечатана толкова дълбоко в съзнанието на мъжете с униформа, колкото изписаните с пръст букви в мокър бетон, които изсъхват и остават завинаги.

Неговата квартира представляваше мотелска стая в покрайнините на Канзас Сити. Левънуърт беше останал зад гърба му.

Завой надясно, право на юг, а след това право на изток по магистралата — две абсолютно еднакви страни на правоъгълен триъгълник, който чакаше само хипотенузата, за да е пълен. Тя също беше възможна, стига да поемеше по също така правия и пряк път обратно към Левънуърт. Ако се наложеше.

Той винаги планираше нещата по подобен начин, опирайки се на математиката и още няколко науки. Този подход забавляваше някои хора и озадачаваше други, но мнозинството се дразнеха. Това обаче не го притесняваше.

В стаята имаше легло, стол, маса, бюро и телевизор с куп безполезни канали. Банята представляваше малка ниша в стената, която нямаше нищо общо с едно нормално място за къпане — беше тясна като усмирителна риза. Но и това изобщо не го притеснявате, особено след затвора.

Сакът му беше захвърлен на пода, а лаптопът лежеше върху бюрото. По пътя си беше купил един телефон с предплатени минути и флашка за мобилен интернет. Всичко вече беше настроено така, че да навлезе дълбоко във военната база данни, хакната в „Старбъкс“. Тя беше секретна и до нея имаше достъп само оторизиран персонал. Но компютърната защита е точно толкова добра, колкото е програмистът, който я прави. Тази беше дело на сравнително добър специалист, но не и на истински майстор.

Робърт си беше купил малък безжичен принтер, хартия, папки, бележници със спирала и няколко химикалки. Макар че през целия си професионален живот беше живял в дигиталния свят, доминиран от езика на единиците и нулите, той обичаше и химикалките, които му носеха истинско вдъхновение. Най-добре мислеше, докато пишеше.

Принтира документите, сложи ги в папка, след което излезе от базата данни и посегна към химикалката и бележниците със спирала. Работи методично няколко часа, през които беше абсолютно безразличен към това, което се случваше във външния свят, или поне на територията на Канзас.

Забрави, че е най-търсеният човек в Америка. Отново се превърна в наблюдател, изследовател и прогностик, който с удоволствие се ровеше в информацията, разместваше и променяше данните, и ги подлагаше на задълбочен анализ, в резултат на който някои станаха маловажни, а други придобиха ново значение. Така, бавно и постепенно, разчленената информация се превръщаше в нещо смислено.

След шест часа пълна концентрация навън се смрачи. Това го принуди да стане и да запали лампата. После остави химикалката, облегна се назад, скръсти ръце пред гърдите си и опря брадичка в тях. Затвори очи, забави дишането си и започна да брои ударите на сърцето си, докато не слязоха под шейсет в минута. Тогава отвори очи, погледна надолу към единия от татуираните си ръкави, които се виждаха добре, след като беше свалил якето си.

Тези ръкави бяха негово изобретение. Приличаха на типични татуировки, но ако човек се вгледаше достатъчно внимателно в орлите, драконите и останалите същества върху тях, щеше да забележи, че са съставени от миниатюрни геометрични фигурки — квадрати, триъгълници, правоъгълници и техните по-сложни роднини, например дванайсетостенник, който, гледан отвесно, имаше дванайсет лица и беше важна част от неговия дракон.

Робърт добре знаеше, че това не може да бъде забелязано от никой друг освен от него. Но така беше преминала по-голямата част от живота му — да обръща внимание на неща, които другите не виждат.

С изключение на брат му и баща му. Те бяха любопитни и наблюдателни, а и не забравяха нищо. Вникваха в същността на нещата. Баща му умееше да ръководи огромен брой хора, цели дивизии и корпуси, които водеха сражения, а отговорността за техния живот правеше нещата още по-сложни. Брат му преследваше нарушителите на закона с невероятно чувство за справедливост и внимание към детайлите.

Мъжете от фамилия Пулър, всеки от тях виртуоз в своята област, си приличаха по едно основно качество.

Наблюдателността.

После му хрумна нещо и той бързо разгърна принтираните документи на страница 66. Внимателно изчете текста и го сравни с информацията на страница 24. Интересното беше, че данните се разминаваха. И то сериозно. Но ако крайният резултат беше смислен, те би трябвало да съвпадат.

Това не беше ключ към загадката, но все пак беше нещо. А според брат му едно нещо винаги водеше до друго.

Робърт взе празен лист и започна да рисува лицето, което виждаше във въображението си. Не беше лесно, понеже тогава бе тъмно. Същевременно имаше източник на светлина — фенерчето на човека.

Опря химикалката в хартията и се фокусира, прехвърляйки образа в главата си върху белия лист.

Той беше добър художник — един факт, за който знаеха малко хора. Беше започнал да рисува преди години, за да се разтовари от тогавашната си работа, свързана с огромно напрежение и отговорност.

Така се раждаха скиците и пресичащите се линии, оформящи нещо доскоро несъществуващо. На практика това също беше математика, нещо като геометрия, съчетана с живопис. Едно сливане, което превръща художници като Пикасо във вечни икони със запазено място в историята. Кубизъм, създаващ шедьоври от други измерения на мисълта и опита.

Имаше доста фалстартове, но упорито продължаваше да опитва, без да обръща внимание на растящата купчина смачкани листове. Образът най-после започна да се уплътнява, чертите му ставаха по-плътни и по-ясни.

След още половин час упорита работа Робърт най-после приключи с трудната част. Сега му оставаха само финалните щрихи.

Облегна се назад, остави химикалката и вдигна листа пред очите си.

От него го гледаше физиономията на мъж, когото беше видял съвсем наскоро, но не го познаваше.

Беше почти сигурен, че в момента този мъж лежи в моргата на Форт Левънуърт, а куп следователи се опитват да открият самоличността му. Плюс отговор на въпроса какво е правил във военния затвор в нощта на неговото бягство. И защо сега е мъртъв. Това бяха уместни въпроси.

Робърт знаеше какво е търсил в затвора този мъж. Знаеше и как е умрял, но нищо повече. А трябваше да знае всичко. Този пъзел не биваше да остане недовършен. Не и ако искаше да оцелее.

А и защото едно нещо винаги води до друго.