Даниел Стийл
Вълшебна нощ (6)

6

Вечерта Грегорио отлетя обратно за Париж и се обади от летището, за да попита как е бебето. Аня каза, че положението е все същото.

— Можеш ли да дойдеш в хотела? — попита той изморено.

След смъртта на детето, това бе най-тежкият ден в живота му. Имаше чувството, че е загубил всичко. Бенедета искаше да го отстрани от бизнеса. Загуби работата си, историята си, съпругата си от двайсет години. Взе решение да бъде с Аня, но бе шокиран, че Бенедета иска развод. Грегорио смяташе, че ще останат женени докато той е с Аня и бебето. Така правеха повечето хора. В Европа любовниците все още бяха по-често срещани, отколкото разводите, особено в Италия и дори Франция. Той бе ужасен от идеята за развод.

— Какво е станало? — стресна се Аня. — Как мина? Каза ли й?

Цял ден чака да се обади, но той не й звънна. Беше отишъл да се види с най-големия си брат, за да му съобщи за бизнеса. Брат му заяви, че Грегорио е глупак, съсипал семейството и бизнеса си.

— Казах й, че я напускам. Не съм искал развод.

Той все още беше в шок. Бенедета щеше да действа решително, а брат му го предупреди, че разводът ще струва и на него, и на семейството му цяло състояние. Не обвиняваше снаха си за решението й. Дори каза, че неговата съпруга би го убила, ако той е на мястото на брат си. Според него Грегорио беше истински късметлия.

— И какво каза тя?

Аня звучеше щастлива от новината, но той още не беше й казал всичко.

— Прекалено сложно е, за да ти обяснявам по телефона. Имам нужда от почивка. Защо не прекараме нощта в хотела? Клаудия ще бъде добре и без нас за една нощ.

Не бяха му останали никакви сили. Имаше нужда да презареди батериите, като начало с румсървис, гореща вана и удобно легло. Краткото му пътуване до Милано се оказа много по-лошо, отколкото беше очаквал.

— Можем да празнуваме — отвърна Аня.

Звучеше като петнайсетгодишна и явно не бе доловила нищо странно в гласа му. А той бе изгубил абсолютно всичко. Сети се за думите на брат си и се зачуди дали брат му не е прав и наистина не е полудял. Беше го направил заради майката на детето си, а тя нямаше представа какво означава това за него. За Аня разводът щеше да е добра новина, макар засега да не възнамеряваше да й съобщава за него. Не беше нужно да знае, а и в Италия разводът можеше да отнеме две години. Предстоеше му дълъг и мрачен път, а Бенедета щеше да унищожи онова, което бе останало от живота му.

— Ще се видим в хотела — каза той уморено.

Грегорио взе такси до „Жорж V“, а Аня пристигна след пет минути. Изглеждаше красива и свежа, в тениска и джинси. Това бяха най-удобните дрехи в болницата, където денонощно седеше в интензивното отделение. Вече цял месец. Струваше му се, че е минал цял живот от „Бялата нощ“.

Аня поръча шампанско веднага, след като влезе в стаята, а Грегорио отиде да си вземе душ. Лежеше на леглото и гледаше телевизия, когато той излезе от банята в хотелския халат. Просна се на леглото до нея и не знаеше какво да й каже. Всичко, случило се през деня, бе ужасно. Никога нямаше да забрави изражението на Бенедета и ледените й очи, когато заяви, че иска развод. Винаги преди бе проявявала разбиране. Но пък никога не я бе оставял заради друга жена, никога не бе имал дете и не бе я унизявал така публично.

— Е, какво каза тя? — попита Аня отново, като се сгуши до него.

Не се бяха любили от месеци, но той знаеше, че не може да го направи сега. Нямаше сили. Имаше чувството, че Бенедета го беше убила. Струваше му се, че той бе жертвата в цялата история, и се чудеше как жена му можеше да е толкова жестока, изпълнена с омраза, за да му отнеме бизнеса и да се разведе с него. Наказанието бе прекалено тежко.

— Изритва ме от бизнеса — каза той. — Семействата ни работят заедно повече от век, а тя иска да скъса с традициите.

Аня не изглеждаше впечатлена, не осъзнаваше какво точно се случва. Погледна го разтревожена.

— Това означава ли, че ще ти вземе всичките пари?

— Не, но вероятно ще се опита.

Целунаха се. Грегорио се усмихна. Надежда оставаше, че нещата някак щяха да се оправят, а Бенедета щеше да се вразуми и да забрави за развода. Не можеше да повярва, че тя би му причинила подобно нещо. Красивата Аня до него сякаш смекчи ужаса от развода и го направи по-нереален. Тя го прегърна и пъхна ръка под халата му. Успя да го възбуди, въпреки всичките му проблеми, и след миг се любеха страстно. Всичко, което бе преживял днес и през последния месец, за миг се изпари. Беше забравил колко страхотна бе Аня в леглото. Сега беше негова и той се нуждаеше от нея също така отчаяно, както и тя от него.

Изпиха бутилката шампанско и към полунощ си поръчаха вечеря. На следващата сутрин, когато се събудиха, отново се любиха.

Грегорио се опита да не мисли за Бенедета докато се приготвяха за болницата. Мисълта, че бебето им и общото бъдеще ги очакваха, му подейства успокоително. Може би когато и Бенедета се успокои, щеше да промени решението си за бизнеса и развода. Познаваше я, знаеше, че е разумна жена.

 

 

Жан-Филип обичаше да закусва с жена си и децата докато чакаха гувернантката да пристигне, за да тръгнат за работа заедно. Когато имаше време, оставяше Валери пред офиса й. Но откакто й каза за Пекин, тя стана разсеяна — вечно закъсняваше, децата плачеха, изгаряше закуската и се приготвяше толкова дълго, че той не можеше да я чака, затова взимаше такси до работата. Животът им се сриваше от напрежението да вземат правилното решение. Тази сутрин гувернантката закъсня, а двегодишният им син Деймиън плачеше от четири сутринта с болки в ухото. Валери възнамеряваше да го заведе на лекар, преди да отиде на работа.

— Нищо тук ли вече не върви гладко? — рязко попита Жан-Филип и погледна жена си мрачно.

Петгодишният им син Жан-Луи бе ударил сестра си по време на закуската и сега и тя пригласяше на Деймиън.

— Как би ти харесало да се занимаваш с всичко това в Пекин? — заядливо отвърна Валери. — И да посещаваш педиатър, който не говори френски или английски?

През последните няколко седмици тя бе говорила с приятели, които познаваха Пекин. Бяха й казали, че почти никой там не знае английски. Човек се нуждаел от преводач навсякъде, ако не говори китайски. От компанията бяха обещали на Жан-Филип, че ще му осигурят личен преводач.

— Сигурен съм, че там има и доктори от Запад. Можем да намерим такъв чрез посолството. Не е страна от Третия свят, за бога.

— Не, но е Китай — мрачно изсумтя Валери.

— Добре, това ли е отговорът ти?

Притискаше я за отговор от няколко дни. Вече бе казал на потенциалните си работодатели, че се нуждае от повече време, за да вземе решение. Обясни им, че това би било огромна промяна в кариерата на съпругата му, и те го разбраха.

— Ако искаш отговор сега — излая Валери вбесено, докато децата ги гледаха ококорени, — ако искаш отговор днес — сниши глас тя, забелязала реакцията на децата, — отговорът е не. Не съм готова да вляза във „Вог“ и да напусна днес. Нуждая се от повече време за размисъл.

— Не го правя за себе си — измъчено каза той. — Правя го заради нас. За бъдещето ни.

И двамата вече се замисляха дали щяха да имат общо бъдеще, ако се съдеше по това как вървяха нещата. За седем години никога не бяха се изправяли пред толкова тежък проблем, който сега ги разстройваше и разделяше. Всеки от тях винеше другия за непоносимото напрежение, в което живееха всеки ден. Деймиън заплака отново, а младото момиче, което се грижеше за децата, пристигна и го отведе в стаята, за да го облече. Жан-Луи разля портокалов сок по масата, а Валери набързо го почисти.

— Изнервяш децата — обвини го тя.

Жан-Филип поклати глава отчаяно и излезе, без да каже и дума. Това не бе се случвало никога преди.

— Къде отива татко? — разтревожено попита тригодишната Изабела. — Не ме целуна.

— Бърза за работа — каза Валери и я целуна.

Внезапно тя осъзна, че ако Жан-Филип замине, а те останат тук, щеше да й се наложи да се оправя съвсем сама с три деца.

— Какво е Пейкин? — попита Жан-Луи докато Валери му сваляше пижамата и го обличаше с джинси и червена ризка.

— Град в Китай — отговори тя, като се опита да бъде спокойна.

— Защо не говорят френски или английски?

Той беше чул всяка дума от разговора им, вероятно бе слушал и разправиите им нощем, макар да не разбираше за какво става дума. Напрежението между родителите му бе осезаемо.

— Защото говорят китайски, глупчо. Искам да си мил с Изабела днес. Не беше хубаво да я удряш на закуска. Тя е по-малка от теб.

— Да, ама ми каза, че съм глупав, а това е лоша дума.

— Да, така е — съгласи се Валери, после отиде да види дъщеря си.

Налагаше се да заведе Деймиън на лекар и щеше да закъснее с часове за службата. Винаги в лекарския кабинет я караха да чака.

Половин час по-късно пътуваха към болницата. Стана почти единайсет часа докато после го върне у дома и забърза към офиса.

— Тежка сутрин? — попита я секретарката й, когато най-после влезе в кабинета си във „Вог“.

Валери не искаше да й обяснява, че напоследък всички сутрини бяха тежки, а и работата й бе заложена на карта, защото съпругът й искаше да се пренесат в Пекин. Опита се да пропъди неприятните мисли и започна да преглежда имейлите си. По обед имаха конференция по скайп с офиса им в Ню Йорк. Щяха да обсъждат септемврийското издание, което бе най-голямото през годината.

Знаеше, че в края на натоварения ден в службата нямаше да е по-близо до взимането на решение. Всяка частица от нея й казваше да остане в Париж, където имаха хубав живот. Защо въобще Жан-Филип искаше да ги завлече в другия край на света? Нямаше никаква логика, въпреки големите пари или скока в кариерата. А и защо неговата кариера да бе по-важна от нейната?

Беше разсеяна по време на събранието и в края на деня я мъчеше зверско главоболие. Но поне когато се прибра у дома, децата бяха изкъпани и нахранени, а Деймиън не плачеше. Антибиотикът беше свършил работа. Когато Жан-Филип се прибра, Валери четеше приказка на децата, а хлапетата бяха издокарани в еднакви пижами с малки мечета.

— Забрави да ме целунеш тази сутрин, татко — напомни му Изабела, чиято дълга тъмна коса бе още влажна след банята.

— Значи ще трябва да те целуна два пъти, когато си легнеш — отвърна той.

Валери му се усмихна и си пожела животът им да бъде както преди.

— Как мина денят ти? — попита той.

Валери сви рамене. Нямаше какво да каже. В момента чуваше само напрегнатото биене на барабаните, което отмерваше изтичащото време. Жан-Филип я остави да довърши приказката, а после влязоха във всяка от стаите на децата, за да ги целунат за лека нощ. Гувернантката вече си бе отишла. Няколко минути по-късно всички деца бяха в леглата.

Валери и Жан-Филип влязоха в кухнята, но никой от двамата не беше гладен. Тя извади остатъците от пиле от хладилника и направи салата. И двамата мълчаха, страхуваха се да не започнат отново да се карат. Вечеряха мълчаливо, което бе необичайно за тях. Валери почисти масата, а Жан-Филип прегледа документите, които бе донесъл от службата. Когато влезе в спалнята, Валери вече беше в леглото, измъчвана от упоритото главоболие.

През последните няколко седмици нищо в брака им не вървеше. Не можеха да повярват как чудесните им взаимоотношения се разпадат. Внезапно нямаше какво да си кажат, освен една-единствена тема — работата му в Пекин. Жан-Филип се настани в своята част от леглото, а Валери му обърна гръб. Когато той загаси лампата, тя му пожела лека нощ.

Докато лежаха будни в тъмнината и двамата си мислеха, че никога досега не се бяха чувствали толкова самотни, сякаш хората, които обичаха, бяха изчезнали. А непознатите, заели местата им, унищожаваха брака, който бяха градили години. Започваше да им се струва, че от него не беше останало нищо.

 

 

Ксавие звънна на Шантал през седмицата, след като вечеряха заедно. Беше му изпратила телефонния си номер и още веднъж му благодари за вечерята. Върна се към работата по сценария с нова енергия и почти забрави за него.

— Възнамерявах да ти се обадя по-рано — каза Ксавие, — но бях в Цюрих цяла седмица. Прибрах се снощи.

— Много пътуваш — отбеляза тя, зарадвана да го чуе.

— Да, така е. Имам клиенти къде ли не. Свободна ли си утре вечер? Бих те поканил днес, но все още съм в офиса.

Вече минаваше осем часът.

— Утре ще е чудесно — каза тя и се усмихна при мисълта, че ще вечеря с него.

— Идеално. Каква храна обичаш?

— Каквато и да е. Лесна съм. Само да не е прекалено пикантна.

— И аз не обичам пикантерии — каза той. — Ще измисля нещо. Ще те взема в осем и половина и не е необходим дрескод. Обичам храната по бистрата.

— И аз — доволна отвърна тя.

Шантал мразеше елегантните рокли и високите токчета. Предпочиташе небрежни вечери с приятели.

Той я взе точно в осем и половина, както бе обещал, а тя направи компромис с тоалета си. Носеше джинси и високи токчета, кашмирен пуловер в цвета на очите си и блейзър, ако станеше хладно. Ксавие също бе в джинси и кафяви велурени обувки, каквито тя винаги бе харесвала. Смяташе, че изглеждат секси.

Отидоха до ресторанта с колата му, старо МГ, което той обожаваше, с волан от дясната страна. Шантал се възхити на колата, а той се усмихна щастливо и свали гюрука. Потеглиха към десния бряг към ресторант, който Шантал не познаваше, с красива градина и тераса. Храната се оказа учудващо добра, а атмосферата бе дружелюбна и предразполагаща.

Ксавие й разказа за пътуването до Цюрих, без да разкрива тайните на клиента си, после я попита дали е посещавала Панаира на изкуството в Базел. Когато му отговори отрицателно, той предложи да отидат заедно някой ден.

— Събитието е впечатляващо и можеш да видиш великолепни произведения на изкуството. Най-вече творби на известни художници, но има и от непознати. Няколко от клиентите ми излагат творбите си там, макар че един от тях вече прави само дизайни за видеоигри.

Работата му звучеше забавна за Шантал, а Ксавие я разпита за сценария, по който работи. Тя му разказа за идеите си и си помисли колко е приятно да имаш някого, с когото да вечеряш и да си бъбриш за работа. Той бе впечатлен от темите, по които Шантал пишеше, и за драматичните, и за документалните си сценарии. Хареса и сегашната й история за жените, оцелели в концлагер. Вече бе почти до половината и се трудеше над него от месеци. Ксавие й предложи да посетят художествения фестивал в Париж през есента, а тя не можа да се въздържи и го попита какво прави с жена на нейната възраст. Беше озадачена от желанието му да прекарва време с нея, освен ако той не искаше да са само приятели. Не й се струваше възможно, че толкова интересен и привлекателен мъж би искал да си губи времето със седемнайсет години по-стара жена, когато всяко момиче на неговите години би се радвало на компанията му. Тя и Жан-Филип имаха приятелство от шестнайсет години, но в начина, по който Ксавие се отнасяше с нея, се долавяше нещо различно. Той й показваше ясно, че я харесва като жена, а не само като приятелка.

— Възрастта какво общо има? — обърка се той, когато чу въпроса й. — Ти си красива, интересна и забавна. А и страшно интелигентна — усмихна се Ксавие. — Това е единственото, което ме интересува. И ако имам късмет, няма да ме притискаш за бебета. Вече си имаш три броя.

— Това си е плюс — засмя се тя. — А и тях вече ги няма, така че няма да ти се налага да се разправяш.

— Нито пък ти. Още един плюс. Ще имаш повече време за мен, надявам се.

Шантал разполагаше с много време и място в живота си за мъж, макар да бе спряла да се надява, че някой ден ще го срещне. А и никога досега не бе излизала с някой на неговата възраст.

— Наистина ли искаш да излизаш с мен? Не ти пука на колко години съм? — изумена попита тя.

— Не си на сто, за бога. Възрастта е само една цифра. Може да си на трийсет и да ме отегчиш до смърт. А ти си фантастична, сексапилна и талантлива жена, Шантал. Късметлия съм, че приемаш да вечеряш с мен.

Шантал осъзна, че той наистина се чувства по този начин. Самочувствието й нарасна докато се смееха весело по време на вечерята и се забавляваха прекрасно. После той я закара до дома й. През уикенда отново бяха заедно. Разходиха се из Тюйлери, вечеряха в градината на „Костес“, а после отидоха на кино. Поредната великолепна вечер. Шантал разказа на Жан-Филип за Ксавие, когато обядваха заедно. Обясни му, че той е човекът, донесъл китайските фенери в „Бялата нощ“.

— Помня го. Изглеждаше готин тип. А ти си истинско дяволче — ухили се той. — Кога започна тази връзка? В онази нощ ли? Не ми спомена нищо, когато се видяхме на следващия ден.

— Срещнахме се случайно няколко пъти. В „Бон Марше“ и на летището, когато се прибрах от Берлин. Той ми помогна с куфара, а после ми каза, че съдбата ни е събрала, тъй като вече сме се срещали три пъти.

— Кой знае? Може и да е прав.

Жан-Филип искрено се зарадва за приятелката си. Тя очевидно се забавляваше чудесно с новия си обожател.

— Малко съм нервна — призна му тя. — По-млад е от мен със седемнайсет години, а това ми се вижда доста голяма разлика. На него не му пука, но ако го приема сериозно, рано или късно той ще намери някое момиче на неговите години или по-млада, а аз ще остана сама.

— Може и да не стане така — сериозно отвърна Жан-Филип. — Кой може да твърди кои връзки ще са добри? В момента бракът ми се разпада, а виж и бъркотията, която Грегорио сътвори след двайсет години брак. Валери чула, че Бенедета е подала молба за развод.

— Не я обвинявам — заяви Шантал. — Мисля, че Грегорио е прекрачвал границите много пъти, да не говорим за последния.

— Носи се слух, че щяла да го изрита и от бизнеса. Мисля, че е съвсем права. Не можеш да поддържаш делови отношения с човек, който те е зарязал заради друга жена. Това би било откачено. Така че, никой не може да предвиди какво ще се случи в една връзка. Този човек може да е подходящият за теб, Шантал. Защо не?

— Не мога да се съревновавам с жени на неговата възраст.

— И не е нужно. Той излиза с теб, а не с някоя друга.

— Засега — предпазливо каза тя. — А при теб какво става? Валери взе ли решение за Пекин?

Той въздъхна и Шантал забеляза колко бе напрегнат. Изглеждаше изморен и нещастен и видимо бе свалил няколко килограма.

— Валери каза, че ако искам отговор веднага, той е „не“. Но не е сигурна. Все пак не вярвам, че ще се съгласи. Може да се наложи да замина сам — примирено въздъхна той.

— И ще оставиш Валери и децата тук? — възкликна тя, а той кимна. — Идеята не е добра. Прекалено млади сте, за да бъдете разделени толкова дълго време. Единият или другият може да направи беля, ако се почувства самотен.

Той също бе мислил за това, но имаше доверие на жена си, а и самият той никога не бе й изневерявал.

— Мога да се връщам тук на всеки няколко месеца. Да опитаме за една година и да видим как ще тръгне. Не искам да се отказвам от тази възможност в кариерата ми.

— За нея ще е много трудно да се справя сама с три деца. Повярвай ми. Аз го направих, но просто нямах друг избор. А тя има.

Жан-Филип беше прекрасен баща и се грижеше чудесно за децата си.

— Според мен, тя не осъзнава това. Просто няма добро решение на проблема, ако остане тук. А не мисля, че ще се откаже от работата си във „Вог“. Вложи прекалено много в нея, за да я изостави.

— Но пък може да се окаже, че ще рискува брака ви, ако не се откаже от работата.

— Предполагам, че тогава ще разберем какви са приоритетите й — тъжно каза той. — Но не мисля, че аз съм на челно място в списъка. В момента съм враг номер едно задето рискувам кариерата й. А аз не мога да жертвам моята заради нейната.

Положението беше ужасно и за двамата и Шантал ги съжали. Надяваше се бракът им да оцелее, но в момента това сякаш не беше особено възможно.

Поговориха си и за други неща, после Жан-Филип се върна на работа, а тя се прибра у дома. Трябваше да предаде част от сценария на продуцента на следващия ден и искаше да провери всичко отново за последен път.

Вечерта се видя с Ксавие и си помисли за думите на Жан-Филип, че не трябва да се притеснява от разликата в годините им. Оставаше да провери дали е прав, а Ксавие успя да я изненада на вечеря.

— Следващата седмица отивам на гости на брат ми в Корсика. Има много хубава вила с няколко стаи за гости. Мога ли да те убедя да ме придружиш? Там е страхотно. Плуваме, ловим риба, ядем и лежим на слънце. Брат ми има две страхотни деца и чудесна жена. Ще имаш своя собствена стая — изкуши я той и тя се усмихна.

Още дори не се бяха целували и не беше сигурна, че щяха да го направят. Не беше взела решение дали да спи с него, или да си останат приятели. И не искаше да бъде притискана, затова се зарадва на възможността за самостоятелна стая, ако отиде с него в Корсика.

— Няма ли да имат нещо против, че водиш непознат човек?

— Ни най-малко — отвърна той. — Те са отворени и дружелюбни хора. Водил съм приятели и преди. Мисля, че ще ги харесаш, а те направо ще се влюбят в теб. Ще мога ли да те убедя?

Шантал се замисли за минута. Припомни си думите на Жан-Филип и реши да се отърве от предпазливостта. Нямаше належаща работа. Предстоеше да завърши и втората половина от сценария, но до крайния срок имаше много време.

— Да, би ми харесало — усмихна му се тя, а той се наведе над масата и я целуна, което също я изненада.

Ксавие беше непредвидим и това й харесваше. Не знаеше какво да очаква от него, а и той бе толкова забавен, че никога не я отегчаваше.

— Благодаря ти — радостно каза той и й протегна ръка.

— За какво?

— За това, че ми се довери. Ще се забавляваме страхотно.

Каквото и да се случеше, тя очакваше ваканцията с него с нетърпение. Изведнъж самотният й живот, в който можеше да прави каквото си поиска, не й се виждаше толкова лош. Самотата й предоставяше възможност да замине за Корсика с Ксавие. Тя се зачуди какво ли биха си помислили децата й. Но това сега нямаше значение. Беше свободна жена, а той — свободен мъж.