Даниел Стийл
Вълшебна нощ (3)

3

Жан-Филип звънна на Шантал на сутринта след „Бялата нощ“, както й беше обещал. Предишната вечер бе зает с гостите си и почти не му остана време да си побъбри с нея. Както обикновено, той държеше да се увери, че всички се забавляваха и празненството вървеше добре. Притесни се само за Бенедета, когато разбра, че Грегорио е изчезнал. Стори му се адски грубо от негова страна. За щастие, Дарам бе взел Бенедета под крилото си, дори танцува с нея и изглеждаше, че тя се забавлява. Жан-Филип винаги се тревожеше за гостите си и искаше да се увери, че за тях се полагат добри грижи. Видя, че Шантал поздрави няколко познати от съседните маси, а други се отбиха да си побъбрят с нея. Надяваше се, че Дарам ще я хареса, тя бе интересна и мила жена, но индийският му приятел изглеждаше силно заинтересуван от Бенедета. Шантал очевидно нямаше нищо против и не си падаше по него. Трудно бе да се предвидят подобни неща, но Жан-Филип бе подготвил сцената, доколкото можеше. Флуидите между мъжете и жените бяха странна работа и нещата или се случваха, или не.

— Каква прекрасна вечер — ентусиазирано каза Шантал в мига, когато чу гласа му по телефона. — Благодаря за поканата. Мисля, че това беше най-хубавата вечер досега. А фенерите в края бяха направо вълшебни. Чудесно бе, че онези хора ги споделиха с нас.

Жан-Филип се съгласи, после заговори за ранното изчезване на Грегорио.

— Сигурно става дума за онова момиче, с което има връзка. Не исках да разпитвам Бенедета. Тя е луда, че се примирява с изневерите му. Валери ми каза, че в модните списания непрестанно пишели за това. Изглежда този път Грегорио наистина се е изложил.

— Мислиш ли, че ще изостави Бенедета заради момичето? — попита Шантал с искрено съчувствие към италианката.

— Не, вероятно ще стане точно обратното. Може би Бенедета ще го изрита. И преди не беше идеалният съпруг. Прекалено е чаровен и тя се примирява, а и изградиха страхотна модна империя заедно. Но все някога ще й писне от номерата му. Искрено я съжалих снощи. Предполагам, че е била ужасно засрамена от изчезването му. При това още преди вечерята. Хубаво беше от страна на Дарам, че се намеси.

— Той е свестен човек — потвърди Шантал.

Тя бе харесала индиеца. Намираше го за изключително умен и скромен, въпреки страхотните му постижения. Беше завършил МИТ в Съединените щати и бе легенда в собствената си страна, според Жан-Филип.

— Но не е подходящ за теб? — прямо попита той.

Все се надяваше Шантал да се запознае с човек, който да се грижи за нея. Знаеше, че понякога се чувства ужасно самотна без децата си. Много му се искаше да я запознае с подходящия човек.

— Не мисля, че си паднахме един по друг — честно призна тя. — Но бих искала да го видя отново, като приятел. Вероятно съм прекалено стара за него.

Дарам беше забележителен хубавец, екзотичен, елегантен, както и интелигентен, а и само няколко години по-млад от нея. Но между тях нямаше привличане. Той изглеждаше по-заинтересуван от Бенедета, или пък просто я съжаляваше и се проявяваше като кавалер. Шантал не беше сигурна. Но определено не си падаше по нея самата, а и нейното сърце не бе се разтуптяло. Тя всъщност вече не очакваше да се запознае с някого. Започваше да й се струваше, че всички свестни мъже бяха женени, а и времето за това бе отминало. Французите рядко се развеждаха, дори когато браковете им не бяха щастливи. В такива случаи просто си имаха по нещо „настрана“, което не привличаше Шантал. Тя не копнееше за съпруг и категорично не желаеше нечий чужд. Това бе една от причините, поради които другите жени я харесваха. Беше честна, почтена и свястна жена.

— Жалко. Дарам е готин тип. Ако някога отидеш в Индия, ще те запознае с интересни хора. Валери и аз го посетихме в Делхи миналата година и прекарахме великолепно. Всички го обичат. Има чудесни деца, на същата възраст като твоите.

Точно заради това Жан-Филип смяташе, че двамата щяха да си допаднат, но съдбата бе решила друго. Очевидно не бяха привлечени един от друг, а и двамата знаеха, че подобни неща не се планират.

— Е, ще обядваме ли заедно днес? Имам нужда от съвета ти.

— За новия цвят на дневната или нещо сериозно? — подкачи го тя.

Консултираха се един с друг за всичко и той ценеше мнението й. Беше й искал безброй съвети през годините, в които бяха приятели, дори за брака си с Валери преди седем години. Шантал я одобри с цялото си сърце и никога не промени мнението си. Смяташе, че са идеалната двойка, и бракът им е щастлив.

— Сериозно — загадъчно отговори той.

— Бизнес или личен проблем? — попита тя.

— Ще ти кажа по време на обяда. Същото място и време?

Обядваха заедно поне веднъж седмично, в едно и също бистро на Левия бряг, недалеч от апартамента й. Бяха изпробвали и други ресторанти, но предпочитаха това място.

— Чудесно. Ще се видим там — потвърди тя.

Жан-Филип вече седеше до обичайната маса на терасата, когато тя се появи, облечена в червен пуловер, джинси и балетни пантофки. Изглеждаше красива и свежа с дългата си руса коса, прибрана на опашка с червена панделка. Жан-Филип бе дошъл от офиса, затова беше в делови костюм, но бе прибрал вратовръзката в джоба си. Поръчаха стек за него, за нея — салата и по чаша вино за всекиго. Обикновено не пиеше вино на обяд и това й подсказа, че е разтревожен и напрегнат. Забеляза го и в очите му докато си бъбреха за Валери, децата и „Бялата нощ“.

— Е, какво става? — най-после попита тя.

Не можеше повече да понася напрежението. Понякога Жан-Филип се проявяваше като истински французин и му бе нужно дълго време, за да заговори по темата. Бяха обядвали заедно само преди пет дни, но тогава не изглеждаше така. Каквото и да ставаше, явно бе отскоро. Той се поколеба за миг, преди да отговори.

— Имам проблем, или поне скоро ще имам. Бизнесът не върви добре, а икономическото положение е лошо. Половината страни в Европа се тресат и никой не прави големи инвестиции тук. Французите се страхуват да покажат богатството си от години заради данъците върху големите състояния, инвестират в чужбина и крият парите си, където могат. Последното, което искат, е да инвестират във Франция и да плащат високи данъци. Нямат доверие на правителството.

— Да не те уволняват? — разтревожи се тя.

Знаеше, че той се справя отлично в инвестиционната фирма, където работеше, но не притежаваше голямо лично състояние, а и трябваше да издържа жена, три деца и доста удобен живот. Беше изключително щедър към Валери, обичаше да й купува красиви неща и да я води на страхотни места. Децата посещаваха частни училища, а семейството притежаваше великолепен апартамент в шестнайсети район, най-тузарската част на Париж. Загубата на службата му щеше да е огромно предизвикателство и да ги изправи пред сериозни промени. Валери имаше чудесна работа във „Вог“, но изкарваше много по-малко от него, тъй като списанията не плащаха толкова добре. Двамата трябваше да печелят добри пари, за да поддържат стила си на живот, и засега Жан-Филип се справяше отлично.

— Не, не ме уволняват. Но истината е, че никога няма да изкарвам повече от сега, освен ако в икономиката не настъпи пълен обрат, а това няма да стане. Поне не през следващите десет години. Не се оплаквам и заплатата ми е прилична, но никога няма да мога да спестя пари за семейството си, а и всичко е адски скъпо. Просто не виждам как мога да изляза напред. И ще става все по-скъпо, когато децата пораснат. Не виждам по-добри перспективи за бъдещето, освен ако не направя драстични промени. Размишлявам върху това през последната година, но не мога да открия решение на проблема. Досега. Внимавай какво си пожелаваш. Преди три дни ми предложиха невероятна работа, с фантастичната възможност да изкарвам истински пари. От тези пари, за които само мога да си мечтая тук.

— Каква е уловката? — попита Шантал, която знаеше, че винаги има нещо.

А и явно наистина имаше уловка, тъй като Жан-Филип изглеждаше разтревожен и се нуждаеше от съвета й. Ако беше нормално преместване в друга фирма, която му е предложила много повече пари, щяха да празнуват, а не да се съветват.

— Получих предложение от сериозна фирма за рискови капитали. Имат американски партньори и изкарват шеметни суми. Ще ми дадат възможност да участвам, а там могат да се правят страхотни пари. Началната заплата е великолепна, а участието е още по-съблазнително. Точно това, от което се нуждая, за да издържам семейството си за в бъдеще. Златна възможност — каза той, но беше напрегнат докато келнерът им поднасяше храната.

Шантал очакваше да чуе продължението.

— Защо не поръчваме шампанско, за да отпразнуваме събитието? — попита го тя, а той я изгледа нещастно.

— Фирмата е в Китай. Там се правят големите пари в наши дни. Искат да се преместя в Пекин за три или пет години. А там не е лесно да живееш. Не мога да си представя, че Валери би искала да заведе децата там. Тя е влюбена в Париж и в работата си тук. За нея това е сериозна кариера и вероятно ще стане главен редактор на френския „Вог“ някой ден. Но нейната работа никога не може да ни издържа и тя го знае. Подобна възможност не се появява всеки ден и, ако отхвърля тази, може никога вече да не получа друга. И да ми се наложи да се мъча през следващите двайсет години, да се опитвам да свържа двата края и да спестя нещичко. Ако заминем за Пекин, мога да изкарам достатъчно пари, за да осигуря бъдещето ни. Но мисля, че Валери ще ме намрази, ако отидем там и й се наложи да се откаже от кариерата си. А пък за мен ще е адски трудно да го преглътна, ако тя ме лиши, а и цялото ни семейство, от тази възможност. Положението е ужасно — тъжно каза той.

Шантал внимателно обмисли думите му. Подобно решение не се взимаше лесно и тя бе съгласна с него, че Валери щеше да се разстрои. И наистина щеше да й се наложи да се откаже от кариерата си, не можеше просто да я отложи с три или пет години. Някой друг щеше да заеме мястото й. Конкуренцията в модните списания също беше жестока.

— Обсъди ли проблема с нея? — тихо попита Шантал, като се опитваше да претегли плюсовете и минусите.

А Жан-Филип се нуждаеше от повече пари за семейството си, плюсовете в полза на Китай надделяваха.

— Обадиха ми се преди три дни и вчера се срещнах с тях. Американските им партньори бяха в града. Нямах време да седна и да поговоря с нея досега, но трябва бързо да го направя. Искат отговора през следващите няколко седмици. И настояват да съм в Пекин през септември.

Той каза на Шантал името на фирмата и тя се впечатли. Добре звучеше и американската фирма партньор. Сериозна оферта от солидна компания.

— Кога ще й кажеш?

— Довечера. Утре. Скоро. Шантал, как трябва да постъпя според теб?

— Леле — изсумтя тя тихо, като се отпусна назад и го погледна. — Труден въпрос. Някой ще загуби. Ти или тя…, или всички вие, ако отхвърлиш предложението.

— Не виждам как мога да го направя — честно призна той. — Но ако тя не се съгласи? Какво да правя тогава?

Шантал го съжали. Защо вечно имаше и лоша страна на златната възможност? Никога нищо не бе просто, не и когато ставаше дума за много пари. А Пекин бе най-трудното препятствие. Шантал не можеше да си представи, че Валери би приела преместването там леко, или дори доброволно. На Жан-Филип щеше да се наложи да я завлече там въпреки протестите й. Но пък и тя можеше да откаже да се лиши от кариерата си, макар и да не печелеше колкото него. Работата й означаваше много за нея, беше се занимавала с мода, при това във „Вог“, повече от дванайсет години, още откакто завърши колежа. Нямаше да й е лесно да се откаже от всичко това. Но и Жан-Филип не можеше да отхвърли предложението с лека ръка.

— Тя няма да те изостави. Обича те — увери го Шантал. — Но ще бъде разстроена, разбира се.

Това беше сигурно.

— И не можеш да я виниш. Тя се труди усърдно във „Вог“ и голямото повишение, за което копнее, вече се вижда, когато парижкият редактор се пенсионира. Можеш ли да отидеш в Пекин за по-кратко време? Например година-две, а не три до пет?

Жан-Филип поклати глава отрицателно.

— Мога и да успея да ги намаля на три, поне отначало, но не по-малко. Искат да оглавя офиса в Пекин. Човекът там напуска. Бил е в Пекин четири години, създал е офиса им там.

— Знаеш ли защо напуска?

— Жена му мрази Пекин. Върнала се в Съединените щати още миналата година — унило отговори Жан-Филип и двамата се засмяха.

— Е, това обяснява много неща, нали? — усмихна му се Шантал. Мисля, че ако го направиш, просто трябва да знаеш, че няма да е лесно, но си заслужава да се жертваш за някакъв период, за да постигнеш целите си. Понякога ни се налага да направим нещо неприятно, за да стигнем там, където искаме. Това е добра стъпка в кариерата за теб. И Валери ще го разбере.

Но Шантал също така бе наясно, че Валери не можеше да напусне службата си и да се върне след три-четири години. Дотогава „Вог“ щеше да има нов главен редактор, но това нямаше да е тя. А Валери чакаше от дълго време за този пост.

— Не съм сигурен какво ще разбере Валери. Или какво ще иска да разбере. Ще чуе само, че това ще съсипе кариерата й и ще трябва да напусне „Вог“, за да се премести на скапано място с три малки деца. Не съм убеден, че ще е много разумна. Или пък хич.

— Довери й се. Тя е умна жена, а действителността тук е ясна в икономически план. Ако Валери иска спокоен живот в бъдеще, това ще й го осигури. Но така или иначе трябва да й кажеш и заедно да решите проблема, дори и да не приеме новината добре отначало. Ще се примири или пък ти ще измислиш някакъв разумен компромис.

Но нито тя, нито Жан-Филип можеха да си представят подобен компромис. Той или трябваше да приеме офертата, или да я отхвърли. А Валери трябваше да отиде с него или не. Беше болезнено просто. Болезнено.

Поговориха още малко за това по време на обяда, после тя го остави пред ресторанта.

— Обади ми се, след като говориш с Валери и ми кажи какво става.

Валери беше умна жена и обичаше мъжа си. Каквото и да се случеше, Шантал бе сигурна, че връзката им щеше да оцелее, дори и да имаха проблеми.

— Ще бъда тук през следващата седмица, а другия уикенд заминавам да видя Ерик в Берлин. Не съм го виждала от февруари. Работеше по нова творба и не искаше никой да го безпокои. Готви се за изложба.

Ерик се справяше чудесно, въпреки че концептуалните му инсталации бяха прекалено модернистични за нея. Беше един от уважаваните млади художници и творбите му се продаваха добре. Тя се гордееше с него и обичаше да му гостува. Ерик живееше в Берлин от три години и се чувстваше чудесно. Имаше си и нова приятелка, с която искаше да запознае майка си. Той включваше Шантал в живота си много повече от брат си и сестра си, а и те живееха доста по-далеч. Но макар той да бе в Берлин, майка му го виждаше само няколко пъти годишно. Беше прекалено зает с работата си и се прибираше в Париж единствено за Коледа, както брат му и сестра му.

Шантал бе отгледала много независими деца, никое от които не искаше да живее във Франция. Лош късмет за нея, както бе споделяла с Жан-Филип.

И тримата работеха здраво и се справяха добре. Шарлът живееше в Хонконг откакто бе взела магистърската си степен в Кълъмбия преди пет години и говореше перфектен мандарин.

Другият й син, Пол, обичаше Съединените щати и бе станал типичен американец. Имаше приятелка, която Шантал не харесваше, но живееше с нея от седем години. Най-малкият й син, Ерик, напусна гнездото последен преди три години — най-самотното време за нея, факт, който бе признала само на Жан-Филип. Децата й бяха талантливи и работливи, но нямаха време за майка си.

След обяда Шантал се прибра в апартамента си. Не се чу с Жан-Филип няколко дни, което беше необичайно. Той се бе превърнал в част от семейството й, след като децата й заминаха. Шантал нямаше братя и сестри, нито родители, децата и приятелите й бяха всичко, което имаше. Отдаваше се на работата си с истинска страст и в момента пишеше сценарий за група жени в концентрационен лагер по време на Втората световна война и борбата им за оцеляване.

Подозираше, че предложението за работа, което Жан-Филип бе получил, не бе прието добре от жена му, и не искаше да му звъни и да се натрапва. Работи упорито през целия уикенд, а той й се обади в понеделник следобед.

— Как мина? — попита тя в мига, когато чу гласа му.

— Точно както се очакваше — уморено отговори той.

Беше изкарал дълъг, стресиращ уикенд и Шантал усети това по тона му.

— Валери беше шокирана, разстроена и ядосана, че въобще размишлявам по въпроса. Плака цял следобед вчера. Добрата новина е, че не поиска развод.

Той се шегуваше, но Шантал бе наясно, че приятелят й бе пуснал истинска бомба в чудесно подредения им семеен живот, който вървеше гладко от седем години. Жан-Филип и Валери бяха късметлии. Имаха добри деца, хубав живот, добро здраве, близки приятели, работа, която обичаха, и великолепен дом в любимия им град. А сега им се налагаше да направят тежък избор и един от двамата трябваше да се жертва. Шантал знаеше, че се обичат и имат стабилен брак, което щеше да помогне, каквото и да решат.

— Мислиш ли, че тя ще се съгласи да се премести в Пекин? — попита Шантал.

— В момента не мисля така. Но това може да се промени. Тя размишлява по въпроса, а аз разполагам с три седмици.

Той се видя с Шантал в сряда и изглеждаше много напрегнат. Не можеше да говори за предложението докато Валери не вземеше решение. За Жан-Филип решението беше ясно. Той вярваше, че трябва да заминат за Китай по всички причини, които бе споменал на Шантал миналата седмица. Заговориха за други неща и той й спомена думите на Валери, че клюките за близнаците на Грегорио били по всички вестници. Децата били родени преждевременно и се намирали в парижка болница в критично състояние.

— Горката Бенедета — каза Шантал със съчувствие.

И двамата вече бяха наясно, че децата се бяха родили през „Бялата нощ“ и заради тях Грегорио бе напуснал празненството.

— Чудя се какво ще излезе. Не съм убедена, че аз бих простила подобно нещо на нейно място.

— Може би този път и тя няма да прости. Сигурно е ужасен шок да знаеш, че съпругът ти има две деца от друга жена, когато самата ти си бездетна.

Бенедета винаги говореше открито за проблема си и споделяше съжалението си, че не може да стане майка, макар с времето да се бе примирила. Но сега Грегорио имаше деца, а тя не. Жан-Филип и Шантал се чудеха дали този факт щеше да направи рускинята най-важното нещо в живота на Грегорио. Той се бе измъквал лесно от предишните си връзки, които никога не продължаваха дълго, но сега бе различно. Шантал изпитваше искрено съчувствие към Бенедета, а Жан-Филип смяташе, че Грегорио е идиот и този път определено бе прекалил. Не одобряваше изневерите му, самият той винаги бе абсолютно верен на жена си, нещо, на което приятелят му не изглеждаше способен.

След обяда Шантал отиде в „Бон Марше“, за да купи някои от любимите неща на Ерик. Винаги му носеше френски храни, които обичаше, тъй като в Германия се хранеше с наденици и шницели. Напълни кошницата с пастети, различни деликатеси, любимите му бисквити, френско кафе и какво ли не още. Майчински жест, който винаги бе оценяван, когато пристигнеше в Берлин с френски вкуснотии. А „Бон Марше“ бе идеалното място да се снабди с тях. Тъкмо бе сложила кутия с любимите бисквити на Ерик в кошницата, когато забеляза някакъв мъж да я гледа вторачено от съседния ред, където избираше чай. Изглеждаше й познат, но не можа да се сети откъде, и продължи да пазарува.

Видяха се отново на касата и лицето му й се стори познато. Не можа да реши дали бе непознат, когото бе виждала преди, вероятно тук в „Бон Марше“, или наистина се бяха запознали някъде, което й се стори не особено вероятно, защото смяташе, че би го запомнила. Беше хубав, в началото на трийсетте години. Носеше джинси, велурени обувки и черен пуловер. Стоеше зад нея на опашката и чу мъжки глас в ухото си.

— Желанието ти изпълни ли се вече?

Тя се обърна и го изгледа учудено. Внезапно се сети. Мъжът, донесъл красивите хартиени фенери на „Бялата нощ“, който й помогна да запали своя и я посъветва да си пожелае нещо. Тя се усмихна, когато си спомни откъде се познаваха.

— Още не. Може да мине известно време — отговори тя усмихнато.

— А, едно от тези желания, за които си струва да чакаш — отбеляза той.

Тя кимна, а той надникна в кошницата й, впечатлен от разнообразието на деликатеси.

— Май ще правиш страхотен купон — каза той, като кимна към двете бутилки червено вино, които придаваха празничен вид на кошницата.

— Всичко е за сина ми в Берлин.

— Късметлия. Има добър вкус и хубава майка.

— Той е гладуващ художник и надениците и бирата му омръзват.

Младият мъж се засмя на думите й. Редът й на касата дойде. Тя плати, после се обърна към него, преди да си тръгне.

— Благодаря ти отново за пожеланието и красивия фенер. Зарадва всички ни онази вечер.

Шантал му се усмихна. Беше с тъмнокафяви очи и в погледа му имаше нещо завладяващо. Стори й се, че по тялото й премина електрически ток. Спомни си, че бе забелязала очите му и по време на „Бялата нощ“, когато й подаде фенера. Тогава усети някакво напрежение в гласа му, тъкмо преди фенерът да отлети. И сега й се стори напрегнат. Имаше сериозно и красиво лице.

— Радвам се, че си се забавлявала. Беше чудесна вечер. Надявам се желанието ти да се изпълни. И приятно прекарване със сина ти.

— Благодаря ти — каза тя и си тръгна.

Помисли за него известно време, после го забрави. Прибра се у дома и започна да подрежда куфара си. Нямаше търпение да види сина си. Беше минало прекалено дълго време. Четирите месеца, в които не беше го виждала, й се струваха цяла вечност. Винаги беше така. Дългите периоди, през които не беше с децата си, бяха една от причините да работи толкова много. Шантал не само обичаше да пише, но и по този начин животът й се изпълваше с измислени хора, които ставаха истински за нея докато ги създаваше. Писането на сценарии запълваше живота й, а и резултатите бяха отлични. Тя влагаше сърцето и душата си във всичко, което правеше. Писането, приятелствата, децата. И сега се вълнуваше от срещата със сина си в Берлин.