Даниел Стийл
Вълшебна нощ (17)

17

Децата на Шантал се прибраха у дома за Коледа, както правеха всяка година. Това беше единственото време, когато се събираха заедно като семейство. И тримата си бяха в Париж.

Ерик пристигна първи и прекара кротка вечер с майка си. Беше се възстановил от катастрофата, макар че трябваше да свалят пирона от таза му след цяла година. Сега кракът го болеше само от време на време. Минаха почти два месеца от инцидента и той каза на майка си, че е много щастлив с пощенския пикап, който му върши чудесна работа. Разочарова се, когато разбра, че са скъсали с Ксавие.

— Вече го няма — напрегнато каза Шантал, а синът й забеляза тъгата в очите й.

— Скъсахте ли? — попита Ерик и тя кимна. — Лошо. Харесвам го. Нещо лошо ли направи?

Шантал поклати глава отрицателно и не посмя да срещне погледа на Ерик.

— Не — честно отговори тя. — Но вероятно щеше.

— В това няма никаква логика — объркано каза той. — Защо не изчакаш докато направи нещо лошо?

— Предпочитам да не чакам. Когато знаеш какво ще стане някой ден, по-разумно е да действаш.

— Ами ако грешиш?

Ерик бе гласът на разума, въпреки младостта си.

— Повярвай ми, не греша. И не искам да говоря за това — твърдо заяви тя.

Ерик не отговори, но видя, че майка му бе нещастна заради решението си. Той харесваше Ксавие, бе впечатлен от това, че дойде в Берлин, за да подкрепи майка му. Сега обаче Ерик се тревожеше, че майка му отново бе сама в Париж. Ксавие му се струваше идеален за нея и се разбираха чудесно. Съжаляваше, че връзката им е приключила. Майка му достатъчно дълго бе сама.

Самолетът на Пол от Съединените щати кацна на другата сутрин и двамата с Рейчъл пристигнаха към единайсет, когато майка му и брат му закусваха в кухнята. Настъпи пълна суматоха, когато се появиха, а Шантал бе изненадана от Рейчъл. Беше в шестия месец, но изглеждаше огромна, сякаш щеше да роди близнаци. Двамата братя се прегърнаха и Пол попита за приятелката на Ерик.

— Прибра се при семейството си за Коледа. Немците много държат на празника. Аз ще отида при нея за Нова година — обясни Ерик.

Пол и Рейчъл щяха да останат тук само седмица, а после да се срещнат с родителите й в Мексико и да посрещнат там Новата година. Родителите й ги канеха там всяка година, в прекрасен хотел в Кабо. Шантал не можеше да се конкурира с тях и беше благодарна, че ще прекарат заедно тук поне една седмица.

За разлика от брат си, Пол не попита за Ксавие. Дори не се сети за него, докато Ерик не му каза тихо, че са скъсали.

— Мама страда ли? — изненадано попита Пол.

— Така мисля — отговори Ерик.

— Мислех, че само се мотаят заедно. А и това предстоеше, той е много по-млад. Мама сигурно е била наясно. Той не можеше да остане завинаги с жена на нейната възраст.

Пол се отнесе небрежно, но наистина не бе очаквал да види Ксавие повече. Предполагаше, че майка му просто е изкарала кратък летен романс или си е намерила другарче, с което да пътува. Не можеше да си представи, че тя приема връзката сериозно, а и беше свикнала да е сама. Въобще не забеляза, че майка му изглежда разстроена и тъжна.

Малко след пристигането им Рейчъл пожела да отидат на пазар на авеню Монтен. Баща й плащаше кредитните й карти и тя обичаше да пазарува в Париж. Беше спала по време на целия полет и бе готова за излизане. Пол тръгна с нея. Ерик пък искаше да се види с приятели и да посети галерии, които излагаха творби като неговите.

Шантал беше сама в апартамента, когато Шарлът и Рупърт пристигнаха от Хонконг. Бъдещият й зет бе изключително любезен, типичен англичанин, и се отнасяше с годеницата си като с кралица. Каза, че не е идвал в Париж от години. Веднага след пристигането си Шарлът напомни на майка си, че иска да разглеждат сватбени рокли заедно. Не разполагаха с много време, защото два дни след Коледа планираха да отидат на ски — страстта на Рупърт, и да отлетят за Хонконг през Цюрих. Шантал бе наясно, че след по-малко от седмица децата й щяха да си заминат, но поне сега бяха тук. Знаеха, че Коледа е важна за нея. Не беше същото като в миналото, когато бяха по-малки и оставаха у дома през цялата ваканция, но с цялото си сърце сега се радваше на присъствието им.

Шарлът и Рупърт също излязоха следобед. Шантал никога не правеше планове за времето, когато децата й гостуваха. Искаше изцяло да им е на разположение.

Пол и Рейчъл се прибраха към шест, отрупани с пакети. Тя каза, че открила няколко „сладки тоалетчета“, в които можела да се побере, чанта от „Ерме“ и бебешки дрешки от „Бебе Диор“, тъй като вече знаеха, че ще имат момче. Пол едва успял да натъпче торбите в асансьора, а Рейчъл се прибра в стаята му, за да подремне преди вечеря. Беше изтощена от пазаруването. Това даде възможност на Шантал да си поговори с Пол. Откри го в кухнята и отново го посъветва да си намери солидна работа.

— Родителите на Рейчъл не могат да те издържат — твърдо каза тя и той кимна.

— Аз ще плащам за бебето, а те ще издържат Рейчъл.

— Това не те ли притеснява?

— Не мога да си я позволя, мамо. Баща й й купува каквото поиска — обясни той, макар Шантал да знаеше, че Рейчъл бе страшно разглезена. — Редовно се захващам с работа по различни продукции и спестих пари, за да издържам детето. Това е най-доброто, което мога да направя засега.

Пол изглеждаше доволен от мисълта, че ще може да гледа сина си. А Рейчъл наистина бе прекалено скъпа и не изпитваше желание да ограничи разходите си, за да му помага. Шантал смяташе, че това не е добро уреждане на въпроса, но Пол се бе примирил да живее с момиче, което не можеше да издържа. Беше щастлив, че ще може да се грижи за себе си и сина си.

Половин час по-късно и Шарлът и Рупърт се завърнаха. Не бяха купили нищо, а Шарлът нямаше търпение да излезе на пазар с майка си на другата сутрин. Ерик се върна чак към осем, след като бе обиколил галериите в Бастилията. Шантал им приготви богата вечеря — агнешко с чесън, зелен фасул и пюре. Всички си припомниха детството, храната на мама беше най-вкусната. Шантал направи голяма салата и сложи на масата поднос със сирене. За десерт имаше сладолед. Любимата им вечеря.

Шарлът погледна Пол и попита тихо:

— Гаджето ще идва ли?

Изглеждаше леко изнервена и брат й разказа шепнешком какво бе станало.

— Ерик каза, че е свършено — подхвърли той небрежно.

Не изпитваше съчувствие към майка си, тъй като не бе приел връзката й сериозно.

— Е, това е добре — доволно кимна Шарлът. — Не очаквах срещата с него с нетърпение. А и той щеше да изглежда абсурдно на сватбата, толкова е по-млад… Нямам представа защо мама въобще се хвана с него.

Пол се съгласи с нея. Познаваше Ксавие и го харесваше, но не чувстваше привързаност към него.

— Тя си е добре и сама.

— Какво те кара да мислиш така? — предизвика го Ерик, раздразнен. — Никой от нас не е сам. Защо мама да е?

— Има си собствен живот и деца. Не се нуждае от мъж — твърдо заяви Шарлът.

— Тя е на петдесет и пет години, а не на деветдесет. Не мислиш ли, че е самотна без нас? Вие я виждате само един-два пъти годишно за по няколко дни, а и аз не я виждам много повече. Ами ако някой ден се разболее? Защо да няма човек, с когото да се забавлява?

Брат му и сестра му се вторачиха в него, сякаш им говореше на китайски. Никой от двамата дори не беше се сещал за тези неща.

— Ако се разболее, ще й наемем медицинска сестра — бързо реагира Шарлът. — А и тя има достатъчно пари, за да й плати. Ще я настаним в някой хубав старчески дом, когато остарее. Не се нуждае от приятел.

— Много сте обичливи — вбесено изсумтя Ерик. — Тя не е куче, което да оставите при ветеринаря, или да приспите, когато остарее. Тя е човешко същество. Грижи се прекрасно за нас и все още го прави, когато имаме нужда. Защо да няма някой, който да се грижи за нея? Повечето хора на нейната възраст са женени или си имат приятели. И мама трябва да си има.

— О, за бога — завъртя очи сестра му, а Пол се почувства неудобно.

Мразеше да обсъжда сериозни теми. Обичаше всичко да минава лесно, а за всички тях бе по-лесно, ако в живота на майка им нямаше мъж и не им се налагаше да се съобразяват с него, когато се приберат у дома. Ерик смяташе, че Ксавие е свестен човек, и не бе виждал майка си толкова щастлива от години. Когато бяха малки, Шантал винаги бе щастлива. Но през последните години той често забелязваше тъгата й и се тревожеше, че е самотна. Чувстваше се виновен заради това, макар да не възнамеряваше да се прибере в Париж, за да реши проблема. Никой от тях не смяташе да го направи. И Ерик наистина се тревожеше за нея.

— Е, аз мисля, че е много по-просто, след като той не е тук и не сме задължени да обръщаме внимание на някакъв непознат по Коледа — кисело каза Шарлът.

— Рупърт е непознат за нас — каза Ерик достатъчно високо, за да го чуе бъдещият му зет.

Шарлът го изгледа така, сякаш искаше да го убие.

— Не е непознат — поправи го тя. — Сгодени сме.

— Страхотно. Радвам се за теб. Но защо мама да си няма приятел?

— Какъв е смисълът? Тя е скъсала с него, значи и тя не го е искала. Защо въобще спорим? — попита Пол.

— Въпрос на принцип — твърдо заяви Ерик. — Не мисля, че вие двамата някога се питате дали мама е щастлива, добре ли е или е самотна.

— Тя е свикнала с това — отговори Пол. — И си има приятели.

— Приятелите не са същото. Аз бях ужасно самотен, преди да се запозная с Анализе. Приятелите ти се прибират у дома, а ти оставаш сам.

— За бога, Ерик, на нейната възраст не става дума за секс — отвратено каза Шарлът.

— Откъде знаеш? Може и да става. Някои жени дори раждат на нейната възраст.

— Мамка му — ужаси се Пол. — Представи си мама да роди. Само от това имаме нужда!

— Ти ще имаш бебе — напомни му Ерик. — И всички смятаме, че това е хубаво.

— Аз съм на трийсет и една. Това е голямата разлика.

— Но не си женен. А ако Анализе и аз някога имаме бебе, също няма да се женим. Не вярваме в брака. Така че, може би ние сме много „по-шокиращи“ от мама, но каквото и да правим, тя се примирява и се държи сякаш всичко е наред. Дали ще се оженим или не, дали ще имаме бебета, с кого искаме да живеем… Никога не ни създава проблеми. Защо тогава вие двамата толкова твърдо сте решили да я тормозите за онова, което върши? И защо всички ние приемаме, че би трябвало да е сама?

— Сигурно иска да е сама — възрази Шарлът. — Ти каза, че тя го е зарязала.

— Това не означава, че е щастлива от решението си. Изглежда доста тъжна.

— На мен пък ми изглежда добре — категорично заяви Шарлът. — Утре ще избираме сватбена рокля. Това ще я направи щастлива.

— Не, ще направи теб щастлива. Ние какво правим за мама?

Шарлът и Пол се спогледаха и не отговориха. Не мислеха за майка си по този начин. Шантал се грижеше за тях, но те дори не се сещаха да направят същото за нея, а и тя никога не ги молеше, нито го очакваше. Майка им нямаше никакви изисквания към тях. Докато размишляваха по въпроса, Шантал ги повика на масата, сипа червено вино в гарафа и поднесе вечерята. Всички се настаниха и се нахвърлиха върху вкусната храна. Накрая й направиха комплимент за готварските умения. Вечерята беше превъзходна.

— Ще кача десет кила — нервно отбеляза Рейчъл. — А тук нямам курс по спининг.

— Хубаво ще е и за теб, и за бебето — увери я Пол.

— Трябва да ядеш повече.

А и според него, тя тренираше прекалено много. Аеробика, спининг, йога и всеки ден във фитнеса. Имаше великолепно тяло, върху което се трудеше усърдно, но сега беше бременна.

— Ти планираш ли веднага да забременееш? — обърна се Рейчъл към Шарлът.

Шантал слушаше разговора им с интерес, но почти не участваше в него.

— Не, искаме да изчакаме няколко години. Възнамеряваме да си купим по-голям апартамент и може би някой по-малък в Лондон, преди да се захванем с бебета. А и аз очаквам повишение и не желая да го пропусна.

Звучеше типично за Шарлът и никой не се изненада. Тя обичаше да планира и организира всичко за далечното бъдеще и Рупърт се съгласяваше с нея. Пол беше по-разхвърлян и небрежен. Не бяха планирали бебето, но и двамата бяха щастливи. Родителите й бяха наели сестра, която щеше да остане до бебето за около година, за да не се налага на младите да променят живота си прекалено много, и те изпитваха облекчение от това улеснение. За разлика от Шантал, която бе омъжена за начинаещ писател, роди три деца за пет години и се грижи за тях съвсем сама, без никаква помощ. Стана още по-тежко, когато баща им почина няколко години по-късно и тя трябваше да работи на няколко места, за да ги издържа. Никой от тях не би искал да е в нейното положение. Бяха забравили напълно тежките дни, които бе преживяла. А и тя правеше всичко да изглежда лесно.

Рейчъл и Шарлът й помогнаха да разчисти в кухнята след вечеря, а мъжете се захванаха с видеоигри във всекидневната. После играха шаради и всички се смяха и съревноваваха упорито, както винаги. Легнаха си в полунощ. Шантал обичаше децата й да са у дома. Ксавие ужасно й липсваше, но се опита да го прогони от мислите си. Стори й се интересно, че нито Пол, нито Шарлът бяха попитали за него, само Ерик. Не знаеше за разговора им във всекидневната преди вечеря, защото бе заета в кухнята. Ако ги беше чула, щеше да се разстрои още повече. Те смятаха, че майка им не се нуждае от мъж, който да я обича, а Шарлът и Пол дори бяха доволни, че бе скъсала с Ксавие, и се надяваха да не му намери заместник. Сърцето щеше да я заболи още повече, ако научеше какво мислеха за нея.

 

 

Жан-Филип долетя от Пекин на Бъдни вечер, но Шантал нямаше време да се види с него тази седмица и си обещаха да обядват заедно, когато децата й заминат. Тя отказваше срещи с приятелите си, когато децата бяха при нея. Не искаше да пропусне и една минута с тях. Разбраха се да се видят за обяд на трийсет и първи. Всички щяха да са си заминали, а Жан-Филип щеше да остане в Париж още една седмица.

Валери бе подредила коледната украса, когато Жан-Филип се прибра. Децата й бяха помогнали и дори сами бяха направили няколко украшения от папиемаше и пайети. Апартаментът приличаше на коледна картичка, а всички подаръци бяха красиво опаковани и сложени под елхата. Той нямаше време да пазарува в Пекин и купи само малка китайска рокличка за Изабела, пожарна за Жан-Луи и плюшен тигър за Деймиън. Подаръкът му за Валери бе златна гривна от „Картие“, която бе купил, когато се прибра у дома през ноември.

Сутринта на Коледа отвориха подаръците и отидоха заедно на църква, а по-късно обядваха вкъщи. В апартамента ухаеше съблазнително, а децата се радваха, че Жан-Филип си бе у дома. Валери също. Двамата все още бяха под влияние на пътуването й до Китай преди две седмици. През януари тя щеше да се върне там за снимките на „Вог“, а през февруари той щеше да се прибере в Париж отново. Положението не беше леко, но чувстваха, че могат да се справят с грижливо планиране и усилия от двете страни. Децата бяха добре. Както винаги, Валери се справяше отлично и често ги настаняваше пред компютъра, за да поговорят с баща си. Така той си остана част от ежедневния им живот, доколкото можеше.

Валери се влюби в гривната от „Картие“, а Жан-Филип хареса часовника, който тя му подари. Децата се забавляваха лудо с подаръците си. След дългия ден, когато най-после си легнаха, всички се съгласиха, че това бе една от най-прекрасните им Коледи досега. Жан-Филип бе напълно убеден в това, когато Валери заспа в прегръдките му с усмивка на лицето.

 

 

Ксавие сподели с брат си, че Шантал е скъсала с него. Матю го съжали, а Аник също се натъжи, когато чу новината. Харесваха Шантал и смятаха, че с Ксавие са чудесна двойка. Причината за раздялата не им се видя логична, но нямаше обяснение какво свързваше или разделяше хората, а Ксавие ги увери, че това наистина бе краят. Поканиха го да прекара Коледа с тях. Очакваха цяла армия гости — техни и на децата, но той отказа с извинението, че не е в настроение. След раздялата с Шантал предпочиташе да е сам. Нямаше повод да празнува.

На Коледа чете и гледа телевизия, после отиде на дълга разходка покрай Сена. За момент дори се замисли дали да не влезе в някой от магазините за домашни любимци на кея и да си купи куче. Но беше чувал, че повечето пристигат болни от Източна Европа, затова се въздържа. Прибра се у дома тъжен. Не можеше да си обясни защо жената, в която бе лудо влюбен, вече не го искаше само защото някой ден може да я зареже заради по-млада. Не беше справедливо. Не беше й изневерил и наистина я обичаше. Дори не бе флиртувал с онова момиче, просто обикновен разговор. Беше наясно със страховете на Шантал заради разликата във възрастта им, които предизвикваха паника в душата й. Тя не отговори на нито едно от обажданията му през последните три седмици и очевидно не възнамеряваше да го направи. Накрая и той повярва, че всичко между тях е приключило. Сега трябваше да продължи живота си, но имаше нужда да потъгува известно време за любовта си. За него връзката с Шантал не беше нещо случайно, а истинска любов. За него. Но явно не и за нея. Мислеше, че ще останат заедно завинаги, разбираха се прекрасно, харесваха едни и същи неща.

Кантората бе затворена до Нова година и той прекарваше скучните си дни в дълги разходки покрай Сена и в Булонския лес. Мислеше за Шантал и му се искаше да намери някакъв начин да я убеди, че възрастта й няма значение за него. Вече не можеше да си представи живота без нея. И не искаше.