Даниел Стийл
Вълшебна нощ (4)

4

Вечерта, когато се прибра от работа, Валери си помисли, че напрежението у дома вече става непоносимо. Почти не бе говорила с Жан-Филип откакто й съобщи новината за Пекин. Вечеряха заедно, след като приспаха децата, но за разлика от обичайните разговори, на които се наслаждаваха след края на работния ден, напоследък тя почти не проговаряше. Жан-Филип имаше чувството, че го наказва, но тя му обясни, че просто се нуждае от време да помисли. А междувременно не желаеше да обсъжда проблема с него. Знаеше всички плюсове и минуси, но размишленията по въпроса й пречеха да води нормален разговор.

Децата им бяха прекалено малки, за да разберат ситуацията, но инстинктивно усещаха напрежението между родителите си. А и неизбежно решението им щеше да повлияе и на децата. Валери не смяташе, че за тях Пекин е добър вариант. Ако не друго, то замърсяването на въздуха там бе кошмарно, условията за живот — тежки, и повечето западняци не водеха малките си деца с тях в Пекин. Техните бяха на две, три и пет годинки. Тревожеше се и за медицинските грижи в Китай, за рисковете от заболявания. Не ставаше дума само за факта, че щеше да й се наложи да се откаже от кариерата си, но и за грижите й за децата. Жан-Филип настояваше, че много други семейства са се преместили там, че това ще разшири представата за света на децата още от ранна възраст.

Валери знаеше, че модата не прощаваше лесно и тя надали щеше да може да се върне в службата си след три или пет години. Кариерата й вероятно щеше да приключи, а тя не бе готова да се откаже от нея. Понякога се чудеше как въобще Жан-Филип можеше да си помисли подобно нещо. Беше му страшно ядосана задето искаше да преобърне живота им с краката нагоре. Той на няколко пъти се опита да говори с нея след първата им разправия, но тя отказа.

— Защо поне не обсъдим проблема? — помоли той.

— Защото не искам. Не желая да ме притискаш или да се опитваш да ми влияеш. Трябва да помисля сама.

— Няма да те притискам, нито да те насилвам да заминаваш — разумно каза той.

Но тя не искаше да го чуе и не му вярваше. Знаеше какво иска той — да приеме предложението и да замине за Пекин. Беше й го показал ясно.

— Решението е и твое — добави той.

— Така ли? — обърна се тя към него с блеснали от ярост очи. — Или просто искаш да кажа, че съм съгласна, за да не мога да те обвинявам, че си съсипал кариерата ми? Решението не е мое, Жан-Филип. Предоставяш ми невъзможен избор. Да отида с теб на място, което всички ще мразим, и да унищожа кариерата си, или да остана тук и вечно да ме мразиш заради пропуснатата възможност. Изкарваш повече пари от мен, така че в крайна сметка твоят глас е по-важен. Просто не мисля, че е справедливо да изсипваш всичко това върху мен. И какво ще стане, ако веднага намразим Пекин или децата се разболеят? Или аз никога не си намеря друга работа? Или ти не изкарваш парите, на които се надяваш? Тогава какво?

— Тогава ще се приберем у дома — кротко отвърна той.

— За мен тогава ще е прекалено късно. Бяха ми нужни почти тринайсет години, за да стигна до мястото, където съм в момента. Защо трябва да се отказвам от това? Само защото ти изкарваш повече пари от мен или защото си мъж?

— Ще направим това заради семейството си, Валери. За бъдещето ни. Тук не мога да спечеля такива пари, това е огромна стъпка напред за мен.

Това беше истина и Валери бе наясно.

— Сега е подходящият момент, а и пазарът там е страхотен. Може да се направи истинско състояние.

— Не се нуждаем от състояние — сериозно каза тя. — Добре сме и с това, което имаме.

— Тогава в крайна сметка решението ще е наше. Просто не искам да изпусна шанса да спечеля пари и да спестим нещо. Някой ден ще сме щастливи да ги имаме. А не мога да изкарам такива суми във Франция или дори в Съединените щати.

— Защо парите трябва да управляват живота ни? Никога преди не си бил такъв. И това е една от причините, поради които тук толкова ми харесва. Не е само преследване на пари, а качество на живот. Какъв живот ще имаме в Пекин? Не сме китайци. Културата там е напълно различна, а и градът е ужасен. Всички казват така. Съгласен ли си да жертваш всички ни заради парите, които може да изкараш? Не съм убедена, че аз съм съгласна.

— Добре тогава, няма да отидем.

Чувстваше се скапан от караниците им. Той самият също бе наясно с недостатъците на предложението, особено с онези, свързани с децата. Не можеше да ги отрече. Не искаше да лъже жена си. Осъзнаваше, че бе възможно да намразят мястото и дори минималният срок от три години да им се стори доста дълъг период.

Валери още седеше пред компютъра, когато той си легна, и дори не му пожела лека нощ. Не го беше целувала от дни, в миг се бе превърнала в ядосана жена, готова да го обвинява за всичко. Никога преди не беше се държала така. Но сега й се струваше, че целият им живот е заложен на карта, тревожеше се и за брака им. Какво щеше да стане, ако там бяха нещастни и вечно се караха? Нищо от това предложение не й допадаше, а Жан-Филип отчаяно искаше да го приеме. Това сложи началото на война между тях, която отравяше живота им. И двамата имаха чувството, че светът им се разпадаше. От най-добри приятели и съюзници се бяха превърнали във врагове, което бе ново за тях след седем лесни и щастливи години заедно. Сега поне един от двамата щеше да изгуби. Или всички.

 

 

В петък следобед, когато се качи на самолета за Берлин, Шантал мислеше само за радостта от срещата с най-малкия си син. Носеше любимите му храни, два нови пуловера и няколко книги, които според нея би искал да прочете. Винаги, когато беше в Берлин, забелязваше в апартамента му неща, които се нуждаеха от подмяна. Дори бе взела малкия си комплект инструменти за дребни поправки. Ерик никога не им обръщаше внимание и не си правеше труда да поправи нещо — Шантал бе майка за пълно обслужване и децата й вечно се шегуваха с нея. Ерик обаче бе единственият, който ценеше това и обичаше суетенето й около него. Просто лош късмет бе, че възможностите в Берлин за него бяха по-добри от тези в Париж и затова синът й бе по-щастлив тук. Той вярваше, че му се налага да живее в Берлин заради изкуството, а това бе истинска загуба за майка му.

Отношенията между Шантал и Шарлът винаги бяха по-трудни. Дъщеря й обичаше да живее далеч от нея. Пол пък беше се влюбил в Съединените щати, когато отиде да учи там, и реши да остане, което не бе изненада. На трийсет и една години, той вече изглеждаше повече американец, отколкото французин.

Ерик беше бебето й, онова сладко хлапе, което се наслаждаваше на компанията й и бе напълно открито с нея. Винаги се забавляваха заедно. Той бе само на три годинки, когато баща му почина, и тя го отгледа съвсем сама. И сега той й липсваше най-силно. Остана си същия сладур, макар вече да бе на двайсет и шест. За нея винаги щеше да си бъде малко момченце.

Той я прегърна въодушевено на летището. Беше взел назаем пикапа на приятел, за да я закара до апартамента си. Винаги настояваше тя да отсяда при него. Обичаше да закусват заедно и да си бъбрят. Ерик изкарваше достатъчно пари, за да живее, и макар тя да му помагаше финансово от време на време, той не се нуждаеше от много. Плащаше скромен наем за апартамент, който не изглеждаше добре, но той си го харесваше. Беше наел и студио в същата кооперация, където изграждаше инсталациите си. Шантал все още не ги разбираше, но за творбите му имаше пазар. При това бе представляван от една от най-прочутите галерии за авангардно и концептуално изкуство. Майка му се гордееше с него, възхищаваше се на всеотдайността му. И обичаше да се запознава с приятелите му. Винаги бе приключение да му гостува.

Пристигнаха в дома му и тя му връчи храната от „Бон Марше“. Ерик се зарадва като малко дете и веднага отвори пастета, а Шантал му препече филийки в очуканата фурна, която той почти никога не използваше. Беше им хубаво заедно. Тя слушаше историите му, смееха се. Обсъдиха сценария за Втората световна война, по който тя работеше. Ерик винаги се интересуваше от работата й. Тя отново осъзна колко силно й липсваха децата и колко бе празен животът й без тях. Но нямаше как да се върне към времето, когато бяха малки. Онези щастливи дни приключиха и сега можеше само да се радва на моментите, когато ги виждаше и бяха заедно. Беше си цяло изкуство да си майка на пораснали деца. Оставиха огромна празнина в живота й, когато се преместиха да живеят другаде, макар тя да не им бе казала и дума. Нямаше причина да ги кара да се чувстват виновни за това, че са пораснали. Просто трябваше да се примири с положението и тя го правеше. А срещите с най-малкия й син винаги я правеха щастлива. Ерик също обичаше времето, когато са заедно.

Вечерта с приятелката му Анализе отидоха на ресторант. Тя беше сладко момиче от Щутгарт, студентка по история на изкуството, и обожаваше Ерик. Смяташе го за гений и той леко се притесняваше от това, но бе щастлив, че Шантал я харесва, въпреки многобройните й татуировки и обици по цялото лице. Майка му вече бе свикнала с този външен вид, типичен за много от приятелите му, и се радваше, че поне той не се бе обезобразил по този начин.

Шантал винаги се забавляваше, когато си помислеше колко различни са децата й. Шарлът беше най-консервативната, винаги недоволстваше от приятелите на Ерик, които според нея изглеждаха неприлично, и от начина му на живот. Тя дори обвиняваше майка си, че е бохемка, и настояваше да се преоблича за вечеря, когато й гостуваше в Хонконг. Пол пък изцяло бе приел живота в Съединените щати, включително натоварващите тренировки във фитнеса и дори бодибилдинга. На всичко отгоре от години бе вегетарианец и вечно изнасяше лекции на майка си относно диетата й. Водеше я на фитнес винаги, когато тя бе в Ел Ей. Последният път, когато се върна от Америка, тя се оплака на Жан-Филип, че синът й едва не я бе убил от тренировки и го предупреди, че и неговите деца може да се захванат с нещо откачено, когато пораснат. Изпитваше истинско облекчение, когато се прибереше у дома и отново можеше да прави каквото си иска, да яде каквото пожелае, да се облича, както й харесва, и дори да пуши понякога. Единственото предимство на живота й сама бе, че можеше да прави каквото реши, но това не можеше да компенсира редките срещи с децата.

Преди да напусне Берлин в неделя вечер, Шантал зареди хладилника на Ерик с храна, почисти апартамента, смени изгорелите крушки, поправи две от библиотечките в студиото, смени счупена лампа, заведе го няколко пъти в различни ресторанти и прекара достатъчно време с новата му приятелка, за да я опознае. В събота и тримата посетиха музея „Хамбургер Банхоф“ — един от любимите на Шантал.

На летището Шантал прегърна сина си силно и потисна сълзите си, за да не му покаже колко ще й липсва. Времето им заедно бе скъпоценно, както винаги, и тя се качи на самолета с натежало сърце.

Тъжно наблюдаваше през прозореца как Берлин изчезва в облаци. Чувството не я напусна и когато кацна в Париж. Отиде да си вземе куфара, който тежеше цял тон заради инструментите, но се радваше, че бяха свършили работа. Винаги имаше нужда от тях, когато посещаваше сина си. Беше направила десетина снимки на Ерик с телефона си, които щеше да сложи в рамки във всекидневната. Изпълняваше този ритуал след всяко посещение при децата си, сякаш да си докаже, че те все още съществуваха.

Шантал се опитваше да свали куфара си от лентата за багаж, когато неволно се сблъска с някого зад себе си. Обърна се да се извини и се озова пред младежа с фенерите от „Бялата нощ“, когото бе видяла и в „Бон Марше“, преди да замине за Берлин. Той изглеждаше не по-малко изненадан от срещата им и предложи да й помогне с куфара.

— Не, благодаря. Мога да се справя.

Куфарът бе толкова тежък, че той едва го вдигна, но тя не искаше да му обяснява за инструментите.

— Но все пак благодаря.

— Няма проблеми. Ще те придружа. Аз самият нямам багаж.

Носеше само дипломатическо куфарче. Беше облечен в костюм и изглеждаше много представителен. Шантал пътуваше в джинси и пуловер, обичаше да се чувства удобно, когато посещаваше Ерик в Берлин.

— Видя ли се със сина си? — попита младият мъж.

— Да, тъкмо се връщам от Берлин.

— Той хареса ли храната, която му занесе? — усмихна се той. — Майка ми никога не ми носи такива неща. Той е страхотен късметлия.

Предполагаше, че синът й е студент, тъй като тя изглеждаше доста млада.

— Какво има в куфара? — весело попита той. — Топка и екипировка за боулинг?

Шантал се засмя и го погледна леко засрамено.

— Комплект инструменти. Ерик винаги има нужда от поправки в апартамента си.

Мъжът я изгледа изненадан. Помисли си, че е страхотна майка, и сигурно синът й ужасно й липсваше.

— Може да се отбиеш при мен по всяко време, за да поправиш нещо — засмя се той. — Бива ли те в ремонтите?

— Да — гордо отговори тя.

— Аз съм Ксавие Томас, между другото — представи се той, като й протегна ръка.

— Шантал Живерни — каза тя и се ръкуваха.

— Къде живееш? — любезно попита той.

— Улица „Бонапарт“ в шести район.

— Аз не съм далеч от теб. Защо не споделим таксито?

Шантал се поколеба за секунда, после кимна. Странно бе, че двамата непрестанно се срещаха.

— Мисля, че тук съдбата има пръст — каза й той в таксито. — Когато се натъкнеш на някого три пъти, това означава нещо. Първо на „Бялата нощ“. Там имаше седем хиляди и четиристотин човека онази вечер. Можеха да те настанят някъде другаде и никога нямаше да се запознаем. А вместо това бе до мен. После в „Бон Марше“, а сега и на летището. Полетът ми от Мадрид закъсня с два часа. Ако беше кацнал навреме, щяхме да се разминем. Но ето сега сме тук заедно и ти извади страхотен късмет, защото не знам как сама щеше да влачиш тоя адски тежък куфар. Та очевидно ни е писано да се срещнем отново. От уважение към съдбата, която ни събра, ще вечеряш ли с мен днес? Наблизо има едно бистро, което много харесвам.

Беше същото място, където обикновено Шантал се виждаше с Жан-Филип. Светът им изглеждаше изпълнен със съвпадения. Смяташе да му отговори, че е изморена и иска да се прибере у дома, но после промени решението си. Защо не, по дяволите?

Ксавие изглеждаше готин. Защо да не вечеря с него? Беше млад и очевидно не се опитваше да я сваля, а само се държеше приятелски. А и без Ерик й предстоеше самотна нощ. Винаги бе потисната, когато се прибираше в тихия празен апартамент след среща е децата си.

— Добре — кимна тя, а той я изгледа доволно.

— Хайде първо да оставим багажа ти. Не бих искал да го влача сред ресторанта, макар че ще е добра тренировка. Надявам се синът ти да го е носил в Берлин вместо теб.

— Разбира се, той е добро дете — гордо се усмихна тя.

След малко стигнаха до кооперацията и тя качи куфара в асансьора, а Ксавие остана да я чака долу. Шантал се върна след минута. Успя само да се среши и да сложи малко червило. На път към ресторанта Ксавие й обясни, че бил в Мадрид само един ден, за да се види с клиент. Каза й, че е адвокат и специализира в международното авторско право и интелектуалната собственост. В Испания се срещнал с френски автор, който от дълго време му бил клиент. Шантал сподели, че е сценаристка на документални и игрални филми.

— Да, помислих си, че името ти ми е познато — каза той, като влязоха в ресторанта и поискаха маса на терасата.

Намираше се точно до онази, където Шантал и Жан-Филип обикновено сядаха. Собственикът я позна веднага, а после позна и Ксавие.

— Често ли идваш тук? — попита Ксавие, когато седнаха, и тя кимна. — Аз също съм редовен посетител. Може би сме се виждали тук и преди.

Възможно бе и тя се замисли дали беше прав, когато каза, че им е било писано да се запознаят. Това й се стори поредното забавно съвпадение.

По време на вечерята той я разпита за децата й, после за работата й. Познаваше филмите й, бе гледал няколко, включително два документални, спечелили награди, които бяха го впечатлили. Ксавие изглеждаше спокоен и интересен човек, който се наслаждава на компанията й. Тя също го разпита за работата му, а после й разказа за живота си. Той самият никога не бил женен. Живял с някаква жена седем години, но се разделили преди година.

— Нищо драматично, нито трагично. Тя не ми изневери с най-добрия ми приятел. Просто и двамата работехме прекалено много и се отдалечихме един от друг. А когато започнахме да се отегчаваме, и двамата решихме, че е време за промяна. Все още сме добри приятели, но връзката ни се изчерпа.

— И двамата сте проявили достатъчно разум да го осъзнаете. С много двойки не се получава, но те остават заедно и се мразят в продължение на години.

— Не исках да стигаме дотам — тихо отвърна той. — Останахме приятели и всичко приключи спокойно. Сега тя е лудо влюбена в човек, с когото се запозна преди шест месеца. Мисля, че ще се оженят. Тя е на трийсет и седем и отчаяно иска деца. Това винаги бе голямата разлика между нас. Не съм сигурен, че вярвам в брака, но съм напълно убеден, че не искам деца.

— Някой ден може да промениш мнението си — каза тя майчински и той се усмихна.

— На трийсет и осем години съм и смятам, че щом досега не съм искал, вероятно никога няма да се настроя бащински. Признах й го още в самото начало. Тя мислеше, че ще успее да промени мнението ми, но не се получи. А биологичният й часовник тиктакаше със страхотна сила, не исках да проваля шанса й да роди, тя наистина го искаше.

Ксавие звучеше като разумен и практичен човек.

— Никога не съм желал да стана баща. Предпочитам да вложа време и усилия във връзка с жена, която обичам. Бездруго децата не остават с теб завинаги. Влагаш любов и време в тях, а после отлитат. Надявам се правилната жена да остане с мен.

— Много разумно от твоя страна — усмихна се Шантал. — Никой не ми обясни това навремето и децата ми се пръснаха по целия свят. Забавляват се чудесно, но ги виждам рядко, което ме измъчва. Берлин, Хонконг, Ел Ей…

— Сигурно си свършила много добра работа щом са толкова самоуверени.

Забележката му й се стори интересна. Жан-Филип винаги казваше същото.

— Или пък съм ги прогонила възможно най-далеч — засмя се тя.

Шантал изглеждаше добра жена и си личеше, че обича децата си. Приемаше ги такива, каквито са, независимо че беше имала други надежди, а това го впечатли.

— Дядо ми и баща ми бяха адвокати и очакваха аз и брат ми също да станем такива. Брат ми обаче стана музикант и аз се почувствах още по-задължен да продължа семейната традиция. И сега пътувам до Мадрид в неделя, за да се видя с клиент. Но поне си харесвам работата. Исках да стана адвокат по наказателно право, но с изключение на някое твърде рядко интересно престъпление, работата беше скучна и безинтересна, затова се захванах с интелектуална собственост и наистина харесвам клиентите си. Не се присъединих към кантората на баща ми. Те се занимават с данъчно право, а то щеше да ме отегчи до смърт. Струва ми се, че твоите деца имат интересни занимания.

— Така е. Научих ги да се борят за мечтите си, когато бяха малки. Вярваха ми и всички последваха съвета ми. Банкерка, създател на филми и художник — каза Шантал и се усмихна гордо.

— Направила си им страхотен подарък, вместо да ги задължиш да започнат работа, която не харесват.

— Животът е прекалено дълъг, за да правиш нещо, което мразиш. Отначало бях журналистка и не харесвах професията си. Нужно ми бе известно време да открия, че обичам да пиша. Беше ми особено трудно, когато изгубих съпруга си и трябваше да си изкарвам прехраната с писане. Бях ужасно уплашена, но всичко се уреди и се забавлявах чудесно.

— При това си много добра като писателка — отбеляза той.

Бъбриха си оживено по време на вечерята. Минаваше единайсет, когато той я изпрати до кооперацията й.

— Бих искал да обядваме заедно някой път или отново да вечеряме, ако нямаш нищо против — каза той с надежда.

Шантал не можа да реши дали просто бе дружелюбен, или се интересуваше от нея като жена, което не й се стори твърде вероятно. Ксавие не попита на колко години е, но това се подразбираше от възрастта на децата й. Тя наистина бе доста по-стара от него. Всъщност разликата им беше цели седемнайсет години, макар тя да изглеждаше много по-млада. Не се самозалъгваше, че Ксавие се опитва да й стане гадже, а нямаше причина да не бъдат приятели. Тя обикновено не вечеряше с непознати, но пътищата им се пресякоха няколко пъти, което я накара да се чувства удобно с него.

— Да, би ми харесало — усмихна се тя.

Ксавие й подаде визитната си картичка и я помоли да му изпрати със съобщение телефона си.

— Хайде да го направим скоро — каза той усмихнато, — за да не се срещаме по магазините и летищата.

Шантал се засмя.

— А и категорично не искам да чакам до „Бялата нощ“ следващата година — добави той.

— Нито пък аз — съгласи се тя, — макар да се надявам, че ще дойдеш и ще донесеш още фенери. Ти направи вечерта ни вълшебна.

— А ти я направи вълшебна за мен — отвърна той и я погледна напрегнат.

Вече не ставаше дума за приятелство. Шантал за миг се притесни, но после си каза, че вероятно си въобразява. Ксавие имаше впечатляващи очи и поведение на джентълмен. Погледът му беше различен от този на Жан-Филип. Ксавие Томас беше мъж, който говореше с красива жена, независимо на каква възраст бе тя. Шантал се зачуди дали не беше женкар, но в него не се долавяше нищо от флиртаджийството на Грегорио. Ксавие й изглеждаше прям и честен. Показа й ясно, че си пада по нея, а това й хареса. Беше искрен и тя си помисли, че Жан-Филип ще го хареса, което бе важно за нея, тъй като държеше на мнението му. Може би някой ден тримата щяха да обядват заедно.

Шантал му благодари за вечерята, махна му, когато влезе в кооперацията, и изчезна. Ксавие тръгна усмихнат към дома си.