Даниел Стийл
Вълшебна нощ (16)

16

Валери кацна на летището в Пекин в началото на декември и бе като зашеметена — от гледките, звуците, огромния брой хора, шума, хаоса, задръстванията, замърсяването. Не беше преживявала нещо подобно преди. Подкараха към града, а Жан-Филип й показваше сгради и забележителности, обясняваше й тяхната история. Вълнуващи, пъстри останки от миналото, заедно с новите интересни неща в града. Съпругът й бе чужденец, който работеше тук, и тя бе шокирана от живота, който водеше. Ужаси се от малкия, грозен апартамент. Ако беше със семейството си, Жан-Филип със сигурност щеше да положи усилия да намери прилично място за живеене, но сега просто се задоволяваше с противното си жилище. Сърцето му бе в Париж, а не тук. Пекин за него бе само работа.

От редакцията бяха резервирали стая в хотел „Опозит Хаус“, който беше елегантен и модерен, с великолепен басейн. Изненада се колко малко хора говореха английски, макар да се намираха в хотел, пълен с чужденци. Нищо тук не й се струваше познато. Беше нещо съвсем ново и различно, но си представяше колко тежко щеше да й бъде да живее тук. От „Вог“ й бяха наели преводач, който трябваше да се появи по-късно сутринта и да я разведе из града. Предстоеше й да разгледа много места и възнамеряваше да посети повечето от тях през деня, когато Жан-Филип е на работа. Той се опита да намали служебните си ангажименти, за да има повече време за нея, но се намираше по средата на няколко нови големи сделки. Все пак успя да се освободи, за да я придружи в Шанхай. Валери се вълнуваше от перспективата да отиде там с него, беше чувала хубави неща за града.

Тя си взе душ и се преоблече, а Жан-Филип поръча закуска от румсървис. Келнерът почти не говореше английски, но в крайна сметка храната пристигна. Закусиха с яйца и кроасани и пренебрегнаха купата с ориз с парчета риба в него. Жан-Филип имаше важно събрание, а Валери отиде да се види с преводача си. Оказа се красиво младо момиче, което говореше слаб английски и никога не бе излизало от Китай. Младата жена бе на държавна работа и превеждаше на бизнесмени от чужбина. Тя се зарадва, когато видя, че новият й клиент е жена. Валери носеше екземпляр от френския „Вог“ и се опита да й обясни каква бе задачата й тук. Щяха да използват китайски манекенки, както и модели, които щяха да пристигнат от Париж, затова трябваше да се свърже с местна агенция за модели. Но днес планираше да определи подходящи места за снимките заедно с преводачката и шофьора, когото бе наела в хотела. Разгледаха много места, а Валери направи снимки на Пазара на коприната и Пазара на сметта, които според нея бяха най-подходящи. Пазарът на сметта беше битпазар с невероятно разнообразие от стоки. Преводачката я заведе и в няколко огромни мола, които тя не намери за интересни. Валери търсеше по-необичайни места за снимките, които да предложи на „Вог“, а не молове.

Разходиха се по стари, тесни улички, които също щяха да изглеждат интересни на снимките. Хареса Зоната на изкуствата, изложбено пространство за модерно изкуство, построено през петдесетте години за фабрика за електроника, а после превърнато в галерия. Помисли си, че там манекенките щяха да изглеждат страхотно. Можеха да пробват и забележителностите — Забранения град, Великата стена и операта, ако искаха нещо по-традиционно. Валери не спря да прави снимки цял ден и в края на деня се чувстваше изтощена. Прибра се в хотела, освободи преводачката и се просна на леглото, докато чакаше Жан-Филип да се върне от работа. Той я намери заспала. Не искаше да я буди, затова легна до нея усмихнат и прикова очи в красивото й лице. За първи път откакто бе пристигнал в Пекин се чувстваше щастлив.

Валери се събуди в полунощ и се усмихна, когато го видя до себе си. Той четеше и бе поръчал храна, без да я буди. Тя се нахвърли на среднощната вечеря и му разказа въодушевено какво бе видяла през деня.

— Разгледала си страшно много — възхити се той. — Аз съм тук от два месеца, а не съм видял и половината.

Но това бе обяснимо, тъй като постоянно бе зает с работа.

— Не разполагам с много време, а трябва да реша какво ще е най-подходящо за снимките.

Най-сериозният им проблем за снимките през януари щеше да е времето. Момичетата щяха да замръзнат на падащите под нулата температури.

Жан-Филип искрено се възхищаваше на предприемчивостта, компетентността и творческите умения на жена си. Шарл де Бомон също. Валери въобще не спомена името му докато беше в Пекин. Страхуваше се да не се издаде, че почти бе изневерила на съпруга си. Не искаше той да узнае за това, защото никога вече нямаше да й има доверие. А сега изглеждаше по-влюбен в нея от когато и да било преди. Имаше нещо в живота на хотел заедно за кратко време, което придаваше романтика на отношенията им.

През последната им вечер в Пекин Жан-Филип я заведе на важна вечеря, на която трябваше да присъства, поканен от клиент. Беше пищен прием с безброй деликатеси, които Валери намери за страхотни. Жан-Филип се гордееше с жена си и обичаше да е с нея.

Четири дни след пристигането й, когато потеглиха за Шанхай, Валери имаше чувството, че отново се влюбват. Пътуването ги спаси. Всичко бе ново и свежо, сякаш се преоткриваха един друг. А и двамата харесаха Шанхай много повече от Пекин. Градът бе по-красив, разучаваха го заедно, сякаш бяха на меден месец. Наслаждаваха се на времето си заедно.

Тя се върна в Пекин с него, преди да потегли обратно за Париж. Прекараха последната си нощ в хотела като младоженци. Валери мразеше мисълта, че трябва да го напусне на другия ден, а той се ужасяваше от идеята да се прибере в самотния си мрачен апартамент.

— Е, поне ще съм си у дома за Коледа след две седмици — тъжно каза той.

Животът му беше толкова по-хубав и щастлив, когато тя бе тук. Щеше да очаква ваканциите си в Париж с нетърпение, а Пекин му се струваше сив и скучен без Валери. Ако тя бе до него, можеше да се изправи срещу всичко. Но вече не се опитваше да я убеди да се премести в Китай. Виждаше колко неприятно щеше да е за нея и колко по-добре бе за децата му да са във Франция. Той се жертваше заради близките си, но не очакваше същото от нея. Съжаляваше, че въобще я бе притискал и едва ли не съсипал брака им, преди да замине. Чувстваше се страхотен късметлия, че бракът им оцеля. Раздялата бе трудна и за двамата, но Жан-Филип изпитваше искрена благодарност към „Вог“ за времето им заедно.

— Ще се видим след две седмици — щастливо каза тя, след като се целунаха за последен път.

Бяха се любили при всяка възможност, сякаш да си наваксат за агонизиращите месеци, когато отношенията им бяха обтегнати. Слава богу, в Китай се бяха преоткрили и влюбили отново.

Валери му махна и изчезна сред тълпата. А той можеше да мисли единствено за пътуването си до Париж след две седмици. Никога преди не бе изпитвал такава силна любов към жена си.

Веднага след завръщането си в Париж Валери се видя с главната редакторка и й разказа за всичко видяно в Китай. Прожектираха снимките й на огромен екран, разгледаха ги внимателно и одобриха местата. Сесията в Китай щеше да е фантастична. Показа им снимки на манекенките, които бе видяла в Пекин. Всички във „Вог“ се съгласиха, че априлското издание ще стане страхотно.

На другия ден Валери имаше среща с клиента си от консултантската служба. Зарадва се, когато научи, че Шарл беше в Ню Йорк и нямаше да присъства на събранието. Не се чувстваше готова да го види, макар да бе наясно, че все някога щеше да й се наложи, а и не искаше да изгуби клиента. Вече бе напълно сигурна в любовта си към Жан-Филип и знаеше, че постъпи правилно. Ако беше изневерила на съпруга си и той разбереше, особено ако връзката й с Шарл се беше задълбочила, сърцето на Жан-Филип щеше да е разбито. И макар да имаше съмнения през последните месеци, вече бе напълно сигурна, че той я обичаше безкрайно. Тя също го обичаше. Решението му да се премести в Китай бе навредило на брака им, но чувствата им оцеляха и дори се засилиха.

Следващата седмица й предстоеше презентация пред клиента и тя я изпрати на Серж Севини, партньора на Шарл. Интересно й беше да чуе, че смятаха да пуснат някои от колекциите си в моловете в Пекин. Тя обсъди идеята им и я обогати, благодарение на познанията за Китай, които тъкмо бе натрупала. Серж Севини бе впечатлен. Очевидно Валери бе така компетентна относно модните пазари, както Шарл я беше представил. Серж каза, че ще говорят повече за Китай след Нова година, когато Шарл се върне в Париж. Възнамерявал през декември да работи в Ню Йорк, а после планирал да прекара празниците във вилата си в Сейнт Барт. Тя се опита да не реагира, когато си спомни, че Шарл я беше поканил там с децата й, а тя му беше обяснила, че ще прекара празниците в Париж със съпруга си. В случилото се между тях вече имаше нещо нереално. И Валери се надяваше да й се стори още по-нереално, когато го види отново след Нова година. Имаше доверие на професионализма му. Той не искаше да я загуби като консултант, защото наистина бе добра в работата си.

Валери разказа на Жан-Филип за събранията във „Вог“, когато се видяха в скайп. Веднага долови по гласа и лицето му колко бе въодушевен, че скоро се прибира у дома. След всичко, което споделиха в Китай, и двамата нямаха търпение да се видят. Изкараха шест ужасни месеца, но се надяваха, че лошото вече бе зад гърба им. Сега просто трябваше да живеят с всичко това. Валери се замисли дали сега, като бяха на различни континенти, бракът им щеше да стане по-вълнуващ, а отношенията им — по-романтични. Надяваше се да е така.

Докато Валери обикаляше Китай с Жан-Филип, Шантал и Ксавие отидоха на ранен коледен купон в Париж. Тя тъкмо се бе прибрала от Берлин. Ерик вече беше без гипс, бе приключил с рехабилитацията и бе вкъщи с Анализе. Шантал му купи кола, като той настоя да е втора ръка. Не искаше да е нова и модерна и се влюби в стар пикап за пощенски доставки, в който можеше да товари инсталациите си. Шантал се опита да го убеди да купи някаква по-добра кола, но той държеше на очукания пикап и тя се предаде. Поне нямаше да кара с висока скорост. Пикапът вдигаше най-много до осемдесет километра в час и тя умираше от смях, когато си представяше как Ерик го кара. Сподели с Ксавие, че синът й прилича на пощаджия и дори си намерил шапка на пощальон, която слагал винаги, когато сядал в колата.

— Не знам защо децата ми са толкова откачени — каза тя.

Шарлът наскоро си беше купила чисто нов рейндж роувър, а годеникът й шофираше ягуар. Пол пък беше инвестирал спестяванията си в мустанг от 1965-а, който беше любимата му придобивка, а родителите на Рейчъл планираха да й купят солиден мерцедес преди раждането на бебето. Те настояваха с Пол да се оженят преди раждането. Пол го спомена пред майка си, но тя не искаше да взима отношение. Нямаше да влияе на решението на сина си дали да се ожени за Рейчъл или не, но го посъветва да си намери работа със стабилен доход. Не мислеше, че някой от двамата е готов за женитба, но щом щяха да имат бебе, бе време да пораснат и да поемат отговорностите си. Засега Рейчъл зависеше изцяло от родителите си, а и Шантал помагаше на Пол, когато той имаше нужда.

Големият ден наближаваше, а сватбата на Шарлът бе едва след пет месеца. Ерик беше на крака след катастрофата и караше пощенски пикап.

Ксавие й напомни, че са на купон у един от партньорите му. Традиционно семейство в края на шейсетте си години. Децата им бяха пораснали и напуснали дома, а те живееха в най-лъскавата част на шестнайсети район. Не беше сигурна какво да облече, защото съпругата на партньора на Ксавие бе изключително консервативна. Накрая реши да сложи скромна черна вълнена рокля, която бе по-дълга, отколкото й харесваше, с дълги ръкави и висока яка. Добави и перли, които направиха тоалета още по-строг. Не смееше да облече нещо по-модерно и весело. Прибра косата си на кок, което правеше рядко, защото изглеждаше по-възрастна, а и Ксавие я харесваше повече с разпусната коса. Вторачи се ужасена в огледалото, преди да излязат.

— На секретарка ли приличам или на гръцка вдовица? — попита тя притеснено.

Ксавие беше в нов черен костюм и черна риза от „Прада“, която тя му беше подарила, и изглеждаше страхотно елегантен. Шантал се разтревожи, че прилича на негова майка.

— Изглеждаш пораснала — дипломатично каза той.

— Стара ли имаш предвид?

— Лично аз предпочитам да си с пусната коса и къси поли, но трябва да призная, че в онази тълпа ще се впишеш чудесно.

Комплиментът не беше особено приятен, но това си беше истината. Шантал все пак разпусна косата си, облече палтото си и излязоха. В дома на партньора му се вихреше голямо коледно празненство. Присъстваха всички от адвокатската кантора и приятелите им. В трапезарията бе разположена гигантска шведска маса, обслужвана от фирма за кетъринг, осигурила и великолепната храна. Домакинята носеше рокля, почти еднаква с тази на Шантал, и тя се успокои, че беше облечена подходящо.

Шантал се заприказва с една от адвокатките, която беше срещала и преди. После се озова сред група интересни либерални жени, които обсъждаха кошмарното положение на жените в Близкия Изток и как то може да бъде променено. Бъбри си с тях почти цял час преди да се отбие до шведската маса и да си вземе нещо за ядене. После потърси Ксавие и се изненада, когато го видя да говори със сексапилна червенокоса хубавица в прилепнала по тялото бяла рокля, която едва покриваше задника й. По гладката рокля си личеше, че не носи бельо, а черните й велурени обувки бяха с невероятно високи токчета.

— Леле — изсумтя Шантал тихо и се зачуди дали да го остави да си бъбри с нея.

Не искаше да се проявява като ревнива приятелка, затова се заприказва с други хора и изчака Ксавие да се раздели с жената. Но той не го направи. Двамата седнаха на дивана и личеше, че се забавляват — той се смееше весело на всичко, което тя му разказваше. Видя как момичето се премества все по-близо до него, но реши да не ги прекъсва.

Чака го цял час да приключи разговора си с червенокосата хубавица. Най-после момичето се изправи, извади визитна картичка от чантата си и му я подаде. Шантал го видя как внимателно я прибра в джоба на сакото си. Тя изчака няколко минути, после отиде при него със сериозно изражение и заяви, че е изморена и иска да се прибере у дома. Бяха останали на купона два часа, което й се струваше достатъчно дълго, макар обикновено да стояха до късно на подобни приеми.

— Добре ли си? — загрижено попита той и я прегърна.

Шантал се отдръпна от него.

— Добре съм — ледено отговори тя.

Взе палтото си и след няколко минути си тръгнаха. За него бе очевидно, че Шантал бе ядосана на нещо, но нямаше представа каква е причината. Зачуди се дали някой бе се държал грубо с нея или просто бе прекарала лошо вечерта. За него купонът беше чудесен, присъстваха около осемдесет човека. Добра група и празнично настроение. Домакините бяха положили много усилия.

— Нещо не е наред ли? — попита той докато пътуваха към къщи.

— Нередно? Не. Предвидимо? Да. Коя беше онази жена, с която говореше?

Шантал не успя да се въздържи.

— Каква жена? — учуди се той.

— Червенокосата без бельо. Очевидно се забавлявахте чудесно.

— Тя е забавна, да. Новата ни стажантка. Мило момиче. А откъде знаеш, че не носеше бельо? — обърка се той.

— Имам очи — рязко отвърна Шантал, която не възнамеряваше да му обяснява подробности. — На колко години е?

— Не знам. Двайсет и пет или шест. Студентка по право. Иска да стане адвокат по разводи — небрежно отговори той.

— Сигурна съм, че и тя самата ще причини доста разводи — мрачно отбеляза Шантал.

— Защо си толкова разстроена?

— Ами не знам. Прекара цял час в разговор с красива двайсет и пет годишна мадама, която едва ли не се нахвърли върху теб, докато ти се хилеше като ученик. Даде ти визитната си картичка, а ти я прибра в джоба си. А аз съм почти двайсет години по-стара от теб. Защо мислиш съм разстроена? Не ми е харесала пушената сьомга?

— Сьомгата бе страхотна, между другото — отвърна той, като се опита да смени темата, което още повече вбеси Шантал. — А и не беше нейната картичка, а тази на брат й. Той е архитект, а ние ще правим ремонт на кантората. Тя го препоръча за работата.

— Можеше да ти даде картичката му и в службата. Честно казано, не ти вярвам. Може да е студентка по право, но прилича на холивудска звездичка и се облича като проститутка. А тази комбинация не ми харесва, когато се пуска на мъжа, с когото живея. На всичкото отгоре аз съм достатъчно стара, мога да съм му майка, а тази вечер съм издокарана като баба му. Съпругата на партньора ти е двайсет години по-възрастна от мен, а носехме същите дрехи. Напомни ми да изгоря проклетата рокля.

Ксавие се захили. Дори когато беше ядосана, Шантал знаеше как да го разсмее.

— Шантал, моля те, бебчо. Обичам те. Просто си говорех с нея. Напълно безобидно. Въобще не се интересувам от това момиче. А ако искаш, можеш да се увиеш и в кувертюрата на леглото, и пак ще си по-секси от всички други жени.

— Казах ти много отдавна, че не искам да ме правят на глупачка или да ми разбият сърцето — заяви тя докато се качваха с асансьора. — Един ден ще се хванеш с момиче като нея, а аз не искам да бъда зарязана и да плача с разбито сърце. Ако започнеш да оглеждаш млади жени, Ксавие, с нас е свършено. Предпочитам да се измъкна по-рано, ако отиваме натам.

Ксавие се шашна от думите й, макар да ги бе чувал и преди. Но сега осъзна, че Шантал говори съвсем сериозно. Беше ужасена от мисълта, че той ще я зареже заради по-млада жена.

— Не се интересувам от по-млади жени. Обичам теб. Вероятно не трябваше да говоря с нея толкова дълго, но се забавлявах и не исках да съм груб.

— Точно това имам предвид. Забавлението. Имаш право да вършиш каквото си искаш, но аз имам право да се спася, преди да е станало късно.

— Няма да го правя повече — каза той тихо, когато влязоха в апартамента.

— Сигурна съм, че ще го направиш — отвърна Шантал, като влезе в спалнята и затръшна вратата.

Той чу след миг прищракването на ключа. Заговори й през вратата след около половин час с надеждата, че се е успокоила.

— Искаш ли да си отида у нас тази вечер? — попита той, но се надяваше на отрицателен отговор.

— Да — отговори Шантал.

Той реши да не я притиска. Тръгна си след няколко минути със свито сърце. Чувстваше се ужасно задето я бе разстроил с разговора си с младата жена. Но не би излизал с нея, дори да не беше обвързан с Шантал. Момичето просто не беше неговият тип. Винаги бе харесвал умни, интелигентни жени, а не сексбомби. А и разговорът им бе съвсем неангажиращ, независимо какво мислеше Шантал.

Бе изпаднала в дива ревност, но без никакво основание. Преди да си легне той й изпрати съобщение и й каза, че я обича. Тя не отговори. Звънна й на следващата сутрин. Тя не вдигна и се включи гласовата поща. Ксавие отиде на работа и едва не получи инфаркт, когато Амандин, червенокосата хубавица, му каза, че е звъняла в дома му. Като негов домашен телефон бе вписан номера на Шантал.

— Снощи ти дадох грешна визитка на брат ми. Казах му, че може да му се обадиш, и той направо ме подлуди. Дала съм ти старата. Ето новата — каза тя и се отдалечи.

Ксавие си представи как бе реагирала Шантал на обаждането на момичето. Не искаше да й изпраща дълго обяснение със съобщение. Щеше да й го каже лично вечерта. Но през целия ден стомахът му бе свит. Не се чу с нея и предположи, че тя вече е поела по пътеката на войната след обаждането на Амандин. Надали й се бе сторило невинно, независимо какво й бе наговорил.

Вечерта той влезе в апартамента й с букет рози в ръка и се почувства като актьор в комедия. Беше толкова банално, че направо си беше окаяно, но не знаеше какво друго да направи. Искрено съжаляваше задето я бе разстроил и накарал да ревнува. Светеше само в кабинета й, където работеше. Останалата част от жилището бе тъмна, което му се стори лош знак. А пред кабинета й се спъна в голям куфар.

Шантал го погледна с ледено изражение, когато той влезе при нея. Подаде й букета, но тя не го прие.

— Заминаваш ли някъде? — попита той престорено небрежно, като посочи куфара.

— Не, ти заминаваш — студено отговори тя. — Събрах ти нещата. Свършено е. Не мога да продължавам така. Няма да седя и да чакам неизбежното. Прекалено съм стара за теб. Преживях достатъчно в живота си. Ти трябва да си с по-млада жена, червенокосата или някоя друга, без значение. Аз трябва да съм сама. Почти на сто години съм, а ти си едва на трийсет и осем. Намери си някоя на твоята възраст, с която да си играеш.

— Шантал… моля те… това е абсурдно… обичам те. Ти си най-умната, сексапилна и красива жена, която някога съм познавал. Не ми пука дали си на сто години. Не прави от мухата слон.

Ксавие се приближи до нея, пусна букета на стола и се опита да я прегърне, но тя не му разреши. По бузите й потекоха сълзи.

— Аз също те обичам, но искам да си тръгнеш. Веднага. Сцената снощи бе точно онова, което не желая да преживея отново. Да плача и да седя с разбито сърце, когато се влюбиш в момиче на половината на годините ми. Трябва да си тръгнеш, Ксавие. Не мога повече — заяви тя решително. — Свършено е — повтори тя, в случай че не бе разбрал думите й и посланието на куфара.

— Това е лудост — отвърна той и очите му се насълзиха.

— Не. Аз бях лудата. Но сега искам да съм нормална. И сама. Мислех, че връзката ни може да просъществува, но не е възможно. Миналата вечер ми напомни това. Моля те, тръгни си, Ксавие. Това е прекалено болезнено.

Шантал заплака горчиво. Той я погледна отчаяно и излезе. Не знаеше какво друго да направи. Взе куфара и напусна апартамента. Чувстваше се ужасно, сякаш някой близък бе умрял. Не можеше да разбере как такава дреболия може да доведе до раздяла. В продължение на шест месеца връзката им бе идеална, а сега приключи, защото той „може“ да се влюби в по-млада жена някой ден. Шантал също можеше да се влюби в някой друг, по-стар или по-млад. Някой от двама им можеше да умре. Можеше да стане какво ли не. Или пък можеше да останат заедно до края на живота си. Само Господ знаеше кой щеше да надживее другия. Той можеше да умре млад, а тя да доживее до сто. Никой не можеше да предвиди какво ще стане. Беше лудост да приключат по този начин. Идеята й за превантивна медицина бе екстремна — убий пациента незабавно, в случай че може да умре някой ден.

Ксавие слезе надолу по стълбите с куфара, пълен с дрехите и книгите му. Отвори го, когато се прибра у дома, и намери вътре нейни снимки. Сложи ги на нощното си шкафче и на бюрото и прибра дрехите си в гардероба с натежало сърце. Чувстваше се ужасно. Вечерта й изпрати съобщение, в което й каза колко силно я обича, но тя не отговори. На следващата сутрин Ксавие имаше чувството, че бе умрял. Шантал изпитваше същото, но бе сигурна, че е постъпила правилно. И нямаше да промени решението си. Ксавие беше история.