Даниел Стийл
Вълшебна нощ (19)

19

В деня преди Жан-Филип да се върне в Пекин, с Валери и децата вечеряха в кухнята. После той ги изкъпа, прочете им приказка и ги настани по леглата. Това бе едно от нещата, които му липсваха много, когато беше в Китай. А срещите в скайп не можеха да се сравнят с прегръдките и целувките им. Върна се тъжен в спалнята и дълго си бъбриха с Валери. Хубавото бе, че ще се видят след няколко седмици отново. Валери беше организирала всичко за сесията в Пекин, бе наела фотографи и манекенки. Секретарката й бе помогнала да подберат дрехите, които да вземе, заедно с двама помощници. Наеха и десет от манекенките, които бе видяла в Пекин. Снимките щяха да са зашеметяващи, а Жан-Филип отново да се настани с нея в хотела. Валери щеше да е заета през повечето време, но поне нощем щяха да са заедно. А после той планираше да се върне в Париж през февруари. Този път тя изглеждаше странно спокойна преди заминаването му, което го разтревожи. Не беше забравил напълно притесненията си, че може да се увлече по друг докато го нямаше.

— Трябва да ти кажа нещо — каза тя, когато си легнаха. — Говорих с шефката ми. Интересуват се от Китай. Искат да работя там за една година. И тя няма да напуска дотогава. Искат да замина за Пекин в началото на юни. А когато се върна, ще стана шеф. Една година там заедно, не е ли чудесно? Ще вземем и децата с нас. Може дори да успея да продължа и консултантската си работа. И те все повече се интересуват от азиатския пазар и искат да проуча места за магазините им. Мога да съм важният им човек в Пекин. Какво мислиш?

Жан-Филип замълча за миг, после силно я прегърна.

— Мисля, че си страхотна. Не очаквах да приемеш нещо подобно. И видях колко несправедлив бях да те подлагам на натиск. Сигурна ли си, че искаш да го направиш? Пекин не е най-доброто място за живеене.

Валери не познаваше и един човек, който да харесва града, но смяташе, че може да се справи. Беше интересна възможност.

— Сигурна съм, че ти ще ми помогнеш — отговори тя сериозно.

Беше смела и силна жена, твърдо бе решила да се премести в Китай с децата.

— Мили боже, Валери! Как някога мога да ти благодаря за това?

— Върни се в Париж, когато двете ти години изтекат. Не подписвай отново — отговори тя решително.

— Няма. Обещавам ти.

Жан-Филип вече участваше в няколко от най-важните сделки на компанията, които щяха да му донесат страхотни пари. Тя го разбираше по-добре сега, след като вече бе ходила там, макар да имаше да учи много за Азия. Но вярваше, че ще е вълнуващо да работи там една година.

— Трябва да наема по-голям апартамент — каза Жан-Филип. — И по-хубав. В изисканите райони, където живеят чужденците.

Той едва успя да заспи тази нощ. Новината на Валери бе толкова вълнуваща. Намериха компромис, идеален и за двамата. Тя го беше направила. И той знаеше, че Валери щеше да спаси брака им. Това бе най-прекрасният подарък, който някога му беше правила. На следващата сутрин той скочи от леглото, готов да завладее света, въодушевен от завръщането си в Китай и по-влюбен в жена си, отколкото когато и да било преди. Тя се усмихна докато го гледаше как се облича.

— Обичам те! Ти си фантастична жена — извика той и я целуна пламенно.

— Както казват у нас… — отвърна тя на английски. — Ти самият не си много лош.

Преди да замине Жан-Филип звънна на Шантал от летището, за да сподели чудесната новина, че Валери и децата идват в Пекин. Тя се изненада, беше доволна, че нещата при тях се уредиха така добре. Самата тя звучеше ужасно, каза му, че е болна от грип. Той я посъветва да се грижи за себе си и затвори.

Шантал беше настинала лошо и остана в леглото цяла седмица. Настинката се превърна в бронхит и синуит и се чувстваше кошмарно. Най-после завърши сценария за концлагера, но в продължение на две седмици не посмя да излезе, беше й зле и почти не се хранеше. Ксавие продължаваше да й липсва, макар да бе сигурна, че е постъпила правилно.

Валеше дъжд от няколко дни, който се превърна в сняг и суграшица. Шантал най-после реши да отиде до бакалницата и до аптеката, за да вземе предписаните й антибиотици. Опакова се в стар дъфълкот и вълнена шапка, но когато стигна до магазина, бе подгизнала. Тръгна към къщи с торба покупки, свела глава заради силния вятър. Не се чувстваше добре, имаше температура. Закашля се и се сблъска с някакъв човек, защото не гледаше къде върви. Беше мъж с жена до себе си. Вдигна очи и ахна, когато видя Ксавие. Знаеше колко ужасно изглеждаше. Носът й бе червен, устните — напукани, очите — насълзени. Беше мъртвешки бледа и кашляше зловещо. На всичкото отгоре едва не се задави, когато видя момичето с него. Беше нежна блондинка, която надали бе на повече от деветнайсет. Ксавие бе минал от едната крайност на другата. Предвидимо, помисли си тя.

— Добре ли си? — попита той, като я хвана за лакътя.

Иронията на положението беше ужасна. Момичето носеше почти същите дрехи като Шантал, но изглеждаше прекрасно, а тя се почувства като бабата на Матусал^[1] и не можеше да спре да кашля.

— Добре съм — задавено отговори тя. — Грип. Не се доближавай, за да не се заразиш.

Тя се усмихна на момичето, което търпеливо изчакваше Ксавие. Времето беше кошмарно, валеше суграшица и почти нямаше видимост. Ксавие се разтревожи за Шантал, виждаше колко сериозно е болна.

— Трябва да се прибереш у дома — посъветва я той.

Беше събота и очевидно Ксавие и момичето прекарваха уикенда заедно, тъй като още бе доста рано.

— Как си? — попита я той преди да избягат от лошото време.

— Чудесно — отговори тя, но не прозвуча убедително. — Честита Нова година.

Французите имат навика да си честитят Нова година буквално до края на януари. После Шантал им махна и тръгна нагоре по улицата, стиснала торбите с покупки. Срещата с него бе истински шок и още бе разтреперана, когато се прибра у дома и свали мокрото палто и ботушите. Краката й също бяха мокри. Навлече още един пуловер, направи си чай и глътна антибиотика. После седна и си припомни случката с Ксавие и красивата му нова приятелка. Ядоса се, че тя самата изглеждаше толкова зле. Не можеше ли съдбата да прояви малко повече благосклонност, когато ги срещна тази сутрин? Според нея, това бе знак, че постъпи правилно като скъса с него.

Уви се в кашмиреното одеяло, обу топли чорапи и се просна в леглото с джинсите и пуловера. Зачуди се дали грипът щеше да я убие, или просто щеше да си умре от разбито сърце. Хората през осемнайсети век са умирали точно по този начин. Чувстваше се отвратително и така и изглеждаше. Половин час по-късно, когато звънецът долу звънна, тя не му обърна внимание. Не получаваше поща в събота, а ако бе препоръчано писмо от някоя компания за кредитни карти, не си заслужаваше разкарването. Имаше повече от достатъчно кредитни карти. Но който й да натискаше звънеца, отказваше да се отдръпне от него. Тя изръмжа вбесена, стана от леглото и отиде до домофона в коридора. Вдигна слушалката.

— Аз съм. Ксавие! — надвика вятъра той, а тя изстена. — Вир-вода съм. Мога ли да се кача?

— Не… защо?

— Трябва да говоря с теб.

Шантал си помисли дали приятелката му не беше с него, но не попита.

— За какво? — попита тя и чу в домофона воя на вятъра.

— Бременен съм. Не можеш да ме зарежеш по този начин.

Ксавие звучеше отчаян, а тя избухна в смях. Поклати глава и натисна бутона, за да му отвори вратата. Чу го да й благодари и след минута отиде да му отвори вратата. По лицето му течеше вода, а вълнената му шапка бе подгизнала. В коридора вече имаше огромна локва.

— Благодаря, че ми отвори — каза той.

Влязоха в кухнята, тя му подаде кърпа и сложи вода за чай. Все още имаше няколко пакетчета от любимия му чай. Подаде му чашата и двамата седнаха в кухнята.

— Приятелката ти е много красива — каза тя, като отпи от чая, а той остави чашата си на масата.

— Не ми е приятелка. Тя е новото гадже на племенника ми. Обещах да й помогна за изпитите по право. Но знаех, че така ще си помислиш, когато те видях.

— А какво друго да помисля в събота сутрин? Не че е моя работа.

Тя се опита да говори небрежно, но не се получи. И отново се закашля зловещо, а той я загледа напрегнат.

— Слушай, Шантал, обичам те. Изкарах най-ужасния месец в живота си, след като ме заряза. Съсипа ми празниците. Не мога да живея без теб. Не искам по-млада жена, нито каквато и да била друга. Искам теб. Не можеш ли да го разбереш? Какво, по дяволите, правим? Изглеждаш кошмарно, наистина. Аз пък не мога дори да разсъждавам. Никога досега не съм бил толкова щастлив с някоя жена, както с теб. Не може ли да опитаме отново, преди да умреш от туберкулоза в мансардата си, а аз да се хвърля в Сена?

Шантал се усмихна неохотно. Наистина си прекарваха чудесно заедно. Опитваше се да го забрави, но не можеше да отрече истината.

— Много си драматичен — отбеляза тя.

— Аз ли съм драматичен? Говорих с червенокоса жена половин час и ти ме заряза. Колко драматично е това?

— Изглеждаше ми разумно по онова време — превзето отговори тя, като напълни чашите отново и забеляза, че снегът се бе усилил.

— Не беше разумно, а откачено. Кълна ти се, че никога вече няма да говоря с друга червенокоса жена. Всъщност, с никаква жена под деветдесет години. Може да ми слагаш превръзка на очите всеки път, когато излизаме. Моля те, Шантал, дай ми шанс.

Той я погледна умолително и тя му се усмихна. Нямаше начин да се отърве от него. Обичаше го прекалено много.

— Ти съсипа желанието ми — каза тя укорително, като си припомни фенера в „Бялата нощ“.

— Аз ли съсипах желанието ти? Ти ме изхвърли! Мога ли да ти напомня, че събра всичките ми вещи в куфар и ме изрита навън? Колко дружелюбно бе това?

— Бях разстроена.

— Да, аз също. Между другото, куфарът още си седи в коридора. Полудявах всеки път, когато се опитах да го разопаковам, и накрая се отказвах. Честита ти Коледа! Уцели момента.

— Съжалявам — разкая се тя и го погледна нежно. — Бих те целунала, но сигурно ще те заразя.

— Не ми пука — отвърна той и я целуна толкова страстно, че дъхът й спря. — Готово. Сега може да умрем заедно.

— Аз тъкмо взех антибиотик. Може да оцелея — усмихна се тя, а той сияеше от щастие, сякаш бе спечелил от лотарията.

Целуна я още няколко пъти и я последва в спалнята. Тя потупа леглото до себе си и той се мушна вътре. Сгушиха се под юргана както бяха с дрехите. Снегът валеше силно и покривите побеляха, а те си бъбриха цял ден, приготвиха си вечеря заедно и заспаха прегърнати.

На сутринта, когато се събудиха, градът бе потънал в сняг. Ксавие се огледа из стаята, като че ли се беше загубил.

— Дали съм умрял и съм в рая? — попита той, а тя се ухили.

— Не, аз умрях.

— Не е възможно — възрази той. — Вчера взе антибиотик. Искаш ли да излезем да си поиграем в снега?

Тя кимна въодушевено и след малко се замеряха със снежни топки. Прибраха се мокри, със скреж по миглите и бързо съблякоха палтата си.

— Трябва да вземем гореща вана или и двамата ще се разболеем. Повярвай ми, аз съм майка и разбирам от тези неща.

— Щом настояваш… — отвърна той.

Шантал напълни ваната, съблякоха се и се настаниха вътре. Лежаха усмихнати и си говореха, после Ксавие я целуна и всичко започна отначало.