Даниел Стийл
Вълшебна нощ (10)

10

Седмицата на модата в Париж бе по-откачена и от тази в Милано. Винаги беше така. Имаше повече френски дизайнери и всички я очакваха с нетърпение. Валери и главната редакторка седяха на първия ред на всяко ревю, както и редакторите на американския „Вог“, които пристигаха само заради ревютата. Напрежението върху дизайнерите беше огромно, а Валери трябваше да тича от ревю на ревю, за да види всичките. Но не забрави да изпрати цветя на Бенедета и да я поздрави за фантастичното й ревю в Милано. Още се говореше за невероятния му успех.

Както обикновено, Валери почти не се видя с Жан-Филип тази седмица. Излизаше от къщи в осем сутринта и рядко се прибираше преди два след полунощ. Най-неприятното беше, че мъжът й заминаваше в края на седмицата, а тя не разполагаше и с минута за него. Но той я разбираше. Това беше работата й. Нали точно тази лудост и участието й в нея бяха причината да не се премести в Пекин.

Жан-Филип заминаваше в събота и му предстоеше още много работа. Имаше дузина конференции по скайп, планини от папки с проучвания, които трябваше да прочете, преди да пристигне в Пекин. Надяваше се да свърши част от работата в самолета.

Точно преди обяд в петък Валери получи обаждане от „Бомон-Севини“, сериозен инвеститор в компании за дрехи на средни цени със страхотна репутация. Искаха среща с нея преди шефовете на фирмата да отлетят обратно за Съединените щати тази вечер. Тя отмени срещата си с американската редакторка на „Вог“ и успя да прекара един час с изпълнителния директор на фирмата и целия им творчески екип. Предложиха й солидна сума, за да ги консултира редовно, което „Вог“ позволяваше. Обикновено само старшите редактори получаваха подобни оферти, които бяха скъпо платени и прекрасна добавка към заплатите им. Тя се изненада, когато чу предложението. Искаха да работи за тях три дни месечно, да им дава съвети за колекциите, експертното си мнение за силуети, пропорции, цветове, платове и модни течения. Бяха готови да й платят два пъти по-висока заплата от тази във „Вог“. Офертата им оправда напълно нежеланието й да замине за Пекин. Явно й бе писано да си остане в Париж, центъра на световната мода. Вечерта съобщи новината на Жан-Филип. Той бе впечатлен и много горд с нея.

— Това е фантастично — въодушевено каза той.

Валери му обясни какво искаха и каза, че не представлява никаква трудност за нея.

— Кога започваш? — попита той.

— Другата седмица.

Поредната й мечта се сбъдваше. Побъбриха си още малко, преди да заспят, а на сутринта, когато се събудиха, Валери внезапно се почувства така, сякаш на сърцето й се бе стоварила огромна тежест. Днес Жан-Филип заминаваше за Пекин. Денят най-после бе дошъл, след месеци обсъждане на проблема и мъчително обмисляне на решението. Призля й при мисълта за заминаването му, но бе повече от всякога убедена, че тя трябва да остане в Париж, особено, след като вчера получи такава страхотна оферта.

Имаше сериозни професионални причини да не напусне града и й плащаха добре. Съпругът й не можеше да спори с това.

Цялото семейство обядва у дома. Хлапетата й помогнаха да направи торта и изпяха песничка на Жан-Филип за това колко много го обичаха. Валери ги записа на телефона му, за да може да им се радва, когато поиска. В очите на Жан-Филип имаше сълзи на благодарност. Въпреки претоварената си седмица Валери бе намерила време да упражни песничката с тях.

В четири часа потеглиха към летището заедно с децата. Той предаде багажа си, а те го изпратиха до входа. Жан-Филип прегърна Валери и я целуна продължително.

— Скоро ще се прибера — прошепна й той, а дъщеря му изхленчи.

— Притискаш мама много силно. Не трябва да правиш така.

Родителите й винаги се караха на Жан-Луи, когато притиснеше силно сестра си.

Всички го целунаха и прегърнаха за последен път, преди да изчезне в тълпата. Децата се натъжиха.

— Искам татко да се върне — заплака Изабела.

— Не може, глупачке, ще си изпусне самолета — скара й се Жан-Луи.

Деймиън просто седеше в количката си и тъжно смучеше палеца си. Валери ги отведе в гаража, прибра количката в багажника, настани ги в столчетата им и подкара към къщи. Опита се да ги накара да попеят, но никой не беше в настроение. За пореден път се замисли дали постъпи правилно като отказа да замине с него. Ами ако оставането й в Париж съсипе брака им? Това бе напълно възможно. Но пък ако се откажеше от кариерата си и се преместеше в Пекин, това също можеше да го провали, а и саможертвата бе прекалено голяма за нея.

Жан-Филип й звънна още, преди да излязат от гаража. Тя отби встрани, за да поговори с него, после подаде телефона на всяко от децата. Чакаше в салона на първа класа да ги поканят в самолета.

— Обичам те… съжалявам, че не съм с теб — заплака тя.

— Това е правилното решение за теб — опита се да я успокои той. — Ще се справим — добави той с надеждата, че казва истината.

— Благодаря ти задето прояви разбиране.

— И аз ти благодаря, че ми позволяваш да опитам в Пекин.

И двамата правеха това, което трябваше, но за съжаление не заедно. Но нямаше друго решение на проблема. Жан-Филип се качи в самолета, а Валери се върна с децата в града. Приготви им вечеря, изкъпа ги и ги сложи в леглата. После се просна на леглото и я заля вълна от тъга. Следващите два месеца щяха да са безкрайни. Беше направила нещо, на което не вярваше, че е способна. Беше пожертвала брака си заради работата. Болезнена мисъл, която я накара да се разплаче.

Единайсет часа по-късно Жан-Филип пристигна в Пекин. Преводачът, когото бяха наели за него, го чакаше, за да го отведе в апартамента му. Беше временно жилище за новопристигналите служители, които се настаняваха там докато се установят някъде за постоянно. Тъй като бе сам, му се видя достатъчно добро. Намираше се на улица „Файненшъл“ в западната част на града, където живееха много чужденци, в модерна сграда, която му напомни за някои от грозните небостъргачи в други градове. Апартаментът беше спретнат и чист, макар и спартански обзаведен, имаше дори скромно количество храна в хладилника. Жан-Филип се почувства сякаш внезапно се бе върнал в ергенските си дни, в апартамента, който бе споделял с трима други мъже, когато специализира няколко месеца в Нюйоркския университет. Над града тегнеше тежък смог. Заради замърсения въздух и потискащата обстановка той осъзна колко противно щеше да е тук без семейството му или нещо поне малко познато. Беше донесъл снимки на Валери и децата и ги сложи на бюрото веднага, сякаш те щяха да подобрят положението. Но само го накараха да се почувства още по-самотен. Запита се защо бе решил, че идването тук е добра идея. Основната причина за решението му бе, че се надяваше да уреди бъдещето им във финансово отношение. Разбра защо съпругата на предшественика му се бе прибрала у дома и изведнъж се зарадва, че Валери не беше тук. Тя щеше да намрази мястото повече и от него.

Вечерта, след като се настани и разопакова багажа си, звънна в Париж. Беше си приготвил няколко яйца, препечени филийки, чаша портокалов сок и бе решил да си легне рано. Валери го попита как е новото му жилище и той не посмя да й каже истината. Но по тона му долови, че не беше доволен. В края на разговора им Валери разбра, че той се радваше на решението й да остане в Париж.

— Обзавеждането е доста оскъдно — каза той.

Всичко в него бе лошо изработено и почти нефункционално, като в евтин мотел. Леглото беше ужасно неудобно, но той заспа веднага.

Стана в шест на другия ден, прочете новините в интернет и отиде в службата в девет часа. От жилището му го взе шофьор, който мина през гъсто населени райони към нещо, което приличаше на административната част на града. Безброй коли пълзяха из улиците като хлебарки и бълваха отровен дим докато чакаха в задръстванията. В града не откри нищо хубаво, но нямаше търпение да види туристическите забележителности: Забранения град, Китайската стена, теракотените воини и коне. Възнамеряваше да отиде там с влака, когато му остане време, но първо трябваше да се запознае с офиса и хората в него. Годината, която му предстоеше, му изглеждаше като бягане с препятствия и той вече копнееше за първото си завръщане у дома при Валери и децата. Чувстваше се като хлапе на летен лагер, което иска да се прибере вкъщи. Но след 2–3 часа бе напълно погълнат от работата. Предстояха им няколко важни сделки, сливания и придобиване на нови фирми. Работата бе причината за идването му тук и той се впусна в нея въодушевено, за да се разсее от самотата. В осем вечерта се прибра в грозния апартамент и изяде купичката ориз, оставена от чистачката. Имаше и нещо друго, но му изглеждаше неприятно и не посмя да го опита. Всичко, което докоснеше, видеше и помиришеше, му бе непознато и той се зачуди дали някога щеше да се почувства тук у дома си. Или поне да се примири с положението.

В края на първата седмица вече имаше определен стереотип. Ставаше рано, тренираше и работеше два часа у дома, преди да потегли към офиса. В събота нае екскурзовод, който да го заведе до Забранения град. Пътуването дотам наистина си струваше. Беше фантастично и той разказа впечатленията си на Валери вечерта. Тя нямаше много време за разговор, защото Жан-Луи и Деймиън бяха пипнали някакъв стомашен вирус, а гувернантката не идваше през уикенда. Животът и на двамата се бе усложнил страхотно заради раздялата им. Жан-Филип съжаляваше, че не бе в Париж да помогне на жена си. Сбогуваха се набързо, а той отнесе купчина папки в леглото и заспа докато ги четеше. Реши да звънне сутринта на Шантал по скайп.

— Е, как е? — попита тя, когато видя образа му на екрана.

Жан-Филип беше с пуловер и джинси и изглеждаше същия, какъвто си беше в Париж.

— Интересно — отговори той, не искаше да се оплаква.

Шантал обаче веднага усети колко самотен се чувстваше.

— Интересно добре или интересно, което би пратил по дяволите?

— И двете — засмя се той. — Най-вече непознато. И е странно да си на място, където не знаеш езика. Тук никой не говори английски или френски. Ако не бяха ми наели преводач, щях да съм загубен. Пекин не е добро място, а децата и Валери страшно ми липсват.

— Сигурна съм, че и ти им липсваш. И двамата ще запомните тази година, вероятно не с добро.

— Как върви любовта ти? Поразвесели ме и ми разкажи какво става в живота ти.

— Нищо особено. Най-после довършвам сценария и тъкмо подписах договор за нов. Но още не съм го започнала. Забавлявам се чудесно с Ксавие. Миналия уикенд ходихме на лов за антики и по музеите. Прекарваме си добре заедно — каза тя усмихната и изглеждаше щастлива.

— Все още ли си луда по него?

— Повече и от преди. Той е страхотен човек. Обичам и брат му и снаха му. Вечеряхме с тях преди няколко дни. Наистина се наслаждаваме един на друг.

Жан-Филип се радваше за нея. Шантал заслужаваше щастие след толкова години самота. А и беше по-въодушевена от живота откакто се запозна с Ксавие.

Побъбриха си още малко, после Шантал каза, че има среща с продуцента на новия проект. Сбогуваха се и Жан-Филип отново остана сам. Дните в службата му бяха запълнени, но нощите — дълги и самотни. Веднага щом се прибереше в апартамента, осъзнаваше колко му липсва Валери. Вече бе напълно убеден, че идеята му за идването в Пекин бе ужасна. Сега просто трябваше да изчакат една година. Надяваше се поне да изкара достатъчно пари, за да компенсира идиотското си решение. Това би било единственото оправдание за самотата и тъгата, които понасяше. Годината в Китай едва бе започнала и той се молеше времето да мине бързо, парите да си струват и бракът му да оцелее.