Даниел Стийл
Вълшебна нощ (11)

11

Шантал и Ксавие попаднаха в удобна рутина след завръщането си от Ел Ей. Той прекарваше повечето нощи в апартамента й, но се прибираше у дома, ако на нея й се налагаше да работи. Посещаваха музеи, кина и изложби, вечеряха с приятели. Тя го запозна с някои от своите най-близки приятели. Понякога Шантал имаше чувството, че е старицата в групата, но пък Ксавие имаше познати от всички възрасти, с разнообразни професии. През октомври децата й вече бяха свикнали с присъствието му до майка им. Тя замина с него за Германия за среща с клиент, а после отидоха до Берлин, за да вечерят с Ерик, който се зарадва да види майка си и да се запознае с Ксавие. Животът им бавно се сливаше и това им се струваше съвсем нормално.

Ксавие се интересуваше от модерно изкуство и Ерик искрено го хареса. Шантал се изненада от познанията му по концептуално изкуство, което впечатли и сина й. От време на време тя все още се притесняваше, че Ксавие може да се увлече по по-млада жена. Повтаряше си, че връзката им е прекалено хубава, за да издържи дълго. Опитваше се да си напомня, че не бива да се привързва твърде много. Излизаха вече от четири месеца, а им се струваше, че са заедно от години. Една неделя Ксавие се присъедини към разговора й с Жан-Филип, който реши, че са идеалната двойка. Дори им завиждаше, когато ги виждаше заедно, и призна на Шантал, че децата и Валери ужасно му липсват. Тя спомена, че не беше виждала Шантал след отпътуването му и обеща да я покани на обяд.

— Прекалено заета е. Има страшно много работа и нов клиент, който отнема цялото й време. А и е съвсем сама с децата през уикенда — оправда жена си Жан-Филип.

— Е, това ще я научи да не ти позволява да се местиш в Китай без нея — пошегува се Шантал.

Тя все още мислеше, че допускаха страхотна грешка с едногодишната си раздяла, която бе прекалено трудна и за двама им. Но не го сподели с Жан-Филип. Той си имаше достатъчно тревоги и без мрачните й предчувствия. Шантал определено се притесняваше за приятелите си, а и Жан-Филип беше нещастен. Възможностите в Пекин бяха страхотни, но условията и качеството на живот — кошмарни. Той все още нямаше приятели там, нито какъвто и да е светски живот извън работата. Всеки път, когато се видеха в скайп, Шантал имаше чувството, че го посещава в затвора.

— Горкият човек, изглежда толкова нещастен — отбеляза Ксавие един ден след разговора им. — Защо замина без семейството си?

— Жена му не искаше да се откаже от работата си.

Съвременна дилема, която, както и двамата знаеха, невинаги имаше щастлив край.

— Тя работи много за поста си във „Вог“, а и очаква да я направят главен редактор. Жан-Филип искаше да заминат за Пекин за три или пет години. Сега се опитва да издържи една година, макар да не знам дали това е ясно на работодателите му. Надявам се бракът им да оцелее.

Той кимна и си помисли, че и двамата със сигурност бяха нещастни. Но все повече жени имаха добра кариера и не бяха готови да я жертват заради съпрузите си. А пък съпрузите не желаеха да се отказват от собствените си кариери. Прекалено често това се превръщаше в битка, а връзката — в жертвено агне, което и двамата слагаха на олтара.

— Не ми се иска да съм на негово място — каза Ксавие.

Твърде възможно бе бракът им да не оцелее заради направения избор.

По-късно през деня двамата отидоха в „Бон Марше“ и напазаруваха любимите си неща. Обичаха да готвят заедно, макар Ксавие да твърдеше, че е по-добър готвач от нея. Тя го оставяше да мисли, че това е вярно. Приспособяваха се чудесно един към друг и си оставяха достатъчно място за дишане. Шантал и за миг не се чувстваше като натрапница, нито пък той. И двамата зачитаха правото на другия на свобода.

Често се разхождаха из Булонския лес, понякога пътуваха в провинцията, за да обядват в някоя малка селска странноприемница. Връщаха се щастливи и отпочинали, приготвяха си вечеря и се сгушваха в леглото да гледат телевизия. Връзката им вървеше отлично. Шантал не знаеше колко дълго щеше да продължи тази идилия, като се имаше предвид разликата във възрастта им, но засега всичко бе прекрасно.

 

 

В средата на октомври, след командировка в Рим, Дарам замина за Милано, за да се види с Бенедета. Тя все още се наслаждаваше на успеха на новата си колекция и беше истински щастлива. Получаваше безброй поръчки и всичко, което бе направила за бизнеса, за да се справи с него сама, й се отплащаше. Бенедета се превърна в любимката на модната преса, а продажбите й бяха по-добри, отколкото по времето, когато двамата с Грегорио ръководеха компанията. Тя пое страхотен риск, когато го изключи от фирмата, но си струваше. Братята му беснееха и го обвиняваха за това, че срива семейния им бизнес. Бенедета обаче не съжаляваше за нищо. Годините безмълвни унижения внезапно я докараха до ярост, но вместо да води война със съпруга си, тя избра по-интелигентния вариант. Това бе нейното отмъщение, а Грегорио се превърна в посмешище.

Бенедета не искаше да си губи времето и да разказва за него на Дарам. Той бе пристигнал да се види с нея, след като бе чакал три месеца, откакто пътува до Сардиния през юли. Отседна в „Четири сезона“ и я заведе на вечеря в ресторант „Савини“. В слънчевия съботен следобед отидоха на разходка с колата из провинцията, а в края на деня се прибраха в елегантния й апартамент. Тя бе направила доста промени в него и Дарам остана възхитен от картините, които беше събрала.

— Е, кога ще ми погостуваш в Индия? — попита той с топла усмивка. — Ще е чудесно вдъхновение за теб. Ще се влюбиш в Джайпур, Джодпур, Удайпур и, разбира се, Тадж Махал. В Индия има много красиви места, които трябва да посетиш. Аз ще ти бъда личният екскурзовод.

Бенедета се усмихна и му подаде чаша вино.

— Светлините и цветовете в Индия са невероятни — продължи той. — В Шринагар има хотел, който е най-романтичното място на света, а градините „Шалимар“ на езерото Дал са незабравими.

Тъмните му очи бяха топли и нежни. Дарам й предлагаше своя свят на сребърен поднос.

— Дори бижутата могат да вдъхновят работата ти. Можем да посетим Палата на бижутата в Джайпур.

Бенедета бе чувала за тях от дизайнери, които продаваха великолепните си бижута из цяла Европа.

— Звучи адски съблазнително — усмихна му се тя, като се настани в креслото.

Беше изпитала истинско удоволствие от времето им в Сардиния през юли и оттогава често мислеше за Дарам, но беше прекалено заета с развода и реорганизирането на бизнеса. Не се чувстваше готова да го види тогава, тъй като знаеше, че интересът му към нея не беше само приятелски.

— Бих искал да прекарам повече време с теб — простичко каза той. — Ако ми позволиш.

— Да, сега това би ми харесало — откровено отговори тя.

Искаше да е честна с него. Съпругът й я изостави заради друга жена и сега имаше дъщеря от нея, а тя се нуждаеше от време да забрави за двайсетгодишния си брак. Животът й бе свързан с този на Грегорио в продължение на много години и тя се нуждаеше от време, за да започне отначало.

— Разводът е в ход. В Италия този процес отнема доста време, но поне е ясно накъде води. Не искам да съм смотанячка като Грегорио.

Бенедета вече осъзнаваше каква грешка бе допускала, когато се правеше, че не забелязва изневерите на мъжа си, но той винаги се беше връщал при нея, уверявайки я, че другата жена не означава нищо за него.

— Той ще се ожени ли за момичето? — предпазливо попита Дарам.

Не искаше да я разстройва, но изпитваше любопитство към плановете на мъжа й и как те можеха да се отразят на нея.

— Нямам представа. Звучи абсурдно, но той не очакваше да се разведа с него. Мислеше, че ще останем женени, ще запазим общия си бизнес, а той ще си живее с нея и детето. И след като ми заяви, че ме напуска, не виждах смисъл да оставаме женени. Не можем да ръководим компанията заедно. Сега той е свободен да прави каквото пожелае.

— Не бих искал манекенка за съпруга — отбеляза Дарам, а Бенедета сви рамене и се засмя.

— Може и той да не иска. Негова работа. Както и да е, и двамата сме свободни да правим каквото искаме.

— Наистина ли го вярваш, Бенедета? — попита Дарам. — Не е лесно да се разделиш с човек, за когото си бил женен толкова дълго време.

Не искаше да я пита дали още бе влюбена в Грегорио, но се надяваше да не е.

— Не, не е лесно.

— И аз преживях тежко развода с жена ми. Вие поне нямате деца — едно усложнение по-малко.

— Да, но имахме общ бизнес. Семействата ни работят заедно от поколения.

— Грегорио сигурно е преживял страхотен шок, когато си го изгонила.

— Да. И той, и братята му — усмихна се тя. — Странно как животът ти може да се промени за миг. Когато отидохме на „Бялата нощ“ през юни, мислех, че ще сме заедно завинаги. А сега животът ми е напълно различен.

— Понякога това е хубаво. Промените носят чудесни дарове — отбеляза той и я погледна напрегнат. — В онази нощ почувствах страхотна близост с теб и знам, че преживя тежки месеци — откровено каза той.

Този мъж наистина държеше да са заедно.

— Но как можем да сме заедно? Ти живееш в Делхи, а аз тук. И двамата притежаваме компании, които искат много работа. Аз не бих могла да живея далеч от Милано. Работата ми е тук.

Искаше да е честна с него от самото начало. Не възнамеряваше да зареже всичко и да се премести в Индия.

— Наясно съм с това и мислих много по въпроса. Няма причина да не можем да пътуваме напред-назад, за да се видим, ако искаме да сме заедно. Хората непрестанно го правят. За мен е лесно, мога да работя почти навсякъде. Прекарвам доста време в Лондон, Париж, Рим, Ню Йорк.

Бенедета знаеше от имейлите му през последните четири месеца, че той много пътува. Пишеше й или от самолета, или от хотелска стая някъде по света.

— Искаш ли да опитаме? — попита той.

Беше свестен човек и привлекателен мъж.

— Да, стига да разбираш, че ми се налага да живея тук. Компанията ми е в Милано и всички тук разчитат на мен.

Тя можеше да продаде компанията и да се пенсионира или да я остави на Грегорио и семейството му. Или в краен случай да я ръководи заедно с бившия си съпруг. Но бе предпочела да се оправя сама. Не искаше да изгуби това сега, нито да го даде на някой друг. Дарам очевидно не очакваше подобно нещо от нея.

— Мисля, че сме модерни хора — разумно отбеляза той. — Не си домакиня, затворена вкъщи. Аз не съм бакалин в Делхи. И двамата разполагаме с възможности, които хората с по-малко въображение не получават — усмихна се той, като остави чашата с вино и се настани до нея. — Вярвам, че ни е било писано да се запознаем на „Бялата нощ“. Случи ти се нещо тъжно и тежко и мисля, че съдбата или боговете, или каквато и да е друга сила, ме изпратиха да съм с теб.

Бенедета също бе мислила за това неведнъж. Случайната им среща изглеждаше необяснима, а оттогава той й се обаждаше редовно, без да се натрапва. Ако му беше казала, че ще остане с Грегорио, Дарам щеше да приеме новината с тъга, но достойно. Беше чакал достатъчно дълго.

— Мисля, че забравяме нещо важно — каза той, като я погледна сериозно.

— Какво? — изненада се Бенедета.

— Какво изпитваме един към друг — нежно отговори той. — Не можеш да създадеш закони за всичко. Сърцето не търпи нареждания и съвети. Прави каквото си иска.

След тези думи той се наведе да я целуне, отначало нежно, а после страстно. Прегърнаха се и тя отговори на целувката му. Мина доста време, преди да се отделят един от друг.

— Трябва просто да се отпуснем и да видим какво ще стане — каза той. — Може да намразиш Индия или да не харесаш децата ми, а те са изключително важни за мен.

Беше нейният ред да опознае живота му и хората в неговия свят. Той я целуна отново и тя забрави всичко казано досега. Седяха и говориха дълго, после вечеряха в ресторант и Дарам отново я покани в Индия.

— През ноември ще съм доста заета с новите дизайни, а през януари и февруари ще се готвя за ревютата. Какво ще кажеш за началото на декември? Тогава мога да се измъкна от работата — каза тя, като го погледна срамежливо.

Предстоеше й да открие ново място, цял нов свят и нов мъж. Всичко това малко я плашеше, но бе вълнуващо. Дарам я увери, че ще е в пълна безопасност с него и тя му повярва. Той бе отговорен и грижовен, а и със сигурност държеше на нея. Поведението му през последните четири месеца го доказа. Бенедета вече нямаше търпение да му гостува в Индия, а той — да планира пътуването й.

В понеделник сутрин, когато Дарам напусна Милано, Бенедета се чувстваше спокойна и щастлива. Закусиха в хотелския му апартамент. Той я прегърна и отново я целуна. Бяха изкарали чудесен уикенд, който си заслужаваше търпеливото чакане. Ако всичко се беше случило прекалено рано, и двамата щяха да се почувстват неудобно. Вече нямаха причина да изпитват вина. Той не бе повлиял на решенията й. Остави я да ги вземе сама, а сега можеха да продължат напред заедно и да видят какво ще им предложи животът.

Дарам я изпрати до фоайето. Шофьорът й вече я чакаше пред хотела.

— Ще ти звънна от Лондон. Ще се видим скоро — усмихна се той широко. — В Делхи.

Бенедета му махна и замина.

 

 

След Седмицата на модата в Париж Аня се прибра в Милано. Беше работила много, беше се забавлявала чудесно, а кариерата й отново излиташе стремглаво нагоре. Имаше ангажименти в Лондон, Берлин, Париж, Ню Йорк и Токио през следващите седмици и месеци. Но в Милано се чувстваше неспокойна. Радваше се да види Грегорио и бебето, но само за няколко дни Милано се бе превърнал в място за посещение, а не дом.

Грегорио усети промяната в мига, когато я видя. Аня бе обратно в стария си живот и не му принадлежеше. Опита се да поговори с нея за това, но тя отрече всичко. Дори дъщеря й реагираше на присъствието й различно и плачеше, когато я вземеше на ръце. Светът на Клаудия беше баща й. Аня се почувства неприятно и смяташе, че бебето е разглезено.

— Трябва да прекарваш повече време с нея — нежно й каза Грегорио.

За нея обаче истинският живот бе навън. На тренировки във фитнеса, на пазар, с приятели или на телефона с агента си. Беше толкова млада, пълна с живот и явно не бе готова да води спокоен семеен живот. Искаше да забрави случилото се в болницата, а не да бъде истинска майка. Мислеше единствено за развлечения, държеше да си навакса пропуснатото време. Превърна се в жената, с която бе изневерил на съпругата си, а не в онази, която бе родила дъщеря му и тъгувала по сина му. Държеше се така, сякаш Клаудия бе чуждо дете, нервираше се, когато гледаше как Грегорио я къпе, храни или постоянно й прави снимки. Това не го правеше мъжествен и тя не го намираше за секси. Преди година Грегорио бе много по-вълнуващ, когато започнаха връзката си и тя забременя. Аня потръпваше, когато си припомнеше всичко това. И двамата се бяха променили. Той стана по-сериозен, а тя още по-настроена за забавления. Грегорио сякаш отрезвя след всичките си загуби и вече не бе предишният оптимист.

Понякога той минаваше покрай старата си къща и се чудеше какво ли прави Бенедета. Искаше да звънне, да я види, но нямаше смелост. Знаеше, че тя няма да се съгласи да го приеме, а дори да го направи, какво щеше да й каже? Как можеше да се извини за тази бомба в живота им? Сега осъзнаваше, че не беше същият, когато се родиха близнаците. Бащинството замая главата му, а общата трагедия го накара да се залъгва, че Аня е нещо повече от това, което беше. Единственото хубаво нещо бе дъщеричката, която държеше в ръцете си. Беше се борил прекалено упорито, за да я изгуби сега. А Аня нямаше търпение да напусне Милано.

Не желаеше да поеме отговорностите, които Грегорио предполагаше, че ще споделят, след като бе изгубил всичко заради нея. Добрината и мекотата, които бе забелязал у нея в парижката болница, бяха само мираж. Истинската Аня се развихри отново и само седмица след завръщането си в Милано отлетя за ангажиментите си в Лондон, Париж и Берлин. Не криеше, че е щастлива да остави Грегорио и гувернантката да се грижат за дъщеря им. Целуна го на сбогуване и обеща да се върне скоро. Страховете и трагедията бяха създали между тях връзка, но тя не беше достатъчно силна, за да ги задържи заедно.

В края на октомври Грегорио започна да сглобява остатъците от живота си. Двама от приятелите му го съжалиха и обядваха с него. Но всички други бяха съгласни, че сам си бе виновен за всичко, което му се случи. Не ги канеха никъде и повечето им приятели и познати изпитваха съчувствие към Бенедета, а не към него. Грегорио плащаше неимоверно висока цена за грешките си, а Аня рядко бе до него. Той бе самотен както никога досега. След работа веднага се прибираше у дома. Единственото хубаво нещо, което винаги му носеше радост, бе дъщеря му. Тя си струваше всичко.